Съществото залиташе тромаво и непохватно. Вървеше към площада сякаш търсеше някакъв звук или миризма, по които да се ориентира. Кристъл трябваше да надвие желанието си да не го гледа. Колкото и грозно да е, каза си тя, виждала съм и по-страшни неща. Чуждата плът беше гнила и разкапваща се. Подир себе си оставяше мръсна следа. Куп безцветни кокали прозираха през нацепената кожа при всяко нейно опъване. На места месата мърдаха и се гърчеха, сякаш нещо кипеше вътре в тях.
Изследователката пое дълбоко въздух, стегна се, прицели се хладнокръвно с деструктора и натисна спусъка. Пламтящият лъч енергия уцели съществото точно над очите и главата му мигновено експлодира. Вихрушката от кърваво месо и кости се пръсна на всички страни. Чудовището се смъкна на колене, килна се тромаво настрани и затихна. Кристъл го огледа внимателно. Искаше да се увери, че е мъртво, че сетивата й не я лъжат. „За това ли“ — помисли си тя, като прибра накрая оръжието си — „се градяха такива планове и приготовления, а се оказа едно глупаво същество, което може да се повали само с един изстрел“. Тя се разсмя нервно. Знаеше, че така ще бъде — Изследователите убиват чуждите, така стана и сега.
Напусна нишата и се запъти бавно през площада към неподвижното тяло. Отблизо изглеждаше още по-едро, отколкото беше предполагала. Къде ли, по дяволите, се бе крило през цялото това време? Но сега по-важно е да се разбере, колко подобни същества има тук и къде се крият?
Двамата й спътника се появиха от различни страни на площада с деструктори в ръце и тичешком се приближиха до нея. Кристъл гледаше замислено мъртвото същество; със своите шест метра височина бе най-едрото нещо, което беше убивала. Дали не трябва да го препарира като ловен трофей?
Намираше се на около три метра от него, когато то внезапно се размърда и започна да се изправя на крака. Миг-два се олюляваше, докато от кървящата рана на врата се подаде нова глава. Залепналите клепачи бавно се разделиха, огромната уста зейна и ужасен рев изпълни площада.
Кристъл сграбчи деструктора си, макар да съзнаваше, че енергийният кристал не бе имал достатъчно време да се зареди. Чуждото същество се завъртя и тръгна право към нея. Беше принудена да задейства силовия екран. Усещаше солидната тежест на клеймора в ръцете си. Звярът беше така близо, че виждаше как гнилата плът се гърчи и пада от тялото му. Зловонието беше направо непоносимо.
Звярът я гледаше твърдо с мътните си жълти очи, а устата му се хилеше с бездънната си паст. Ноктестата му ръка се протегна, но преди да я докопа два взрива разкъсаха на части врата и гърдите му. Кръв и плът полепна по силовото й поле. Кристъл побърза да се оттегли, защото чуждото се извърна към мъжете, които го бяха ранили. Мърдащата му плът вече регенерираше. Зейналите дупки бавно се затваряха. Хънтър и Уйлямс побързаха да включат силовите си щитове. Чудовището заблъска по тях с пипалата на дясната си ръка.
— Насам! — изкрещя Кристъл, като сочеше със сабята си най-удобния път за отстъпление, който бе избрала предварително.
Те затичаха към тясната пътечка. Чуждото нададе оглушителен вой и се заклати сбед тях. Жената погледна през рамо назад. По тялото на съществото вече нямаше рани и то се движеше с невероятна за размерите му бързина. Хората се носеха стремително надолу между двете сгради. Следваше да решат накъде да се насочат след това. Не можеше да се мисли, че ще избягат от звяра. Някъде трябваше да спрат!
Кристъл затърси трескаво укритие измежду околните сгради. Видя една отворена врата вдясно. Без да намалява темпото смени веднага посоката. Вътре нахълта със сабя и пистолет в ръцете си, но мрачната стая изглеждаше празна. Тримата се скупчиха един до друг и започнаха да се оглеждат за нещо, с което да запушат отвора. За съжаление не видяха нищо подходящо; само дванадесет лъскави метални спирали висяха от тавана.
На отсрещната стена зърнаха друга врата и веднага се насочиха натам. Беше още по-тъмно, но те не се осмелиха да използуват фенери. Звярът можеше да го види. Изключиха силовите екрани, седнаха на пода с опрени в стената гърбове и почакаха очите им да свикнат с мрака. Всичко беше спокойно и тихо, единственият шум беше отривистото им дишане.
