Кристъл изглеждаше по-свежа отвсякога, но Хънтър знаеше, че издръжливостта дори на един Изследовател има предел. Уйлямс също бе започнал да намалява темпото. Трябваше да слязат долу, иначе ще бъдат премазани.
Но така щяха да предоставят на чудовищата благоприятна възможност.
„Ужасно е, ако го направим, ужасно е и ако не го направим — помисли си Хънтър с горчивина. — Едва ли съм чувал по-сполучлива дефиниция на Ескадрила за Ада от тази.“
Нещо повече, в ордата вече имаше създания, които никое от техните оръдия не бе в състояние да спре. Те представляха тлеещи изпарения, обгръщащи плътно земята, със смътно очертани уста, които ръфаха чакъла. Имаше създания от гъста мазна течност, които се разпадаха, когато повърхностното им напрежение намалееше, и то само за да се оформят отново и така до безкрайност. Какво биха могли да направят тук сабята или пистолетът.
Уйлямс погледна през рамо назад. Дупката в стената беше само на няколко крачки, но със същия успех можеше да бъде и на няколко километра. Стига да се обърне и да побегне, някой урод ще го повали незабавно. Но той не можеше да остане тук. Само бързината и силата на неговите добавки държаха чуждоземците на разстояние, ала енергията на кристалите не бе безконечна. Не, ако ще бяга, ще има нужда от нещо, което да отвлече вниманието на чуждоземците от него за няколко секунди. Те ще му бъдат достатъчни да стигне до дупката в стената, където ще бъде спасен. Но какво би могло да отвлече вниманието им? Може би само едно нещо, единственото, което те желаят толкова силно: смъртта на човек!
Лицето на Уйлямс изгуби цвета си, когато схвана какво означава това. Той имаше нужда от Кристъл и Хънтър, за да го защитават. Винаги имаше вероятност да бъде разкрит. Но в тази объркана преса от тела кой би могъл да го обвини, ако някой заблуден куршум от неговото оръжие трагично се отклони? Никой няма да може да докаже нещо, а сигурно е по-добре да умре един, отколкото трима. Погледна бързо към Кристъл и Хънтър. Уменията и опитът на Кристъл я правеха незаменим член на Ескадрилата. Капитан Хънтър, от друга страна, не е нещо особено — само един авторитарен глас. Можеха да минат и без него. Уйлямс леко се усмихна. Всичко се нарежда. Един изстрел в гърба и Хънтър ще падне. Чуждоземците ще се нахвърлят върху тялото му, а той и Изследователката ще се възползват от удобния случай да се измъкнат. Отлично. Уйлямс държеше на разстояние чуждоземците със сабя и щит, изчаквайки благоприятен момент, след което се прицели в гърба на Капитана. Не успя да види ширококрилото създание, което се изви над него, сграбчвайки го в ноктите си.
Хънтър чу писъка на Уйлямс, огледа се и се стресна, като видя крилатата твар, мъчеща се да вдигне Доктора във въздуха. Чуждоземното имаше дълго тяло с биволска кожа и ципести крила, но Уйлямс продължаваше да се извива и бори въпреки ноктите, впити дълбоко в тялото му. Чудовището най-накрая се изви във въздуха заедно с плячката си. Кръвта на Уйлямс се лееше върху ордата и те просто побесняха от нейния вкус и миризма. Започнаха да се стремят към човека, ръцете и вратовете им се разтегнаха неимоверно. Кристъл сграбчи ръката на Хънтър и бързо го издърпа към дупката в стената, докато вниманието на ордата бе заета с друго. Той се колебаеше, но един поглед бе достатъчен, за да оцени, че нищо не може да се направи Уйлямс да бъде спасен. Крилатата твар под въздействието на теглото на доктора се бе смъкнала доста ниско, ордата го теглеше надолу и накрая успя да изтръгне Уйлямс от ноктите й. Той все още се бореше и пищеше, когато чудовищата го разкъсаха на части.
Кристъл вече тичаше към дупката в стената. Хънтър понечи да я последва, но за момент се поколеба, когато видя нещо метално да проблясва на земята. Това бе сабята на Уйлямс. Хънтър пъхна камата обратно в ботуша си, вдигна сабята и затича след Кристъл. Те достигнаха отвора и се втурнаха вътре, преди повечето от чуждоземните да усетят. Спряха едва когато вече бяха вътре и бързо се огледаха наоколо.
