неприятно. Хънтър потръпна. Имаше нещо ужасно, диво и алчно в усмивката й. Като че гледаше приближаващ се към нея любовник.
— Не можем да останем тук! — внезапно възкликна Уйлямс. — Вижте ги. Ще бъдат тук всеки миг, а ние нищо не можем да направим, за да ги спрем. Трябва да бягаме, докато все още е въжможно.
Той се измъкна от прикритието си и се насочи към отвора в стената. Хънтър сграбчи ръката му и го издърпа обратно.
— Не бъди глупак, Уйлямс! Колко далеч ще можеш да избягаш сам? Дръж се и пази Изследователката отстрани. В противен случай, кълна се, ще те убия собственоръчно.
Уйлямс му се озъби, но остана там, където Хънтър го бе дръпнал.
— Не трябва да оставаме тук! Можем да се спуснем долу в сградата и да барикадираме дупката със силовите екрани.
— Вече обсъждахме това, Докторе. Екранът ще издържи, докато позволят енергийните кристали, след което сме загубени. Дотогава без съмнение чужденците ще са ни обградили. Ще се смъкнем в сградата, когато стане необходимо, не и преди това. А сега активирай своя екран и се приготви да ги посрещнем. Компанията приближава.
Уйлямс отвърна лицето си с отвращение и удари ръката си отстрани. Светещото силово поле се появи, а той замърмори тихичко нещо на себе си. Хънтър погледна Кристъл. Екранът й вече бе включен, а тя се хилеше към приближаващите се чужденци. Хънтър издърпа бойната си кама от ботуша си, изпробва с ръка тежеста на деструктура, след което активира силовия екран. Чужденците бяха вече съвсем близо. Направи крачка напред, така че да охранява Изследователката отляво, удобно притиснат до избрания от него камък за прикритие. Честно казано, ползата от него в момента не бе голяма, но не беше лошо, че го има. Изследователката стоеше открито срещу чужденците и изглеждаше силна и уверена, като че ли прикритието бе само за обикновените простосмъртни, към които тя не принадлежи.
„Тя е Изследовател — помисли си той, — може би те изобщо не се нуждаят от прикритие.“
Капитанът погледна към наближаващата паплач и сърцето му спря да бие. Изпълваха улицата открай докрай, докъдето стигаше погледът му. Чудовищно уродливи, те нямаха брой и бяха с най-разнообразна форма и размери.
„Не е справедливо! — помисли си Хънтър с горчивина. — Не го заслужаваме. Ние сме само Ескадрила, макар и за Ада. Това е работа за цяла рота от ударните части. Не сме бойци. Не, наистина не ставаме за това. Ние сме отхвърлени и наранени; изгнаници и излишни хора.“
Той пое дълбоко въздух.
„Какво пък, по дяволите, може би ще имаме късмет!“
Чужденците бяха вече тук, най-близките само на няколко метра от тях. Гигански ракообразни с остри щипки и опулени очи на края на дълги стебла. Техните многочленести крачета потропваха гръмко по улицата. Докато Хънтър ги гледаше, едно от ракообразните се поду внезапно. Черупката му започна да съска и да се топи и чифт ципести криле избиха откъм гърба му. То се издигна във въздуха, крилата се разпростряха невероятно, когато се извиси над хората. Хънтър се прицели внимателно с деструктура и стреля. Изпепеляващият енергиен лъч го улучи право в гръдния кош и то експлодира, разпръсквайки парчета счупен хитин като шрапнели. Чужденците, който не можеха да се докопат до падналото създание, се драскаха и разкъсваха едно друго. Никое от тях не умираше. Те бяха надмогнали смъртта. Великото Устройство се бе погрижило за това.
Огромни стоножки трополяха по улицата, дълги около тридесет метра, малките им като луковички глави се състояха само от уста и зъби. Някакви личинки се гърчеха сред плътта. Уйлям разцепи на две една от тях със своя деструктор. Двете половини станаха веднага две отделни твари и се втурнаха напред, пришпорвани от същата неумолима решителност, като и останалата част от ордата. Хънтър се чудеше какво ли ги води. Не ще да е само глад. Може би естествената, строго фиксирана форма привлича чужденците, както светлината привлича пеперудите? Ненавист? Съжаление? Хънтър поклати глава — това бяха човешки чувства.
Потокът се стремеше напред, Ескадрилата ги посрещна със святкаща стомана. Кръв, обагрена във всевъзможни краски, хвърчеше във въздуха, когато стоманените остриета се врязваха в подвижната плът, но чужденците продължаваха да напират. Те можеха да бъдат наранявани, но не и убивани, а и бяха свикнали с болката. Само това, че се изяждаха едно друго, ги задържаше да не се нахвърлят върху Ескадрилата. Хънтър завъртя своя нож със сурова решителност, защитавайки себе си и пазейки Изследователката с всичко, на което бе способен. Острият като бръснач ръб на силовия екран също бе от полза. От другата страна на Кристъл Уйлямс размахваше сабята си така, сякаш тя нямаше тегло и нито веднъж не пропусна цел.