— Не го чувам повече — изрече Уйлямс. — А вие?
— Още е навън — определи Хънтър. — Звярът знае, че няма къде да избягаме.
— Какво, по дяволите, представлява това същество? — заинтересува се Уйлямс. — Видях го да умира, а после да се изправя. Сякаш е излязло от някаква легенда или мит. Безсмъртно…
— Суеверието е съдбата на незрелите умове — отряза Кристъл. — Каквото и да представлява, е нещо реално. Върху дрехите ми още има капки от неговата кръв. Когато му отнесох с деструктора главата, на звяра му трябваше известно време преди да се възстанови. Сигурно го е боляло много. Потресаващо, нали!
— Но може ли да бъде убито? — запита Уйлямс. — Или вече е умряло? Плътта му се разлагаше. Поне това можах да разгледам със сигурност.
— По тихо — каза Хънтър. — Да не искаш да ни чуе?
Уйлямс млъкна обидено. Хънтър облегна глава на стената и затвори за миг очи. Трябва да има изход, но трябва да се сети. Щом е Капитан, длъжен е да мисли за всички. Това е неговата отговорност. Жалко, че катерът е толкова далеч. Неговите оръдия щяха да разкъсат чуждото на такива малки парчета, че нищо да не е в състояние да ги сглоби отново. Но все едно да вика на вятъра. И дори да успее да го насочи насам, преди да долети до града, случката щеше да е свършила по един или друг начин.
— Какво е твоето мнение, Изследовател — погледна той Кристъл.
— Оръжието вече се е презаредило — отвърна тя. — Ако всички ние стреляме едвовременно…
— Това ми звучи като последна възможност, отколкото като план за действие — каза Хънтър. — Искам нещо по-добро.
— Може би с ударните гранати? — предложи Уйлямс.
— Не са много точни. Това чудо може да се движи прекалено бързо. Друго предложение?
— Да отстъпим — каза Кристъл. — Изтегляме се от града. Повечето живи същества имат силно развито чувство за собствена територия. При голямо растояние между нас, може да изгуби интерес…
— В подобно предложение има прекалено много „ако“ и „може би“ — прецени Уйлямс. — По длъжност, вие сте експерт по чуждите форми на живот. Няма ли да ни кажете нещо по-определено.
— Звярът е огромен, разярен и опасен — заговори Кристъл. — Може да регенерира повредена и унищожена телесна тъкан. Нашите оръжия в случая са безполезни и то непременно ще ни убие, ако не започнем да действаме по-интелигентно. От друга страна, въпреки или поради могъществото си, съществото не изглежда много умно. Продължим ли да седим и да спорим тук, то ще ни спипа след някоя и друга минута.
Хънтър затвори очи и се опита да се концентрира. Трябва да има изход от това положение. Трябва!
— Ако ни следваше по петите, щеше вече да е тук — каза той. — има нещо го спира?
Кристъл трепна изненадана.
— Не мога нищо да кажа, Капитане. Нямам достатъчно сведения. Обикновено новите видове, като този, ги изучавем в продължение на месеци от разстояние, преди да помисля, че мога да ги доближа.
Изследователката млъкна, защото Уйлямс внезапно се изправи.
— Звярът влезе в сградата — каза той спокойно. — Чувам стъпките му.
Хънтър спря да диша и се вслуша, но не долови нищо. Погледна Кристъл, която на свой ред вдигна рамене. Той прехапа устни. Май пак някоя от скритите добавки на Доктора. А Уйлямс разтревожено се размърда.
— Не бива да стоим така в тъмното, Капитане. Трябва да направим нещо!
— По-тихо — заповяда Кристъл. — Не знам как сте със слуха, но няма никакъв смисъл от сляпото бягство.
— Няма смисъл и да стоим на едно място и да чакаме чудовището да ни хване. Капитане, трябва да излезем оттук.
Внезапно ги заля смрад на гнило месо. В стаята стана напълно тъмно. Вратата бе запълнена от изправеното чуждо същество. Оглушителен рев изпълни малкото пространство.
— Приготви деструкторите — ревна Хънтър и тримата мигновено скочиха на крака. — Целете се в главата!
Залпът обезглави чудовището. Но сега то въобще не падна. Задържа се право на задните си крака и се нахвърли на хората. Те се втурнаха да бягат, прибирайки пистолетите в кобурите и активирайки силовите
