града, през археологическите разкопки и нямаше сила, която да ги спре.
Накрая успях да се измъкна изпод отломките и тръгнах по оставените от тях следи. Навсякъде се въргаляха мъртви тела, късове плът и много, много кръв. И то само от хора. Горе, на повърхността, целият лагер беше изтърбушен. Никой не беше останал жив. Крих се в руините три дни и половина, но имах чувството, че прекарах години. Сред отломките от един разбит катер намерих работещ комуникационен апарат и веднага се свързах с кораба в орбита около планетата. Те кацнаха и ме спасиха.
Кристъл вдигна ръка с цигарата до устата си, но изведнъж замръзна. Тялото й леко потрепваше.
— Всички заселници бяха убити, напълно разкъсани, до последният мъж, жена и дете. Империята изпрати срещу чужденците най-доброто, с което разполагаше: закалени ударни части, бойни еспери и дори група киборги. Никой от тях не оцеля дълго. Накрая Флотилията се намеси и изпепели повърхността на планетата. Сега Грендъл е под карантина, пазена от десетина звездни патрули, в случай че има и други запечатани подземия, скрити дълбоко под повърхността, със Спящи в тях.
Ето защо сега съм с вас, Капитане. Тогава пропуснах да забележа предупредителните знаци и позволих на ужасните същества да се измъкнат на свобода. И не загинах с чест на Грендъл. Може би щеше да е по- добре да бях умряла…
Поседяха мълчаливо известно време, вперили погледи в тъмнината и сгъстяващата се мъгла отвъд силовия екран. Жената се обърна рязко и за пръв път надзърна в очите на Хънтър.
— А вие, Капитан Хънтър, ще ми кажете ли какво е станало там, в системата Рим?
Хънтър се изкашля, преди да й отговори. С мъка успяваше да подбира думите си. Тя бе разкрила честно душата си пред него и проклет да бъде, ако не направи същото.
— На Рим е пълен мрак. Звездите едва мъждукат от бездната, населените планети са няколко и много далеч една от друга. В края на нашата галактика пространството е толкова пусто и несигурно, че често звездолетите изчезват безследно. Но планетите на Рим са част от Империята и трябва да бъдат наглеждани от патрулните кораби.
Дори времето там тече по друг начин. Влачи се бавно, всеки ден е като предния и въобще по нищо не можеш да го различиш от останалите. Непрекъснатият мрак действа на нервите, както силният сърбеж на кожата: няма начин да не се почешеш. Корабите изчезваха на Рим. Никой не знаеше защо. Чакането ни изнервяше; поне да се появяха неприятности — тогава щяхме да действаме, да се браним, да отвръщаме на удара с удар.
Бях добър войник. Изпълнявах стриктно всички нареждания, защитавах Империята от нейните врагове и никога не задавах въпроси на висшестоящите. Забелязаха ме и ме направиха Капитан. Така започнах и аз да заповядвам; малко по малко откривах причините за тези заповеди и разбрах, че не всички бяха достатъчно добри и разумни. Ала продължих да ги издавам и да следя за изпълнението им. А висшестоящите непрекъснато ме наглеждаха. Като войник наистина бях добър, но през безкрайните нощи, когато седях на пост и над мен се разстилаше само бездната, без нито една мъждукаща звездичка, започнах да се чудя доколко техните доводи бяха по-добри от моите, дали наистина бяха здравомислещи или всички ние бяхме само препъващи се в тъмнината слепци.
Ставаше ми все по-трудно да заповядвам. За всяко взето решение употребявах все повече и повече усилия. Изгубих доверие в тези над мен, в Империята и най-вече в самия себе си. Чувството за сигурност и стабилност изчезна някъде. Нямаше на какво да се уповавам. Животът ми се превърна в истинска тежест. И за най-елементарните решения трябваше да водя такава борба със себе си, че бях стигнал почти до лудост. Проверявах по няколко пъти нещата, за да се убедя, че съм ги направил, дори когато знаех, че вече са направени.
Подчинените ми започнаха да забелязват състоянието ми. Разбирах го, но не правех нищо. Сам не съзнавах дали съм разтревожен или облекчен от този факт. Точно тогава пристигна една заповед, която не биваше да пренебрегвам. Някакъв звездолет нахлул в моето подопечно пространство. Трябваше или да го заловя, или да го унищожа. Лесно го открих. Оказа се от същата класа като моя и въоръжен до зъби. В разгара на битката трябваше да вземам бързи и ефикасни решения, но не успях — паникьосах се. Изгориха кораба ми. Избягах от смъртта с един от спасителните катери. Така постъпи и екипажът ми. И на съдебното разследване хвърлиха вината единствено върху мен.
