изкуство.
— И още нещо интересно. Вървим повече от половин час, минахме голяма част от покрайнините на града, но все още не сме открили и най-малък знак, който да сочи, че това място е населено. Каквото и да е ставало тук, то вече е приключило преди много време. Може причината да е била война, може и някакъв вид екологична катастрофа. Може всички да са се самоубили, може да е нещо, за което ние нямаме име. Разбирането на една чужда култура изисква време, Капитане. Техните мозъци изглежда не са действали като нашите.
— Може би трябва да проникнем в някоя сграда — предложи Уйлямс неуверено. — Има толкова много неща, които вътрешността и подредбата им може да ни подскаже. Ако щастието ни се усмихне, може да се натъкнем на някакъв вид компютърни записи.
— Предпочитам да продължим обиколката — каза Кристъл спокойно. — Не сме видели достатъчно, за да сме уверени, че неистина е изоставен. Не ми харесва идеята да попаднем на засада, само защото не сме били достатъчно предпазливи и акуратни. Всъщност, Капитан Хънтър, вие трябва да решите!
Той спря насред улицата, а другите го наобиколиха. Най-близката сграда изглеждаше изваяна от един- единствен кристален блок, чиито ръбове изглеждаха остри като на бръснач, премрежен във вътрешността с пурпурни жилки, които обезпокоително приличаха на вени. Огромна врата, състояща се една лъщяща от блясък метална плоча, и никакви прозорци. Хънтър задъвка вътрешностите на бузите си. Би могло да има нещо вътре, притаено, което наблюдава и чака. Тази мисъл не му харесваше изобщо. Ако някой или нещо го наблюдава и следи, би искал да знае това. И все пак колкото повече гледаше кристалната структура, толкова по-зле се чувстваше. Внезапно осъзна, че няма никакво желание да доближи сградата. Беше твърде странна… твърде различна… Създаваше усещане за нещо лошо… Безумно…
Хънтър силно преглътна. Усети как познатата паника се появява — страхуваше се да вземе решение, защото то можеше да бъде неправилно. Той трябваше да се стегне, докато все още можеше.
— Добре. Ще влезем вътре. Кристъл, ти ще вървиш първа. Уйлямс, стой близо до мен и не докосвай нищо.
Изследователката кимна и се насочи към вратата. Уйлямс понечи да я последва, но Хънтър го отмести. Металната плоча, която служеше за врата би могла да представлява скрит капан, да е заредена с бомбички или нещо от този род. Кристъл стоеше на няколко крачки от нея и я изучаваше внимателно. Беше висока около четири метра и три широка. Не се виждаше нито дръжка, нито каквато и да е следа от механизми за заключване. Нямаше и каса — металът просто се долепваше плътно до кристала. Жената бутна леко преградата с крак, после още веднъж, но не последва нищо. Протегна ръка и докосна потъмнялата повърхност. Усети, че е гореща и веднага се дръпна, а после помириса върха на пръстите си. Миришеха на нещо, което не можа да определи. Добре, каза си, щом се двоумиш, действай направо.
Направи крачка назад, вдигна деструктора и натисна спусъка. Енергийният заряд изби и отпрати навътре вратата. Появи се дупка в кристала с остри ръбове. Изследователката тръгна бавно напред взирайки се в отвора, който прекрачи решително, следвана от Хънтър и Уйлямс.
Вътре имаше лека светлина, но това беше странен вид излъчване — кристалът сякаш пропускаше дневната светлина, но с мъглив и упойващ блясък. Металната врата лежеше просната по средата на помещението. Беше изкривена и натрошена, но въпреки това цялостна по някакъв необясним начин. Хънтър тихо подсвирна. В Империята нямаше такъв материал, който би могъл да издържи на насочения в упор лъч на деструктора.
Той бавно се огледа наоколо. Намираха се в огромно помещение петнадесет на петнадесет метра. По кристалния под навсякъде бяха осеяни изкривени и виещи се форми, които за него нямаха никакъв смисъл. Биха могли да бъдат и мебели, и статуи, и някакъв особен вид висша техника. Без вмъкнат в тях подтекст, те биха могли да бъдат каквото и да е. Дълги извити линии бяха изгравирани от пода до тавана в кристалните стени. Но предназначението им оставаше скрито.
— Ако имаше някой тука, шумът щеше да го раздвижи досега — каза Уйлямс. Той неохотно огледа стаята. — Може да са напуснали по някаква… съществена причина.
