се появяваха и изчезваха при устрема на съществото напред. Линдхолм спря. Взривът мина направо през бълбукащата маса. Няколко мехура се пукнаха, но лъчът нямаше никакъв друг ефект. Корби пристъпи напред и вряза сабята си в масата. Острието се плъзна в пяната, без да спре някъде.
Корби залитна и падна на колене, загубвайки равновесие поради липсата на съпротивление. Една мляскаща уста се опита да го ухапе по ръката, но замалко не го улучи. Други устица се протегнаха към него. И тогава съществото влезе в контакт с екрана на Корби и мехурчетата започнаха да се пукат шумно при допира си с енергийното поле. Озъбените уста изчезнаха обратно в зрящата кипяща маса. Корби размаха екрана си към тях и много мехури се пръснаха. Съществото започна да се измъква бързо надолу по тунела. След няколко минути то изчезна в мрака. Корби се изправи отново и изтръгна мокрия си крак с отвращение.
— Вече знам как да се справим с изчадия от подобен вид. Еспер, това нещо все още ли дебне в тъмата, или вече бяга от нас?
— Бяга — отвърна Де Чанс. — Не мисля, че нещо е в състояние да го нарани. Но сега ви моля да вървим напред. Пътят до Медната кула е дълъг, а ние трябва да сме там, преди да е мръкнало съвсем. През нощта в града нещата стават още по-ужасни.
Ескадрилата напредваше по тесния тунел в своя собствен кръг от светлина. Тунелът често се разклоняваше, но есперката винаги знаеше по кой път да поемат. Керамични тръби прекъсваха стените на големи разстояния, преплитайки се една в друга доста често, и отново се скриваха в камъка. „Смятам, че дори един чужд град се нуждае от добра канализация — помисли си Корби. — А това място мирише толкова лошо, че сигурно е част от клоаката. Влизал съм в кланици, където миризмата е къде-къде по-добра.“
Водата стана още по-дълбока, стигаше почти до коленете им. По стените започнаха да се появяват плесени, нюансирани в сиво и бяло, често оформяха обширни слоеве, дебели повече от пет сантиметра. Корби внимаваше да не ги докосва. Изглеждаха някак ненаситни и гладни. Парцали въртяща се мръсна пяна се появиха на повърхността на водата. Корби я наблюдаваше подозрително. Мъчеше го чувството, че го преследват. Тогава Ескадрилата внезапно спря, защото в каменната стена отдясно, малко напред, се натъкнаха на голяма дупка с гладки ръбове.
— Чувстваш ли нещо, еспер? — попита Корби тихо.
— Не съм сигурна. Има нещо там, но е забулено. Не мога да го доловя. — Тя уморено потърка чело. — Би могло да се окаже леговище на някакво живо същество, но може да е и някакъв вид машина.
— Вие останете тук — нареди Корби. — Аз и Свен ще отидем да хвърлим един поглед.
— Можеше поне да попиташ дали има доброволци — недоволно изрече Линдхолм. — Властта ти завъртя главата, Ръс.
— Стига си се вайкал — сряза го Корби. — Няма ли поне веднъж да кажеш нещо по-весело?
Двамата тръгнаха бавно напред със сабя и пистолет в готовност. Силовите им екрани тихичко мъркаха нещо на себе си. Дупката в стената изглеждаше по-голяма, когато я доближиха. Накрая се озоваха пред отвор, широк шест стъпки, и предпазливо започнаха да проучват тъмнината зад закрилата на силовите си екрани.
— Нищо не виждам, по дяволите — избоботи Корби. — А ти, Свен?
— И аз не виждам, а и не чувам. Мисля, че е леговище, изоставено преди време. Есперката каза, че чужденците са прекарали в сън доста време.
— Истина е. А и не мога да си представя някой, колкото и чешит да е той, да остане тук долу по собствен избор.
В дълбочината на дупката нещо се размърда. Корби и Линдхолм инстинктивно вдигнаха пистолетите си, но се смразиха, когато една необхватна вълна от мрак ги връхлетя. Есперката изпищя, но никой от двамата не я чу.
