не я докосва. Кълбото беше около петнадесет сантиметра в диаметър и излъчваше студен перлен блясък. Жената се откъсна от себе си и нежно докосна нещото със своята есперност.
Слънцето продължаваше да свети ярко и отвратително в блещукащото небе. От всички страни се извисяваха сгради. Нещо непонятно и ужасно се усещаше някъде наблизо и навсякъде. Кости — разпръснати и разкривени. Плът — стичаща се от потрепващите лицеви части. Очи — превръщащи се в течност и течащи незнайно къде. Същества — скачаха и се блъскаха едно друго, плъзгаха се по телата и се разтапяха. Крясък — ечи…
Меган Де Чанс рязко издърпа мисълта си от безкрайния поток образи. Падна назад по гръб, а устните й замърдаха беззвучно. Линдхолм протегна ръка да я успокои, но тя замахна слабо да го удари. Той приклекна до нея и й заговори бавно и утешително, докато накрая безмълвната паника отстъпи и тя отново можеше да мисли свободно. Жената задиша дълбоко и трескаво; накваси с език пресъхналите си устни.
— Какво се случи? — попита Линдхолм.
— Кълбото — изрече дрезгаво Меган Де Чанс. — Съдържа запис направо от някакъв чужд ум.
— И какво видя? — намеси се и Корби.
Тя бавно поклати глава.
— Лудост, ужас и насилие… Не знам точно. Още не мога да го осъзная напълно… За всеки случай не докосвайте кълбото. Лесно може да се загубите в него…
Жената се изправи на крака, обърна гръб на бойците от флота и започна да рови в раницата си. Мъжете се спогледаха. Линдхолм сви рамена и напусна стаята. След кратко колебание Корби го последва.
Поставянето на мините им отне много повече време, отколкото бяха очаквали. Почвата наоколо се оказа скалиста и твърда и техните инструменти с мъка я дълбаеха. Бързо се изпотиха. Очертаха периметъра чак когато светлината почти напълно угасна. Единствено златистият лъч на фенера, част от който се процеждаше през отвора на монолита, изглеждаше топъл и примамлив. Двамата влязоха вътре, потривайки ръце, и се заеха да помагат на Де Чанс да привърши настройката на преносимия генератор на силовото поле. Активираха го и тримата се отпуснаха да си починат. След малко оставиха спалните си чували настрани и без желание започнаха да приготвят вечерята си, която се състоеше от противни кубчета и дестилирана безвкусна вода. Накрая легнаха и зачакаха идването на утрото.
Никой от тях не искаше да заспива, но всички знаеха, че трябва поне да опитат. С идването на следващия ден щяха да имат нужда от мобилизиране на цялата си сила и издръжливост.
Гласът на Капитана звучеше спокойно и уверено, когато се свърза с тях след вечеря. Меган Де Чанс се постара и нейният да не изглежда по-зле. Корби се канеше сериозно да се намеси в разговора и да сподели колко е разтревожен от вида на монолита, но накрая се отказа — Хънтър нямаше да го разбере правилно. Може би като достигнат утре града… Е, той имаше лоши предчувствия и за града.
За голяма своя изненада Еспер Де Чанс заспа почти мигновено. Линдхолм се бе изтегнал по гръб със затворени очи и изглеждаше както винаги спокоен и невъзмутим. Корби се взираше в двамата си спътници. Никога преди не беше имал по-голяма нужда от сън. Отпусна се, като се надяваше да заспи бързо. Все още държеше широко отворени очите си, а ръцете притискаше силно до гърдите си. Очакваше монолитът да изглежда по-малко заплашителен, ако прекара известно време буден, но не стана. Таванът беше твърде високо, а светлината на фенера — недостатъчна да проникне до ъглите и дори най-слабият шум отекваше многократно в тишината. Той измъкна деструктора си и провери енергийното му ниво — успокои се, беше доста високо, но все пак трябваше да се насили, преди да го прибере обратно на мястото му.
— Станал си нещо нервен, Ръс.
Корби метна бърз поглед по посока на гласа и видя Линдхолм да седи върху спалния си чувал. Усмихна му се и сви извиняващо се рамене.
— Мястото не ми харесва, Свен — изрече той топло, като се стараеше да не говори високо. — Представи си само, опитвам се, насилвам се да си спомня поне едно нещо на тази смрадлива планета, което да ми е харесало, и не мога. Намразих я, Свен, и това си е. — Изтри устни с опакото на ръката си и не се изненада, когато тя затрепера. — Трябва нещо да пийна, Свен. Бих се справил с нервите си, ако пийна нещо силно.
