— Да — отговори Де Чанс. Изразът й не се промени. — Нямаме друг избор. Всички пътища са блокирани. Освен това има нещо горе пред нас, което искам да видя.
Линдхолм я погледна внимателно.
— Какво е то, еспер? Какво има пред нас?
— Нещо интересно — изрече Де Чанс замечтано.
Тя се обърна с гръб към двамата си спътници и закрачи уверено между чуждите машини към вратата в дъното. Корби и Линдхолм бързо се спогледаха и тръгнаха след нея. Корби все още не вярваше в есперността й, но досега тя се бе оказала права. Пък и какъв смисъл има да стоят тук и да спорят в съседство със стая, пълна с чудовища? Той изгледа подозрително чуждите машини, когато минаваше покрай тях, но те останаха тихи и загадъчни. Това бяха структури с форми и очертания, ала без никакъв смисъл. Или поне не такъв, какъвто той беше в състояние да разбере.
Де Чанс пристъпи през отворената врата и вдигна фенера си, за да освети стаята. Корби и Линдхолм се скупчиха зад нея. Стените се извиваха високо нагоре към засенчения таван. Стаята се простираше отвъд светлината на фенера. Той осветяваше мътно безкрайни редици метални килийки, които изпълваха пространството, образувайки нещо като пчелна пита. И там, в тези гнезда, в тази пчелна пита, лежаха хиляди и хиляди млечнобели сферички, подредени по големина от човешки юмрук до човешка глава.
— Приличат на онази топка, която вие намерихте в монолита — досети се Линдхолм. — Какво представляват?
— Памети — отвърна Де Чанс меко. — Склад на памети. Историята на този град и на онова, което е живяло тук. Отговорите на всички наши въпроси.
Тя тръгна към най-близката килийка, но Линдхолм сграбчи ръката й и я накара да спре.
— Почакайте малко, еспер. Спомнете си как реагирахте към една, подобна сфера, когато бяхме в монолита. Няма да казвам какво може да ви направи това чудо.
— Точно така — подкрепи го Корби, — и освен това чудовищата може да нахълтат всеки миг. Трябва да продължим нататък.
— Не — отсече Де Чанс. — Информацията, съдържаща се в тези сфери, ни е нужна. Без нея нямаме никакъв шанс да оцелеем тук, в Ада.
Линдхолм кимна неохотно и освободи ръката й.
— Добре. Ръс, потърси има ли някакъв изход, а аз ще пазя. А вие, Де Чанс, все пак побързайте. Ние наистина нямаме много време.
Есперката кимна, очите й жадно се приковаха към килийките със сферите. Тук някъде, в тази безконечна пчелна пита, бяха скрити отговорите, от които се нуждаеше, отговорите, които ще придадат смисъл на заплашващото ги безумие. Тя се движеше бавно, бродейки през извиващите се купчини и оставяйки се на своята есперност да я води. Навсякъде около нея сферите горяха в мозъка й като множество свещички, блещукащи в тъмнината. Те бяха стари, много стари и паметта им избледняваше. Но някои от тях все още горяха ярко, лумваха и блестяха и есперността водеше Де Чанс при тях. Тя простря ръце.
Най-напред се появи бледосиво сияние, като на включен монитор, след това първите изображения започнаха да достигат до нея като отделни кадри от някакъв филм.
Разумът на Де Чанс беше зашеметен от силното въздействие. Тези образи бяха толкова необикновени, толкова чужди, почти съкрушително неопределими, но тя бавно започна да изтръгва смисъл и значение от тях. И така, историята се разгърна пред нея, историята на една велика раса, която сънува чудесен сън. Видя как този чудесен сън се превърна в кошмар, в кошмар без край.
Чуждият разум на Улф IV развил странна и великолепна наука. Използвали я, за да се освободят от тиранията на постоянната физическа форма. Нямалого го вече робството, наложено от една-единствена, твърда форма, техният физически облик бил въпрос на личен избор. Животът им станал свободен и чудесен.
Пораствали им крила и политали волно с вятъра. Пригаждали телата си да могат да изравят дупки в земята. Извисявали се над атмосферата, гмуркали се във вулканите, плувайки в разтопената лава. Те станали господари на Битието, притежатели на всичко.
