Еспер Де Чанс поклати глава.
— Моята есперност е почти безполезна сега. Тук всичко ми е чуждо. Моята мисъл може да се изгуби в този хоас. Аз съм само един еспер, а не Изследовател като Кристъл. Тя би трябвало да се сети, за какво може да служат тези машини. Извън моите познания са. Бихте ли успели да отделили една от тях и да определите кое създава това хълцане?
— Без специална екипировка не — каза Корби. — Дори и тогава не изпитвам желание да си пъхам гагата, където не ми е работата. Да предположим, че накарам някое от тези неща да прави нещо, а след това не успея да го изключа. Освен това не мога да кажа, че ми харесва вида им, Свен.
— Да, знам. Ти мислиш, че някой ни наблюдава. И аз започвам да мисля същото. Това е по твоята част, Еспер. Ти изглеждаш наред. Да си тръгваме ли или ще тродължим?
— Мисля, че бихме могли да поизучим това място — отвърна тя спокойно. — Потърсете врата, стълби ли нещо подобно.
Те се оживиха и затърсиха път през грамадите на непознатите машини, като се стараеха да не докосват нищо. Постоянното хъмкане на машините се носеше настойчиво на границите на техния слух като скръбен стон, който не може да се спре. Корби се втренчи в една от тях и неволно си помисли, че може би ще падне смях, ако стреля в някоя с деструктора си, ей така да види какво ще се случи. Никога не изпитваше преклонение пред мистериите. Винаги е искал да знае какво става и къде се намира; стига с това да промени нещата в своя полза. Бързо се огледа, когато Линдхолм извика нещо. Грамадният мъж стоеше пред отвора на врата в отсрещната стена.
— Откъде, по дяволите, се появи това? — изненада се Корби.
— Убий ме, ако зная — отвърна Линдхолм. — Кълна се, преди миг нямаше нищо. Може би случайно сме натиснали отварящия механизъм.
— Да, може би — навъси се Корби. В помещението оттатък бе тъмно и мрачно; бледорозовата светлина не проникваше надалеч.
Линдхолм пристъпи напред с насочен деструктор. Корби го следваше плътно по петите. Меган Де Чанс не помръдна от мястото си. Линдхолм със спокойни и отмерени стъпки закрачи през отвора, местейки бързо деструктора в различни посоки, като очакваше да се появи отнякъде цел. Но стаята се ширеше празна и изоставена, стените й бяха голи и безлични, а високият таван чезнеше в мрака. Успокоен той свали оръжието си и започна да се разхожда насам-натам. Корби и Де Чанс също влязоха вътре.
— Ама че весело местенце — изтърси Корби. — Ако не сте го забелязали още, ще ви кажа, че други врати не се виждат. Какво ли ще стане, ако входът, пред който преди миг минахме, се затвори, а?
— Тогава ще трябва да избиеш дупка в стената. Еспер Де Чанс, добре ли сте?
Мъжете веднага я наобиколиха, понеже тя се олюляваше. Лицето на жената бе станало призрачно бледо от неясната светлина, а погледът й бе втренчен неподвижно в една точка.
— Не мога да ги чуя — изрече тя тихо. — Усещам ги, заобиколили са ни. Събуждат се!
— Кои са те? — стресна се Корби.
— Събуждат се — прошепна Де Чанс. — Идват за нас. Те искат това, което ни прави здравомислещи.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ЧУЖДОТО
— Ако й поставим капнк — каза Изследователката Кристъл, — аз трябва да бъда стръвта. Не се обиждайте, Капитане, по-вероятно е да оцелея, дори нещата да тръгнат зле.
— Нямам възражения — съгласи се Хънтър. — Преди време съм виждал Изследовател в действие.
— Надявам се, че е било от растояние — каза Кристъл.
— Разбира се — засмя се Хънтър, — щом съм тука.
Кристъл се усмихна мимолетно и огледа просторния площад, където смятаха да поставят капана си. Назъбените метални постройки стояха в непосредствено съседство с вседесъщите каменни монолити и заплетени сгради от блестящо стъкло. Към него водеха три подстъпа, единият от които бе преграден от висока чакълена стена, възникнала сред срутването на една сграда. Нямаше никакъв белег, който да указва защо се разрушава, докато съседните изглеждаха непокътнати. Есперката извади сабята от ножницата и изпробва нивото на мъдростта на силовия си екран. Всичко изглеждаше наред. Сега оставаше само плячката да се хване в капана, а те да й се нахвърлят.