Ала аз не бях виновен. Наистина не бях. Дълго време бях прекарал в този проклет свят без светлина и звезди. Рим би подлудил всеки, който прекара на него толкова дълго, колкото аз.
Затова съм тук, Изследовател. Загубих чувството си за сигурност и стабилност и ме изпратиха тук, направо в Ада.
Той се засмя нервно и погледна жената. Лицето й беше останало както винаги спокойно и безучастно и Хънтър остана доволен от това. Ако тя си беше позволила да покаже нещо подобно на съжаление към него, помисли си той, сигурно щеше да я удари. Но Кристъл не каза нищо и той отмести от нея погледа си.
— Капитане, да предположим, че градът бъде определен като безопасен и безвреден, но Империята реши да не основе тук колония. Какво ще направите? Искам да кажа, какво ще правите в качеството си на заселник? В този случай май няма да има нужда от звездолет, нали?
— Наистина не съм мислил за това — отвърна тихо Хънтър. — Но имам добра военна подготовка; това е полезно само по себе си. А вие?
Кристъл се усмихна суховато.
— Аз съм Изследовател, Капитане. Просто една превъзходна машина за убиване. Следователно за мен винаги ще има работа.
Хънтър тъкмо търсеше отговор, когато една от мините избухна. Земята се разтресе и в ухото му тревожно зазвъня предупредителният сигнал. Той веднага го изключи. Взривът отекна оглушително силно в нощната тишина. Двамата просто подскочиха и се изправиха гръб до гръб, с деструктори в ръце, като насочиха вниманието си към границите на лагера — търсеха евентуални пробиви в силовия екран. Уйлямс с пъшкане се измъкна от спалния си чувал, изправи се на крака и го ритна настрани, грабвайки оръжието си.
— Какво става? — още беше объркан. — Какво ни напада?
— Една мина избухна — сряза го грубо Хънтър. — Нещо се е приближило до лагера ни. Бъди нащрек и гледай в онази посока, където са насочени пистолетите ни.
— Часът е два, Капитане — тихо произнесе Кристъл. — Според компютрите останалата част от мините са в бойна готовност, но няма нищо близо до тях, което да ги взриви. А екранът е в изправност.
Хънтър напрегнато се взря в тъмнината, но лъчът на лагерният фенер не проникваше далеч извън периметъра. Талазите мъгла се виеха сърдито около зарядите, ала не можеха да ги задействат. Той се размърда неспокойно.
— Не виждам нищо, Изследовател. Уйлямс, опитай с допълнителното си зрение!
— Съжалявам, Капитане. Мъглата е прекалено гъста. И аз съм сега толкова сляп, колкото и вие.
— Ужасно — изпусна се Хънтър.
— Тихо! — викна Кристъл. — Слушайте!
Млъкнаха и Хънтър отново беше поразен от неестествената тишина на нощта. Не се разнасяше нито рев на животни, нито викове на птици, нито бръмчене на насекоми, нито дори стенанията на вятъра. Но имаше нещо там, извън лагера, нещо в нощта, което се движеше. Изглеждаше голямо, тежко, а стъпките му — бавни, провлачени, отмерени. То обикаляше периметъра обратно на часовниковата стрелка.
„Обратно на часовниковата стрелка — помисли налудничаво Хънтър. — То не трябва да прави това. Лош знак е.“
— Всеки миг ще закачи следващата мина — пресметна с тих глас Кристъл. — Каквото и да представлява, грубо е като Ада. Иначе първата мина щеше да го разруши напълно.
Почвата отново се разтресе. Следващата мина експлодира. Мъглата продължаваше да се вие и гърчи около екрана, въпреки това Хънтър успя да зърне в нея нещо огромно и тъмно. Ехото от взрива замря в далечината и веднага след него проехтя висок пронизителен рев. Той прозвуча така ясно и остро в тишината и продължи толкова дълго, че подсказваше — не излиза от човешки дробове. И да имаше някакви емоции в този глас, Капитанът не можеше да ги схване.
— Капитане — повика го настойчиво Кристъл, — включете се към компютрите. Нещо докосна екрана.
Хънтър мигновено активира комимплантата си и електронното изображение се наложи върху неговото