Кристъл бавно се запъпи към отвора в отсрещната стена, а Хънтър и Уйлямс я следваха. Ако някога е имало врата, то е било много отдавна. Те го преминаха и се озоваха в основата на някаква кула. Капитанът вдигна очи към лъчистата кристална колона и дъхът му спря. Върхът й се губеше стотина метра нагоре в смътната светлина, която струеше от кристалните стени. „Това е оптическа илюзия“ — помисли си той удивен, — „само така трябва да е. Невъзможно е сградата да е толкова висока.“ Отмести с труд погледа си и се съсредоточи на тясната рампа, която се виеше спирално нагоре по вътрешната стена. Тя започваше непосредствено от пода и продължаваше додето стигаше погледа му. Ширината й беше около два метра, а повърхността — гладка и чиста като останалата част на опушения кристал.
— Рампа вместо стъпала — забеляза Уйлямс. — Това непременно означава нещо.
— Няма съмнение — съгласи се Кристъл. — Но какво? Прекалено рано е да правим заключения, докторе.
Гласът и лицето й бяха както винаги безпристрастни и все пак Хънтър беше сигурен, че долавя някакъв вътрешен огън, ентусиазъм, нещо, което липсваше преди. Кристъл беше попаднала в стихията си и това й личеше. Тя започна да се катери по рампата. Ботушите й се тътреха и плъзгаха по гладката повърхност. Придържаше се с труд към вътрешната стена, но скоро откри как да пази равновесие. Хънтър и Уйлямс правеха като нея; едно падане щеше да бъде фатално. Липсата на парапети с височината ставаше замайващо. Мисълта за това се загнезди в главата на Капитана. Как би трябвало да изглежда едно същество построило тази рампа? Очевидно то не се безпокоеше от евентуално падане.
Продължиха да се изкачват следвайки спиралата плътно долепени до стената. Преминаха край доста врати, които водеха неизвестно къде, но Кристъл ги отмина и двамата й спътника трябваше да се подчинят, ако не искаха да изостанат. По едно време Хънтър изпита силни болки в бедрата и когато погледна колоната надолу, не видя дъното на кулата. Осеяният с кървавочервени жилки кристал, който продължаваше да излъчва мъгливата си светлина, бе навсякъде около него. Загуби чувство за ориентация и странно — сякаш винаги се бе катерил по тази рампа и щеше да го прави до безкрайност.
Като шок му подейства внезапното кривване на Кристъл в един отвор в стената и той едва сега разбра, че са стигнали върха на кулата. нстинктивно се обърна да се убеди, че Уйлямс е след него и като видя фигурата му, тръгна след Изследователката. Тя беше застанала на широка открита платформа и оглеждаше града. Намираха се на нещо на вид много крехко, но което с лекота издържаше тяхната тежест. Парапети отново нямаше и Капитанът се стараеше да бъде поне на метър от ръба. Погледна надолу и веднага му се зави свят. Височината беше почти триста метра, а той беше готов да се закълне, че сградата не беше толкова висока, когато влязоха в нея. Но това изобщо не безпокоеше Изследователката. Тя обхващаше с поглед целия град с жаден израз на лицето. Хънтър предпазливо я наближи и така направи място и на Уйлямс да се наслади на изгледа.
В първия миг той не успя да прецени истинската площ и мащабите на града. Последният се простираше на километри във всички посоки, мистериозен ландшафт от камък, метал и стъкло. Лъскавите ленти на пътищата се преплитаха като мрежата на пая, който е готов да лови всичко попаднало и мърдащо в нея. Долу не се забелязваше никакво движение. Цареше спокойствие и тишина. Но все така продължаваше да трепка странна светлина в прозорците, като очи на стражи, а във въздуха имаше почти усещащо се напрежение.
— И така, Изследовател — проговори най-сетне Хънтър. — Вие сте на ход. Какъв ще бъде той?
— Тук има живот — отвърна Кристъл с равен глас. — Усещам го. Градът е прекалено чист и недокоснат от времето и околната среда, за да е изоставен както изглежда на пръв поглед. Така че, каквото и да е то, което обитава тук, се крие от нас. От опит знам, че най-добрият начин да подплашиш нещо, което се крие, е да ме поставиш капан, в който да има нещо примамливо.
— Някой от нас ли? — каза Хънтър.
— Мен, ако трябва да бъдем точни — каза Изследователката Кристъл. Тя внезапно се разсмя и Хънтър насила отклони поглед от алчността, която загоря в очите й.
Меган Де Чанс и двамата й спътника стояха на края на града. Редицата високи назъбени кули се