Беше така просто и правилно, че не можеше да не сработи. Хънтър и Уйлямс щяха да напуснат площада, вдигайки голям шум, след което по заобиколен път щяха да се върнат тихо и да се притаят в някакво прикритие. От своя страна Кристъл ще стои спокойно на средата на площада и ще чака нещо да дойде. Обичаше да действа направо, когато беше възможно, и смяташе, че колкото по-сложен е един план, толкова по-голям шанс има да се провали. Освен това те сега нямаха никакво време. До падането на нощта оставаха три часа и никой от тях не желаеше да остава по тъмно в града. Той можеше и да изглежда изоставен, но в него имаше призраци и те не изглеждаха никак дружелюбни.
Хънтър и Уйлямс шумно се сбогуваха и напуснаха площада. Той изглеждаше напълно спокоен. Кристъл отиде до чакълената стена, седна на една удобна на външен вид метална плоча и извади от джоба си цигара. Позабави се със запалването й, като се стараеше да създава впечатление на пълно отпускане и спокойствие. Скоро остана къс фас, при нормални условия щеше да го хвърли, но тя бе почти свършила пакета, който бе донесла със себе си и затова прибра загасения остатък. Ни пилей, ни желай, обичаше да казва майка й.
Тя извади сабята си, после — парцал от ботуша си и започна да чисти острието с бавни равномерни движения. Познатият ритуал я успокояваше. Но колкото и да протакаше, работата бе свършена, Кристъл прибра парцала на мястото му, а сабята сложи на скута си. Отлично оръжие — Клеймър, предаван по наследство през последните три поколения на нейното семейство. Тя се надяваше да не посрами сабята, въпреки че понякога изпитваше съмнение. В повечето случаи съдбата на Изследователят бе несигурна.
Мислите й се прехвърлиха на очаквания сблъсък. Ако се съдеше по мащабите на сградите, съществото, което трябваше да се появи, щеше да бъде високо около два два и половина метра. Спомни си статуите от равнината, намръщи се леко, потрепера, но си каза, че това няма никакво значение. Каквото и да е, тя ще го надвие. Нали е Изследовател!
Жената внезапно се изправи. Слаб, но повтарящ се звук разкъса тишината. Огледа се, не видя никаква следа от движение, а и не можеше да определи посоката, откъдето изваше шума. Кристъл загаси цигарата си и постави остатъка в джоба си за по-късно. Изправи се със сабя и деструктор в ръце. Сви леко лявата си китка настрани. Силовото поле светна. Вече можеше да чака уверена и готова с подходящо прикритие и определени пътища за отстъпление. Това, което идваше, стъпваше бавно, тежко и отчетливо, но звуците се отразяваха многократно и тя не можеше да каже къде се намира причинителят им. Наистина Капитан Хънтър и Уйлямс трябваше вече да са наблизо, но не биваше да се оповава на тях. Съществото се приближаваше. Продължителен остър вопъл, мощен, гневен и ужасен, внезапно се вряза пронизително в слуха й. Косата й настръхна. Воят проникна дълбоко в някакво примитивно ниво на подсъзнанието й. Връхлетя я желание да се обърне и да побегне далеч от чуждия град. Преборисе безжалостно и смаза възникналата мисъл. Тя е Изследовател! Срещу нея идва някакъв си жалък чужденец.
Изследователите убиват принужда чужденците. Това е тяхната функция, тяхното задължение, техния смисъл на съществуване. Бързо изтича до сенчестата ниша, която бе избрала предварително, и притисна гръб към стената. Сякаш се приближаваше силна буря. Звярът виеше яростно и Кристъл за пръв път успя да мерне нещо движещо се зад чакъления насип. Вдигна оръжието си и зачака да се появи нападателят.
Внезапно чакъла се разпръсна — съществото се вряза устремно в него. Камъни и метални парчета летяха във всички посоки из въздуха. Звярът стъпи на площада. Лицето на Кристъл се сгърчи от отвращение. Той достигаше шест метра височина и сигурно щеше да я надминава, ако не държеше главата си ниско и изпъната напред. На цвят беше мръснобяло, а грубата му кожа приличаше повече на дебела кора. Огромните мускули се подаваха като възлести буци, но пропорциите им бяха някак си неправилни. При това обезпокоително неправилни. Усуканите ръце почти докосваха земята. Едната завършваше с уродливи нокти, другата — с маса гърчещи се пипала. Лицето — неподважна маска, беше ъгловато и кокалесто. В отворената страшна паст блестяха осри зъби. По двете очи, без клепачи и жълти като урина, нямаше и помен от зеници или ретини.