„Има доста добавки. Сигурно е натъпкан с тях от главата до краката.“ — помисли си Хънтър. Само се надяваше да са достатъчно заредени. Изследователката бе в стихията си. Ловко въртеше своя клеймор наляво и надясно, използвайки и двете си ръце, и тежкото острие сечеше подвижната плът с такава лекота, сякаш минаваше през мъгла или дим. Тя си пееше нещо в ритъма на удари на някакъв груб гърлен език, непонятен за Хънтър, а лицето й бе осветено от диво щастие. Той отклони поглед, концентрирайки своя гняв и страх върху чужденците. Ножът му не бе причинил много вреди сред тях, но дори само миризмата на проливаща се кръв често бе достатъчна да докара заобикалящите го твари до дива, засилваща се ярост.
Хънтър отстъпи крачка, за да избегне една чужда озъбена уста, и едва не падна, понеже камъните под краката му внезапно се разместиха. Докато възстановяваше с усилие равновесието си, той насочи плоската част на екрана, за да отблъсне чудовището. Зъбите му тракаха и хапеха по енергийното поле. Хънтър се опита да използва като прикритие един по-голям камък, но мястото, на което бе стъпил в момента, бе доста несигурно и не позволяваше излишни движения. Живата вълна прииждаше неспирно към основата на възвишението, блъскайки се напред, без значение колко от тях бяха пострадали от оръжието на Ескадрилата или от самоизтребване. Никое не бе умряло, независимо от тежестта на нараняванията.
В продължение на няколко минути те се надигаха непокътнати след смъртоносните рани, а полуизядените тела се оформяха около раздробените кости, отново готови за борба. Хънтър почувства огромно отчаяние да се надига в гърдите му, когато осъзна че няма начин да спечели, без значение колко добре се сражава. Рано или късно неумиращите твари щяха да го стъпчат и дано само има късмет смъртта му да настъпи бързо. Опита се да си представи какво би станало, ако той самият може да възкръсва, да убива и да бъде жив отново и отново, но разумът му отхвърли с ужас подобни мисли.
Чакълът под краката му пак се свлече, сетне се разцепи, огромни пукнатини зейнаха по средата на хълмчето. Изпод разместващите се камъни и метал достигаше шум от нещо огромно, което риеше и се стремеше към повърхността. Полупрозрачни пипала изникнаха от пукнатините, жадно търсейки плячка. Уйлямс изкрещя повече от страх, отколкото от шока, и започна да сече отчаяно пипалата със сабята си. Кристъл просто не им обърна внимание, дивата усмивка не слезе от лицето й, докато отблъскваше с непоклатима увереност чуждата орда. Хънтър се поколеба за миг, чудейки се какво да направи, за да се измъкнат от положението, ако изобщо биха могли да се измъкнат. Лъщящите пипала плющяха напред-назад и бе просто въпрос на време да хванат някого от Ескадрилата. Хънтър отстъпи една крачка, сърцето му биеше като чук в гърдите, когато се сви зад щита, сетне пъхна пистолета в една от пукнатините и натисна спусъка. Яркият енергиен лъч проникна в насипа към това, което се движеше отдолу, и чакълът се залюля като при мъртво вълнение, а копаещото изчадие изрева в агония.
За момент сякаш всичко замря, ужасният звук се издигна извън камъните, а сетне пипалата се плъзнаха обратно в пукнатините и изчезнаха. Кристъл посрещна ордата жадно, с неизменната си усмивка и блестящата си сабя. Изостреният стоманен ръб се плъзгаше през протегнати ръце и пипала и продупчваше кости и хрущял като хартия. Огромно пълзящо насекомо с кръгли като луковици очи се осмели да навлезе в нейния обсег, а острите му като бръснач челюсти тракаха ненаситно. Без да променя темпото на атаката, Кристъл извади цигарата от устата си и натика горящия й край в едно от изпъкналите очи. Окото се пръсна и огромното насекомо се дръпна изплашено назад, клатейки яростно глава, сякаш искаше да се отърси от болката. Останалите го нападнаха и то изчезна под тежката маса ръце и зъби.
Хънтър отново се приближи плътно до Кристъл, но знаеше, че няма да издържи дълго. Дишането му бе учестено и неравно, студеният въздух изгаряше дробовете му. Той бе облян в пот въпреки студа, а гърбът и ръцете го боляха от безспирното въртене на камата и силовия екран.