Корби стоеше на брулено от снежна буря бойно поле, обкръжен от смъртта. Имаше много кръв по униформата му, само малка част от нея беше негова. Двете луни на Хиадите плуваха по нощното небе. Духът на войната бе минал оттук и воините на Империята бяха загубили битката с него. Флотските бяха първокласни войници, но само от плът и кръв и нямаха изгледи за успех срещу Легионите на живата смърт. Кръвта бе обагрила снега навсякъде и телата на убитите се простираха, докъдето му стигаше погледът. Нищо не помръдваше с изключение на разкъсаните знамена, които плющяха, шибани от вятъра. Сабята на Корби бе счупена, а пистолетът изтощен. От цялата рота на Имперския флот той бе единственият оцелял.
Воинът-Дух. Мъртви тела, управлявани от компютърни импланти. Вдъхващ ужас до краен предел: немислещи, нечувстващи, непобедими. До момента, в който се сблъска с Воините-Духове, Корби си мислеше, че е храбър. Те подлагаха на изпитание неговата смелост отново и отново, докато накрая го пречупиха. Легионите на смъртта можеха да пречупят всеки.
Корби огледа тихото бойно поле. Смътно усещаше, че би трябвало да е някъде другаде, но не се сещаше къде. Някой близо до него помръдна ръка и Корби отстъпи назад, когато един от труповете повдигна главата си от снега и го погледна. Засъхнала кръв бе превърнала половината от лицето му в тъмночервена маска, но очите му ярко блестяха. Той неуверено се изправи на крака и застана пред Корби. На гърдите му зееше дълбока рана — мястото, откъдето Воините-Духове бяха изтръгнали сърцето му. Трупът внезапно се захили и разкри окървавени зъби.
— Ти винаги оцеляваш, Корби.
— Майоре… — Той опита да обясни, да се оправдае, но гърлото му бе грапаво и сухо, и думите не искаха да излязат.
— Не ми казвай нищо, ти оцеля. Нямаш това право. Ти стъпваш по нашата земя и затова ще изпълняваш нашите заповеди, ще се бориш и умираш, както подобава на воин. Нямаш избор.
— Аз стоя на моята земя!
— Само докато се изчисти от това, което загубихме. Докато очистим ротата, която няма надежда в Ада срещу Легионите. Ние ще стоим и ще се сражаваме до последния човек. Вие сте заровени сред телата на загиналите, оцапани сте с кръв и се надявам, че този път сте сбъркали адреса. И така, ротата падна и ти си единственият оцелял, който може да разкаже това. Аз имах толкова големи надежди в теб, Корби! Но ти ме измами. Трябваше да умреш и да бъдеш сега с нас, тук ти е мястото.
— Някой трябваше да оцелее и да предупреди Командването.
— Не това бе причината, поради която го направи, нали? Ти просто се изплаши. И не си престанал да се страхуваш и досега. — Трупът изтегли сабята си.
— И така, войнико, сега е твоят ред да си платиш за всичко!
Корби запрати надалеч счупената си сабя и извади дългата служебна кама от кобура си.
— Само глупакът умира без причина.
Остриетата им се срещнаха, дрънченето на стомана о стомана се носеше ясно над утихналото бойно поле.
Линдхолм стоеше в центъра на Голямата Арена, заобиколен от тълпите на Голгота, които надаваха възгласи на одобрение, удовлетворени от още една смърт. Загубилият битката гладиатор бе извлечен от Арената, оставяйки кървава диря след себе си. Не беше никак проницателна тази тълпа, събрала се днес. Нямаше очи за най-деликатните неща, за умението да се фехтова и защити. Те искаха кръв и страдание, без да ги е грижа чии. Бяха платили, за да видят смърт точно пред очите си и това им бе достатъчно. Техните ликуващи възгласи станаха по-силни и обезумели, когато следващият му противник се качи на Арената. Дори без да се обръща, Линдхолм знаеше кой е той, кой би трябвало да бъде. Висока, гъвкава и грациозна, Елена Данте приемаше поздравленията на тълпата и поздрави Линдхолм със сабята си. Данте, усмихващият се убиец, любимката на голготските тълпи.
— Никога не съм искал да се боря срещу теб, Елена — прошепна Линдхолм.
— Рано или късно трябваше да се случи, Свен — каза Данте. — Така работи Арената. Не мисли, че ми е лесно, и то защото сме приятели.
— Повече от приятели.
— Може би. Разликата вече не е от значеение. Тук, на Арената има само победители и победени. А аз винаги печеля.
— Ти не можеш да ме убиеш — промълви Линдхолм. — Не и след всичко, което се случи между нас.
— Винаги си бил романтичен, Свен. — Данте широко се усмихна. — Виж какво ще ти кажа. И двамата