— Съжалявам, Ръс. Както знаеш, аз не пия. Иначе щях да пренеса някоя и друга бутилка контрабандно на катера.
— Ох, направих го, но ги откриха — Корби направо се разтрепера от спомена, а лицето му лъщеше от пот въпреки студа. — Мразя този свят. Не искам да се намирам тук. Той също не ни иска. Мисля си какво всъщност правя в тази проклета Ескадрила. Никога не съм възнамерявал да ставам колонист. Във Флота служа от шестнадесетгодишна възраст и никога не съм прекарвал на една и съща планета повече от година. Така ми харесваше. Единствената причина да съм тук е, защото ми изглеждаше по-добра възможност, отколкото да прекарам остатъка от живота си във военен затвор. Представяш ли си какъв глупак съм бил? Тази планета е по-лоша и от най-лошия затвор.
— Успокой се, Ръс.
— Лесно е да го кажеш. Но нали и ти видя онази гора и онези неща, които наизскачаха изпод земята? Бил съм на повече светове, отколкото мога да преброя, виждал съм на тях доста странни неща, но в тях винаги съм намирал поне намек на някакъв смисъл. А този свят е побъркан — кошмар, от който не можеш да се събудиш и да избягаш. Утре имаме намерение да влезем в един град, пълен с подобни на тази сгради. Не мисля, че ще съм спокоен. — Той потърси умолително погледа на Линдхолм. — Какво да правя, Свен? Не мога да остана на тази земя, но не мога и да я напусна. Хванат съм в истински капан.
— Добре де, Ръс, успокой се. Нали аз съм тук — прекъсна го бързо Линдхолм, когато гласът на Корби стана истеричен. — Запомни едно: ти не си сам! Всички ние сме в една и съща лодка. И ако искаме да оцелеем, трябва да се държим здраво един за друг. Спомни си, че всички онези светове, които си видял, първоначално са изглеждали доста зле. Това просто е един друг свят и нищо повече. Само един друг свят.
Корби дълбоко въздъхна. Благодари на Линдхолм с поглед и се усмихна закачливо.
— Как го правиш, Свен? Как успяваш да останеш спокоен през цялото време? Или има нещо тайно, което си научил на Арените?
— Би могло да се каже и така. — Линдхолм се взря замислено през отвора в тъмнината. — Много неща могат да се научат на Арените, стига да останеш жив достатъчно дълго. Научаваш се да не се страхуваш, защото иначе можеш да бъдеш убит лесно. Научаваш се да не се сприятеляваш, защото на следващия ден може да се наложи да убиеш приятеля си. Научаваш се, че няма нищо гарантирано, дори и един-единствен ден от живота ти. Накрая стигаш до извода, че не трябва да ти пука от нищо: нито от убийства, нито от напрежение, нито от собствения ти живот. Едва тогава можеш да поемеш всякакъв риск и да надделееш при сблъсъка с всякакви чудатости. Защото нищо вече няма значение, въобще нищо. — Линдхолм погледна Корби. — Проблемът, Ръс, е всъщност в това, че след като си напуснал Арените, наученото там си остава вътре в теб. И вече не чувстваш нищо. Аз не се смея, не плача, не се страхувам, не съм добър. Арените са изсмукали всичко от душата ми. Но в мен е останало достатъчно от онова, което съм бил, за да мога да преценя какво съм загубил. Трудно ми е да проявявам интерес към каквото и да е, Ръс, защото за мен наистина нищо няма значение.
— А аз? — попита Корби бавно. — Имам ли значение за теб?
— Не знам — отвърна Линдхолм. — Спомням си за годините, когато заедно служехме във Флота, но аз обичам да си спомням за мечтите, които съм имал някога, и тази мечта е някак си по-ясна от всичко друго. През останалото време просто следвам своята воля. Не разчитай на мен, Ръс. Не е останало много от душата ми.
Еспер Де Чанс простена в съня си и двамата мъже я погледнаха стреснато. Тя мърдаше неспокойно.
— Кошмар — каза Корби. — Не ме изненадва.
Първата мина избухна с оглушителен гръм, последваха я веднага още две. Лумна ярка светлина. Мъжете мигновено се оказаха прави, с деструктори в ръце, а Де Чанс отвори широко очи.
— По дяволите — изруга Корби. — Какво ли е това?
— Нещо е вървяло навън — отговори Линдхолм — и е настъпило мините. Изключи фенера, Ръс.
Корби се подчини и загаси фенера. Тъмнината веднага се настани в монолита, сякаш никога не го беше напускала. Мъжете стиснаха здраво пистолетите си и зачакаха очите им да свикнат с мрака.
