Той се опита да си представи нещо толкова прекрасно, менталният контакт с което би разстроил ума на човек, и не успя. Обхвана го неописуем страх, непрекъснат страх, от който ръцете му се разтреперваха, а очите горяха. Стомахът му се сви на топка. Опита се да се съсредоточи за къде бяха тръгнали, само и само да ангажира мисълта си с нещо друго, но единственото, което му идваше наум, бе Медената кула — наименование, дадено от еспера. Корби се намуси загрижено, помъчи се да се стегне. Те се бяха въртели в кръг толкова дълго, че сега дори не беше сигурен къде изобщо са очертанията на града. Линдхолм крачеше все така целенасочено пред него, следователно можеше да се предположи, че той поне знае накъде върви.
— Кога за последен път опита комимпланта? — попита Линдхолм внезапно със своя неизменно спокоен и тих глас.
— Може би преди десет минути. Искаш ли да пробвам отново?
— Да, хайде, опитай пак.
Корби активира своята комимпланта.
— Капитане, тук е Корби. Моля обадете се.
Изчака няколко минути, но отговор не последва. Само бездушна тишина, празна, еднообразна и статична. Повика още два пъти, след което се отказа. Линдхолм не каза нищо.
Де Чанс внезапно се препъна и едва не падна. Корби веднага я пое, сетне гърбът й се изправи, като че намери краката си отново. Тя смаяно поклати глава и промълви няколко безсмислени звука. Корби погледна Линдхолм и посочи настойчиво към най-близката постройка. Линдхолм кимна. Двамата прихванаха Де Чанс от двете страни и я поведоха към отворената врата, отстрани на излъчващ перлен блясък купол, висок повече от сто стъпки. Нямаше прозорци, нито каквито и да е други отвори, само гладката безизразна повърхност на купола. Линдхолм влезе пръв с насочен пистолет и с проблясващ на ръката му силов екран. Корби изчака малко, след което въведе еспера.
Вътре беше тъмно като в рог. Линдхолм запали полевия фенер и стаята се оживи под лъчите му. Тя беше квадратна, около тридесет стъпки, с нисък таван. Стените и таванът бяха странно изкривени на места и блестяха мътно, сребърносиви под светлината. Линдхолм остави фенера на пода, след което се притече на помощ на Корби и еспера. Де Чанс се отпусна безсилно на пода. Корби й помогна да се облегне на най- близката стена. Тя бе топла и гъбоподобна на пипане и той я огледа подозрително, преди да продължи да се грижи за Де Чанс.
— Мисля, че добре се подредихме — обади се внезапно Линдхолм. — Това място никак не ми харесва.
— Взе ми думите от устата — подкрепи го Корби — За съжаление еспераката не може да продължи.
— Как е тя?
— Не знам. Май се измъкна от онова. След това пак…
— Да. — Линдхолм бързо се огледа. В стената насреща зееше голям отвор, изпълнен с мрак. — Не можем да останем тук, Ръс. Не сме в състояние дори да барикадираме вратата. Опитай се да повдигнеш есперката на крака и да видим какво има оттатък. Ти носи фенера.
Той се насочи войнствено към отворената врата, а Корби грабна полевия фенер с едната си ръка и вдигна Де Чанс с другата. Тя бе все още замаяна, но не напълно безучастна.
— Хайде, Ръс — подкани го Линдхолм неспокойно. — Тук не е безопасно.
— Безопасно ли? Аз не съм се почувствал в безопасност, откакто кацнахме на тази планета. Ако чак толкова бързаш, защо не ми помогнеш? Еспераката не е станала по-лека, знаеш.
Линдхолм взе фенера от него и го вдигна, за да освети другата стая. Корби гледаше широкия му гръб, след това надзърна през отворената врата. Стаята беше огромна. Сенките отвъд светлината правеха невъзможно точното определяне на размерите й, но той още веднъж бе поразен от мащабите на чудния град. Почувствува се като дете, измъкнало се от детската стая и гледащо с широко отворени очи част от света, населен от възрастните. Кривите стени бяха червеникави на светлината на фенера, със стърчащи тук-там остри издатини. Подът беше напукан и на места зееха дълбоки цепнатини — като блато, изсъхнало под жарко слънце. Самата стая бе празна. Линдхолм пристъпи бавно напред, Корби го последва, все още подкрепящ есперката. Отсрещната стена внезапно изпъкна на светлината на фенера и Корби недоволно се намръщи. Метални шипове стърчаха от пурпурната повърхност като рогове на забравени зверове. За момент той се зачуди дали не са някакви трофеи и неочаквано стената му заприлича на изсъхнала кръв. А кръгъл отвор се прозяваше насреща му като беззъба уста.
