изправяха пред тях като преграда, тъжни и загадъчни в ярката дневна светлина. Тя се потърка по челото. Само един поглед към чуждия град бе достатъчен да й причини главоболие. Нейната есперност продължаваше да се опитва да открие смисъл в безумните форми, но не успяваше да ги обясни с теорията на архитектурата — основаваха се на чужда и неясна логика. Мъжете застанаха неспокойни от двете й страни. Де Чанс отново използва комимплантата си.
— Капитан Хънтър. Тук Еспер Де Чанс. Моля, отговорете!
— Пак ли нищо? — процеди Корби.
— Нищо — отвърна Меган.
— Можеш да опиташ с есперността си — предложи Линдхолм.
Меган Де Чанс се взираше в града, преструвайки се, че не го чува. Да се опита телепатичен контакт бе най-очевидното нещо, което следваше да направи, но тя с нищо не можеше да си обясни защо изпитваше такова нежелание да го осъществи. Единственото, което знаеше бе, че щом си го помисляше и я обливаше студена пот. Още помнеше за връзката, която бе направила там, от катера, когато за пръв път бе насочила есперността си към Уулф IV. Открила бе нещо огромно, старо и могъщо, нещо противно и ужасно… то не беше само. Беше сигурна, че се крие някъде из дебрите на града и я очаква, очаква да открие есперността си и така да я улови…
Но тя трябваше да определи местоположението на Капитан Хънтър. Трябваше да открие, какво се е слбучило с другата група. И преди всичко трябваше да преодолее страха си, защото иначе никога нямаше да се освободи от него. Можеше и трябваше да го направи. Тя беше телепат трениран от Империята и можеше да надмогне всичко. Затвори очи и изпрати мисълта си нагоре и навън простирайки я над града. Първо направи един предпазлив опит, готова да се затвори зад стоя защитен екран и при най-малкия намек за някаква опасност, но градът изглеждаше спокоен, тих и празен. Тя изпрати мисълта си още по-напред, но не откри следа от Капитана и хората му. Нямаше го и тревожното присъствие, което бе почувствала преди. Върна се обратно в тялото си, олюлявайки се известно време, защото главата отново я заболя и то по-силно отпреди.
— Нищо — призна си тя откровено. — По дяволите! Или Капитанън и хората му не са там, или…
— Или какво? — намеси се Корби.
— Не знам — Меган Де Чанс се намръщи замислено. — Успях все пак да уловя нещичко, смътен образ наистина, но би могло да е от значение. Вие не виждате оттук, но в средата на града има огромна медна кула. Мисля, че е важна за града, но и за нас в известна степен. Ще тръгнем натам. Не е кой знае какво, но е по-добро отколкото да седим тук на студа.
Корби и Линдхолм се спогледаха, но не казаха нищо. Де Чанс се стегна и ги поведе навътре в чуждия град. Мъжете вървяха мълчаливо след нея с пушки в ръце. Сгради от камък и метал се извисяваха около тях, преграждайки блестящите слънчеви лъчи. Странно светлина струеше от отворените прозорци, цветовете бавно променяха оттенъка си, докато се лишаваха от всякакъв смисъл. Единственият звук беше лекото топуркане на ботушите по твърдата и неподатлива земя. Сенките бяха невероятно плътни и студени.
Корби усети познато пробождане по тила, което означаваше, че някой го наблюдава. Военните инстинкти може и да не са така признати като есперността, но могат да помогнат на човек да запази живота си, ако се вслушва в тях. Той усърдно изучаваше отворите в сградите наоколо и непрекъснато беше нащрек за най-малкия шум и най-лекото движение, но това, което го следеше, не смяташе да се показва. Въпреки това Корби стисна по здраво деструктора си. Но и това не го успокои особено. От какво значение е силата на оръжието ти, щом няма в какво да се прицелиш.
Той изобщо не хареса града. Формите на сградите и техните размери го подтискаха по някакъв неуловим начин, а широките улици бяха проектирани по неразбираеми принципи. Безукорната им равнинност и безизразността им сякаш подсказваха, че не са докосвани от превозни средства и от времето. Даже въздухът миришеше на лошо. Серните изпарения от равнината бяха отстъпили място на нещо мазно, метално, което стържеше по нервите му.
— Това е едно мъртво място — каза Линдхолм. — Нищо не живее тук от векове.