Намираха се в огромна празна стая, осветявана само от слабата светлина, падаща през неравната дупка. Хънтър и Кристъл се отместиха, за да излязат от кръга на светлината, и застанаха от двете страни на отвора, опрени с гръб на стената. Дишането на Хънтър започна да се успокоява. Съдейки по звуците отвън, ордата все още се занимаваше с Уйлямс, но Хънтър знаеше, че това няма да продължи дълго. Повдигна сабята на Доктора. Тя беше отлично балансирана, а и той се чувстваше добре да има отново сабя в ръката си. Не бе помислил досега колко много му бе липсвала и как се е оправял само с камата. Деструкторът и силовият екран са мощни оръжия, ала изходът от боя се решава от хладната стомана и мъжа, който я използва. Той погледна Кристъл. Тя дишаше тежко и бе покрита с пот, но изглеждаше по-спокойна и свежа от него.
— Какво стана с Уйлямс? — попита дрезгаво Хънтър.
Кристъл сви рамене.
— Може би е бил малко непредпазлив или без късмет. Случва се.
Той кимна уморено.
— И така, какво ще правим по-нататък?
— Вие сте Капитанът.
Хънтър я погледна с негодувание, но знаеше, че е права. С всичките си умения и отличен опит отговорността бе негова, въпреки че единственото, което наистина му се искаше в момента, бе да спре точно тук и да се скрие с надежда чуждоземните да се откажат от тях и да си отидат. Той бе уморен. Не можеше да си спомни откога не се бе чувствал толкова уморен. Това бе изключително напрежение, едно непрестанно усилие…
— Добре — каза накрая той, опитвайки се гласът му да прозвучи уверено. — Ние не можем да останем тук. Чуждоземните ще ни последват всеки миг. Хайде да тръгваме. Колкото по-голяма преднина успеем да наберем пред тях, толкова по-добре…
Упъти се уверено към другия край на стаята, усещайки как болящите го стави протестират. Изследователката извади полевия фенер от раницата си и го включи, преди да го последва. Меката златиста светлина се губеше в тъмата на огромното помещение, но бе достатъчна за Хънтър да зърне отворена врата в другия край на стаята. Той се затича, а Кристъл пристъпваше леко до него. Тъкмо стигнаха и светлината зад тях угасна. Хънтър погледна натам и видя как нещо огромно, бронирано и безглаво се бе заклинило в дупката на стената. Той вдигна пистолета и натисна спусъка. Изгарящият лъч продупчи бронираното тяло точно по средата. Чуждоземното изпищя грубо, но не умря. Хънтър изтича през отворената врата заедно с Кристъл. Озоваха се в дълга зала с много висок таван, пълна с редици от тумбести чуждоземни машини, които се губеха в мрака отвъд светлината на полевия фенер. Двамата спряха. Светлината падаше върху някои от машините. Във въздуха се носеше ниско неприятно бръмчене, от което костите им изтръпваха.
Кристъл погледна назад.
— Те ни настигат, Капитане. Чувам ги.
Хънтър се взря в посоката, от която бяха дошли.
— Не можем да им избягаме. Трябва да ги забавим, за да спечелим време.
Той се усмихна внезапно и изтегли една от ударните гранати от своя патрондаш. Зареди я, след което я изтърколи по пода така, че тя спря точно до вратата.
— И така, Изследовател, хайде да се измъкваме, по дяволите, оттук!
Тичаха между чуждите машини, заобиколени от ореола светлина от полевия фенер. На Хънтър му се струваше, че тичат безкрайно дълго, но залата все още се простираше далеч пред тях, а гранатата не се взривяваше.
Точно в този миг подът се разтресе под краката им, силната въздушна вълна ги блъсна и те полетяха напред. Експлозията бе оглушителна в ограниченото пространство, а отломъци от камък и метал летяха из въздуха като шрапнели. Хънтър и Кристъл вдигнаха силовите екрани над главите си да се предпазят и клекнаха свити долу, за да представляват по-малка мишена. След малко погледнаха назад. Входът бе блокиран от парчетата на раздробените стени. Хънтър и Кристъл се усмихнаха един на друг, след което се затичаха в тъмнината. Достигнаха края на залата, но нямаше врата. Кристъл вдигна пистолета си и проби дупка в стената. Покатериха се през назъбения отвор и се озоваха в дълъг безличен коридор. Блестящи пръчки бяха закрепени на тавана през неравни интервали. Кристъл закачи полевия фенер на колана си, за да си освободи ръката, след това спря и бързо погледна назад през дупката. Хънтър също ги чу. Чуждоземците бяха проникнали в залата с машините и ги следваха по петите. Двамата се затичаха по коридора с всичка сила. Капитанът нямаше представа къде отиват, но всичко бе по-добро от това да чакат
