— Великолепно — възкликна Корби. — Нямам думи!
Линдхолм тъкмо понечи да кимне в знак на съгласие, когато стаята внезапно започна да оживява. Форми с неясни очертания, сиви и бели заизникваха от пода, покрити с капчици пот. Мъжете опряха гръб до гръб и приготвиха пистолетите си. Нова светлина прониза мрака — силовите полета. Де Чанс се изправи с известно закъснение и застана плътно до тях, с пистолет и сабя в ръка. Още израстъци наизскочиха и от стените. Някъде от много далеч се чуваше писък, изразяващ ярост или мъка, а може би и двете. Израстъците разцъфваха като огромни гъби с широки клюмнали глави на дълги, олюляващи се стъбла. Груби очи се появяваха на стъблата и надиплените краища на плоските глави туптяха с равномерния ритъм на бавно дишане. Израстъците никнеха от всички страни, изпълваха цялата стая.
Корби изкрещя смаян, когато една гъба изникна от пода до крака му. Прицели се и стреля. Месестата глава експлодира от енергийния взрив. Стъблото се люля напред-назад известно време, след което десетина членести пипала изскочиха от него, шибайки яростно във въздуха. Те бяха целите в кръв и свършваха с мънички смукалца. Корби започна да ги сече със сабята си, но на мястото на всяко отрязано пипало мигновено се появяваше друго. Линдхолм местеше поглед от вратата, през която бяха влезли, към отвора в отсрещната стена и се опитваше да прецени кое е по-близо. Имаше неприятното чувство, че най- близкият отвор води още по-навътре в сградата. Един от новите израстъци се наклони към него, тежко поклащайки се на крехкото си стъбло, и Линдхолм с мъка потисна желанието си да стреля. Не искаше да повтаря грешката на Корби. Центърът на наклонената глава на гъбата изпъкна внезапно навън, след което се разцепи и едно насекомо с черна броня изскочи от пукнатината. То имаше широко сплескано тяло с десетки космати крачка и остра, режеща като бръснач челюст. Алчно се насочи към Линдхолм, той стреля в упор. Бронираното тяло се разпръсна на части, а мърдащите все още крачета се разхвърчаха във въздуха.
Всички гъби-израстъци се подуха, разпукаха се, давайки живот на чудовища. Линдхолм и Корби стреляха и сечаха със саби около себе си, опитвайки се да разчистят път за отстъпление. Есперката не им бе от полза. Пистолетът й висеше отпуснато отстрани, лицето й се бе отдръпнало и изкривилоо от някаква вътрешна агония. Мъжете я пазеха, колкото им бе възможно, но знаеха, че няма да издържат дълго. Чудовищата вече бяха прекалено много. Една огромна гъбена глава експлодира, изхвърляйки стотици червеи всред стаята. Те паднаха върху гъбоподобните чудовища и започнаха да дъвчат ненаситно всичко, до което се докоснат. Най-добрата защита на бойците срещу тях се оказаха силовите екрани, но все пак някои се добраха до гола плът. Един червей попадна върху ръката на Линдхолм и успя да оглозга мястото до кокал, преди да го изтръска. Той изруга силно и продължи борбата. На Арените се бе научил да не обръща внимание на раните, освен ако не са критични. Корби не бе толкова спокоен, крещеше и ругаеше с всичка сила, когато един червей го ухапа по ухото. Отчаяно го сграбчи с ноктите на свободната си ръка и както се мъчеше да го откопчи, едва не отряза собствената си глава със силовото поле. Няколко червея се лепнаха върху есперката, измъквайки я от транса, и тя неистово се зае да изтръсква и удря прилепналите към униформата й гадини. Чудовищата не обръщаха внимание на червеите в своя целенасочен устрем да се доберат до човешката си плячка. Едно дълго мръсносиво пипало изплющя от нищото и сграбчи фенера на Линдхолм, разтроши го и светлината загасна. Стаята все още бе осветена от някакво зловещо, призрачно сияние, излъчвано от гъбите, ала и то бързо намаляваше от множащата се орда на чудовищата.
Мъжете се биеха въпреки засилващата се болка в гърбовете и пръстите им и парещия въздух в напрегнатите до крайност бели дробове. Де Чанс се опитваше да ги предпази със силовия си екран, доколкото можеше, но тя не бе боец и те го знаеха добре. Огромните бронирани насекоми, дълги от три до четири стъпки, лазеха по пода и стените и се бореха за своя шанс да се докопат до човешката плячка. Дългите пипала, покрити с хапещи смукала, плющяха из въздуха. Нещо прешленесто с много крака се плъзна от тавана и гледаше мъжете с немигащи очи. Червеите бяха навсякъде, гърчеха се, намотаваха се и ядяха. Корби избърса потта от очите си с опакото на ръката и нещо с дълги около тридесет сантиметра зъби щракна до гърлото му. Вдигна силовия си екран тъкмо навреме, зъбите остро захапаха енергийното поле. Той усещаше силата, която се излъчва от него с всяко бодване на сабята, но не спря да се бие. А щеше да се наложи. Нямаше вече накъде да отстъпва. Вече не виждаше дори вратата. Засмя се предизвикателно и завъртя бързо и гневно сабята около себе си, чакайки деструкторът му да се зареди. Една гъба избухна от стената зад гърба му и когато разсече стеблото й, гърчеща се маса от черва падна от раната и изпълни с пушек и изпарения застоялия въздух.