Но промяната не била съобразена с природните закони. Тя била предизвикана изкуствено и се поддържала от едно-единствено Устройство, разположено в Медната кула в центъра на града. Постепенно хората с ужас започнали да научават истината за това, какво са направили със себе си. Формата на тялото се контролирала от мозъка, а те били забравили, че разумът е нещо много повече от съзнателна воля и интелект. Телесните промени започнали да се извършват под диктата на демоните в подсъзнанието, на инстинктите, егото и суперегото — скритата в мрака област на ума, отвъд нормата и здравия разум, неподвластна на контрол. Хората открили отвратителни удоволствия и ужасни копнежи и техните мечти станали потайни и гнусни. Ужасът започнал.
Чужденците били телепати от ниско ниво, но Устройството променило това. Тяхната есперност станала дива и силна, а мислите — тъмни и необуздани, тайни и лоши, жестоки, ужасни, отвратителни, грозни и не били неприкосновени. Те бързо се научили, че един по-могъщ ум може да завладее по-слабия и да променя тялото на победения по собствена воля. Преди великото Устройство хората на Улф IV били спокойни, здравомислещи. Те живеели дълго и се наслаждавали на живота. Но се устремили твърде нависоко и загубили всичко, което били постигнали, докато накрая по улиците на града тежко пристъпвали само чудовища.
Градът западнал. Улиците му били изпълнени с ужасни, гнусни твари, безумието придобило форма и очертания. И накрая достигнали до ужасния финал. Чужденците не можели да умират. Ако някой крайник бивал откъснат, израствал отново. Раните зараствали за секунда. Чудовищата се разкъсвали и изяждали едно друго, но дори и най-жестокото зверство не могло да ги убие вече.
Градът просъществувал още малко. Устройството действало само върху жива материя. В края на краищата и градът се разпаднал, защото машините били занемарени. Само великото Устройство, конструирано така, че да работи за вечни времена, продължавало да изпълнява своето предназначение. Неговото влияние се разпростряло по цялата планета, въздействало в една или друга степен върху всичко живо. Но тогава се случило нещо непредвидено.
Великото Устройство и чужденците имали непрекъснат двустранен контакт, така че програмите му да отговарят на техните желания за промяна. Така постепенно, но прогресивно безумието на чужденците започнало да се предава на Устройството и то полудявало. Програмите му започнали да се изкривяват и изопачават в усилията си да изпълнят желанията и мечтите на хората. Накрая то отгатнало опасността, която се криела в него, и предприело единственото възможно действие — самоизключило се, приспивайки града с надежда бъдещето да доведе до решаването на дилемата.
Времето минавало. Трудно е да се каже колко години или векове изтекли. Чужденците не можели да умират, а Устройството било спокойно. То чакало, поддържайки се с минимум енергия.
Но ето че пристигала Дяволската Ескадрила и есперността на Де Чанс събудила великото устройство от вечния му сън. Твърде много време обаче било изминало и то вече не било нормално. Може би защото извънредно дълго било подложено на безумието на чужденците или пък светът твърде много се различавал от онзи, на който то било конструирано да служи, така че нищо нямало вече смисъл за когото и да било. Нищо не било от значение. Великото Устройство си имало своите програми.
То събудило Спящите и града и кошмарите започнали отново.
Де Чанс падна на колене и се разтресе неудържимо. Повърна на пода и Корби протегна ръка да я успокои. Линдхолм погледна натам, откъдето бяха дошли. Нещо напираше насам. Той вдигна силовия си екран и измъкна деструктора от кобура. Стената се пропука отгоре додолу и се разтроши на парчета, когато някакво огромно бронирано тяло се вряза в нея. Един летящ камък разби полевия фенер на Де Чанс и тъмнина изпълни стаята.
ШЕСТА ГЛАВА
ЛОВЪТ
Вечерта преваляше, бавно настъпваше нощта, когато Хънтър водеше Доктор Уйлям и Изследователката по улиците на изоставения град. Зеленото небе стана тъмно и зловещо, когато слънцето бавно потъна зад гигантските кули. Сградите хвърляха сенки със страшни очертания и осветените тук-там прозорци изглеждаха ярки и злокобни в плътния мрак. Студът беше кучешки, а ставаше още по-студено и Хънтър