— Може би това предпочитаме да си мислим, — отвърна Корби. — Тук се крие нещо, усещам го.
Линдхолм трепна.
— Надявам се да е така. Не би ми било приятно да мисля, че за нищо съм бил целия този път.
— Да не си полудял? В равнината бяхме заобиколени от стоножки-убийци, топящата се гора за малко не ни изяде, да не забравяме проклетите гейзери и накрая, през нощта, бяхме нападнати от нещо, чиито избухващи мини изобщо не ни смутиха. А ти предпочиташ да се срещнем с нещо, от което мисълта трепери. Да вървим, Свен. Мразя да мисля за някакви си софистични форми на живот на тази планета и да се чудя, как ли изглеждат те.
— Точно тук би могло да има нещо — Линдхолм се взря в една от вратите, край която минаваха. — Каквото и да живее тук, то трябва да е голямо. Някаква раса гиганти. Помисли си само…
— Предпочитам да не го правя.
— Внимание! — прокънтя в тишината гласът на Де Чанс и мъжете замръзнаха на място, инстинктивно вдигайки за стрелба деструкторите си.
— Какво има? — попита Корби.
— Не съм сигурна. Оставете ми да мисля. — Тя се опита да извади есперността си, но не успя. Очевидно обитаващата града чужда сила бе много по-могъща. — Мисля, че съзрях нещо да се движи в периферията на моето зрение. Надолу по този път.
Флотските проследиха посоката на жестта й, след което се спогледаха.
— Всичко може да е — изрече Корби.
— Най-вероятно няма нищо — отсече Линдхолм.
— Няма смисъл да рискуваме напразно.
— Както каза Капитанът, ние сме само разузнавателна бригада.
— Ако наистина тук има нещо, то не е изключено да ни примамва в някакъв капан.
— И така да е! Хайде, след него!
— Добре.
Те се захилиха един на друг и се понесоха надолу по улицата. Бяха му дали достатъчно време да избяга, стига да беше животно. От друга страна, ако то искаше да го последват, щеше все още да е там и да ги очаква. Меган Де Чанс бързаше заедно с тях, като с очи фиксираше мястото, където бе видяла движението. Озоваха се на кръстовище. Спряха и се огледаха. Не се виждаше никаква следа от живо същество, но далеч надолу от дясната страна една огромна метална врата бавно се затваряше. Хората тихо се приближиха до нея с готови деструктори в ръце.
Вратата беше здраво залостена и по безличния материал не се забелязваше никаква следа от държка и дори намек на ключалка. Корби стреля с деструктора си. Разнебитената врата падна навътре, но остана цяла. Линдхолм изтича напред и зае позиция, докато Корби презареждаше оръжието си, след което заедно влязоха вътре. По овалните панели закрепени на високия таван се разхождаха вариращи в оттенъците на червеното пламтящи петна. Нито едно от тях не беше достатъчно ярко. Стените бяха премрежени от блестящи метални нишки. Там където се кръстосваха изпъкваха като гроздове тъмни възли и се групираха в някаква непонятна структура. Масивни, тромави машини се подаваха от пода, стените и тавана, като нито една не приличаше на друга. По тях си играеха най-разнообразни светлини и режеха окото, ако то се спираше по-продължително на някоя. Мигането ставаше на произволни интервали и нищо не подсказваше как, защо и за какво работят тези съоръжения. Глух, по-скоро подразбиращ се отколкото усещаш се шум пронизваше въздуха и създаваше напрегнато статично усещане.
— Какво ли представлява това място? — запита се Линдхолм.
— Убий ме, ако зная — отвърна Корби, — но може би е важно, ако тези машини още си вършат работата, след като всичко друго е преустановено отдавна. Погледнете само, колко чисто е тук. Не се вижда нито едно петънце. Останалата част на града изглежда изоставена от векове, но в това помещение изглежда така, сякаш операторите на тези машини са излезли в почивка и след малко ще се върнат.
— Векове… — измърмори Линдхолм. — Дали не са сработили най-неочаквано при нашето влизане?
— Не знам, може би. Имам лошо предчувствие, Свен. Хайде да се махаме!
— Почакай малко, Рос — Линдхолм погледна към Де Чанс. — Какво мислите вие, Еспер? Може ли да ни кажете нещо за това място?