"Така — помисли си решително Корби. — Това е. Стига толкова
Той разчисти малко пространство пред себе си със сабята и екрана, вдигна пистолета и продупчи стената. Де Чанс и Линдхолм бързо последваха примера му, пробивайки си път през скупчените чудовища. Тримата прекрачиха през дупката в отвъдния мрак. Двамата мъже бързо се обърнаха и закриха отвора със силовите си екрани, докато Де Чанс извади полевия фенер от раницата си. В бликналата внезапно светлина видяха, че стаята е празна с изключение на някаква неизвестна апаратура и есперката си поотдъхна. Чудовищата напираха срещу двата екрана, опитвайки се да си пробият път. Една гъбена глава експлодира, изригвайки градушка от гърчещи се личинки във въздуха.
— Трябва да запушим тази дупка и да я барикадираме — предложи Линдхолм. Дишането му бе накъсано и запъхтяно но гласът му бе спокоен и безразличен както винаги.
— Звучи добре — съгласи се Корби. — Ти и есперката намерете нещо. Аз ще ги задържа. Но побързайте, дявол да го вземе!
Той пристъпи напред, за да удържа дупката, мобилизирайки последните си сили да се доближи. Чудовищата се втурнаха напред, ала той ги посрещна със сабя и екран. Въпреки че бе уморен и зает, въпреки че всичко го болеше, все пак успя да осъзнае, че вече не се страхува така, както преди. Боеше се, и то много, но това не бе онзи спиращ сърцето, парализиращ страх, който го бе терзал толкова дълго време. Страхуваше се, едновременно с това обаче бе спокоен и можеше да мисли и да се бори. Може би причината се криеше в това, че сега просто нямаше избор — да се бие или да бяга. Ако беше слаб и нерешителен, тук той просто щеше да бъде убит. Не че имаше някакви илюзии относно шансовете за изхода от тази борба. Ако Свен или есперката не донесяха по някакво чудо нещо колкото се може по-бързо, той щеше да бъде мъртъв и го знаеше. Тази мисъл присвиваше стомаха му и дишането му се учестяваше, но не го парализираше и не му късаше нервите.
„Кой знае, може просто да свиквам със страха?“
Устата му се изкриви в нещо като усмивка, а пистолетът му взриви една пълзяща твар на стотици трепкащи парченца.
— Отстрани се от пътя ми, Ръс! Веднага!
Корби падна назад, а Линдхолм сам, без ничия помощ натисна масивна част от една чужда машина в отвора, запушвайки го напълно. Корби не смееше дори да си помисли колко ли тежи това проклето нещо. Но затова пък изглеждаше достатъчно здраво и стабилно, за да задържи чудовищата, докато се измъкнат. Той понечи да се отдръпне от стената и се свлече. Зави му се свят и пред очите му притъмня.
— Полека, Ръс — успокои го Линдхолм. — Почини си малко и поеми дълбоко въздух. Барикадата ще издържи още малко.
Корби седна на пода и задиша дълбоко. Главата му се поизбистри, но той не можеше да прецени дали ще е в състояние да тича, стига да имаше накъде. Огледа бързо новата стая. Не бе толкова голяма, колкото предишната, но светлината на фенера не достигаше до отсрещната стена, а високият таван бе скрит в сянката. Тумбести тромави машини стояха, подредени в редици. Те бяха съвсем различни една от друга, като никаква светлина или друг белег не показваха дали функционират. Но Корби се съмняваше в тях по принцип. На пода зееше дупка, чиито остри краища излъчваха топлина от деструктора на Линдхолм, когато бе изтръгвал машината. Късове стомана и стъкло стърчаха като счупени кости. Корби пое дълбоко въздух, изключи своя силов щит и се изправи отново на крака с помощта на Линдхолм и есперката.
— Отлично — изрече дрезгаво той. — А сега какво?
Линдхолм сви рамене.
— Не можем да се върнем назад, следователно трябва да вървим напред. Има още една врата, там, зад машините.
Корби погледна Де Чанс. Тя се бе обърнала, лицето й бе сгърчено и обезумяло, вслушвайки се в нещо, което само тя можеше да чуе.
— И така — обобщи той, — какво мислите с есперката? Съгласна ли сте?