— Къде сме? — попита Де Чанс дрезгаво и Корби подскочи.
— Всичко е наред — каза бързо той. — Ти си на сигурно място. Ние сме в една сграда. Тя е напълно празна. Как се чувстваш?
— Не мога да кажа точно. Странно. — Тя бавно поклати глава. — Има толкова много следи, толкова много чужди умове, почти се загубих сред тях. Не мога да разбера повечето от тях. Техният начин на мислене за нас е лишен от смисъл. — Лицето й се проясни, загуби своята неопределеност и тя погледна двамата право в очите. — Трябва да се махаме от града. Ако има нещо, в което съм сигурна, то е, че те са опасни. Ужасно опасни.
— Ти продължаваш да казваш „те“ — прекъсна я Линдхолм. — Колко чужденци има тук? Къде се крият?
— Те са тук — отвърна Де Чанс. — Те са навсякъде. Чакат. Чакали са дълго време. Ние ги събудихме. Не зная колко са — стотици, хиляди… Нямам представа. Следите се изместват, променят се. Но те са наблизо. Знам го. И се приближават непрекъснато. Трябва да напуснем този град.
— Звучи ми добре — зарадва се Корби. — Какво ще кажеш, Свен?
— Задръж така, Ръс. — Линдхолм гледаше есперката замислено. — Не искам да те обидя, еспер, но в каква степен можем да се осланяме на думите ти? Ще ни предоставиш ли някакви факти, впечатления?
— И да, и не. Не мога да го обясня на някого, който не е еспер. Контактът с един чужд ум е нещо изключително трудно, никой не е в състояние да разбере как става. То е като да гледаш в криво огледало, опитвайки се да разпознаеш това, което виждаш там. Успях да разбера все пак няколко неща, в които съм сигурна. Енергийните ресурси на града са под земята, заровени дълбоко в най-ниския пласт. Километри надолу. Те все още функционират, независимо че са изоставени от векове. Сега градът се съживява и набира мощ. Не знам какво точно представлява тази енергия, но по някакъв начин е свързана с Медната кула в центъра на града. Тя е ключът към всичко, което става тук.
— Тогава няма да е лошо да й хвърлим един поглед — обади се Линдхолм. — Може и да открием отговорите на някои въпроси.
— Да не си луд? — възкликна Корби. — Ти чу какво каза есперката, това място оживява и стотици, а може би и хиляди чудовища тръгват към нас сега! Трябва да се измъкнем оттук, докато все още можем.
— Стига, Ръс, няма просто така да обърнем гръб на всичко. Ние сме отговорни и за останалите от Ескадрилата, а и за колонистите, които ще дойдат след нас. Сега имаме най-добрата възможност да намерим отговорите на някои въпроси, докато всичко все още само се пробужда и е дезориентирано.
— Отговорност? Свен, те ни стовариха тук да умрем! Никой не дава пукната пара за нас. Ние сме пушечно месо, ето за какво са ни изпратили. Единствената ни отговорност е за самите нас.
— Какво ще кажеш за останалите?
— Какво искаш да кажа?
— Позволете ми да се намеся — обърна се Де Чанс към Линдхолм. — Корби, колкото и да ми е неприятно да го призная, Свен е прав. Ако не намерим отговора сега, докато все още е възможно, чуждите от този град ще убият всички ни. Те ще ни смажат. Ние не можем да се измъкнем. Единствената ни надежда е Медната кула и това, което ще открием там. А сега млъкнете и бъдете храбри.
Корби кимна мрачно.
— Добре, еспер. Къде е кулата?
— Не е далеч. На не повече от километър.
— Чувствате ли се в състояние да вървите толкова дълго?
— Смятам, че ще мога.
— Има ли нещо, което трябва да знаем за кулата?
— Да. — Лицето на Де Чанс се сгърчи, придоби неопределен израз, като че бе далеч оттук.
— Мисля, че кулата е луда.
