— Положително си прав — отвърна Линдхолм. Огледа се за изход, но видя само вратата, през която бяха влезли. Част от стената се бе срутила. Бронираната твар блокираше прохода с тялото си, но вече бе започнала да се размърдва. Линдхолм изруга и насочи деструктора си към пода. Натисна спусъка и изпепеляващата енергия проби огромна дупка. Подът изстена и потръпна. Множество пукнатини плъзнаха на всички посоки, но след няколко минути той отново стана устойчив. Корби погледна Линдхолм сурово.
— Там долу? Ти се майтапиш. Може да има някой.
— Предлагаш ли нещо по-добро?
Корби се намръщи неохотно.
— Има дни, в които е по-добре да не си ставал сутринта от леглото.
Линдхолм седна на пода и провеси краката си в дупката.
— Ще се спусна пръв, а ти ще ми подадеш фенера. Разбрано?
— Добре.
Корби вдигна на ръце покорната Де Чанс и я понесе към дупката. Сетне зачака неспокойно Линдхолм да се спусне в мрака. Обърна се и погледна към отворената врата. Не виждаше нищо в мрака, но чуваше приближаването на чужденците. Усещаше по звука, че са много. В пукнатината на стената бронираното насекомо бавно повдигаше главата си. Сините му очи святкаха в полумрака. Корби гледаше замаяната Меган и се чудеше какво ли й бяха разкрили сферите с паметта, за да реагира по този начин. Но като помисли още веднъж, реши, че изобщо не иска да знае. Линдхолм му изсъска отдолу и той внимателно спусна есперката в протегнатите му ръце. Де Чанс промърмори нещо несвързано, но не излезе от замаяното си състояние. Бронираният чужденец се размърда в пукнатината на разбитата стена. Корби бързо седна и се промуши през дупката в тъмнината под него.
Озова се в кръгъл тунел, висок седем стъпки. Сравнен с огромните размери на останалите помещения, той му се стори направо клаустрофобичен. От грубите каменни стени се стичаше влага, която вонеше отвратително. Линдхолм вдигна фенера и огледа тунела в двета посоки, доколкото му бе възможно. Той и Корби се спогледаха.
— А сега накъде? — попита го Корби.
— Не мога да разбера — отвърна Линдхолм. — И двете посоки според мен са еднакво добри.
— Не — каза Де Чанс. — Оттук.
Треперещата й ръка сочеше надолу по тунела. Линдхолм нерешително я поотпусна и й се усмихна окуражително, когато тя успя да остане права без поддръжка. Погледът й отново бе съсредоточен, но тя изглеждаше ужасно. Лицето й бе бледо и измъчено, кожата опъната и покрита с пот, а очите й бяха хлътнали и пълни с болка. Ръцете й силно трепереха.
— Как се чувстваш? — поинтересува се учтиво Корби.
Де Чанс се усмихна.
— Жива съм.
— Какво ти показаха топките? — попита Линдхолм.
— Не сега — каза Де Чанс. Тя отново посочи надолу по тунела. — Трябва да се движим натам, и то бързо. Чужденците скоро ще бъдат тук. Те ни искат страшно силно и няма да се откажат. Искат това, което ни прави нормални. Нашата определеност. Нашата неизменна същност. Мисля, че този тунел е част от канализацията. Ще се движим по него, докато наближим Медната кула, след което ще взривим пътя след нас.
— Как ще разберем, че сме стигнали Медната кула? — попита Корби.
— Аз ще разбера — отвърна Де Чанс. — Устройството свети много ярко в моя мозък.
Корби погледна към Линдхолм, който сви рамене. Корби с възмущение поклати глава.
— Бих искал да знам дали вече приключих с необходимостта аз да вземам всички решения в тази група.
— Но пък го правиш толкова добре, Ръс! — произнесе Линдхолм тържествено. — Не са ли ти казвали, че от теб става превъзходен офицер?
— Знаеш ли, Свен, човек може да бъде заменен.
— От какво?
— Практически от всичко.
Дълъг изкривен крак, обрасъл с тръни, се спускаше опипом от дупката. Хората бързо се отдръпнаха от обсега му.
— И така — заключи Корби, — стига толкова. Да тръгваме. Свен, ти носиш светлината, така че ще водиш. Аз ще те следвам. И стига сме киснали тук. Ужас ме обхваща, като си помисля, че някой може да ни хване натясно тук.
Той отряза проврелия се крак със сабята си. Отсеченото парче падна и сега потръпваше на пода на тунела. Линдхолм забърза надолу, а Корби и Де Чанс го последваха. Корби понечи да хване есперката за ръка, за да я поведе, но веднага отскубна обратно ръката си. Кожата й бе влажна и лепкава и някак… отпусната, като че бе загубила голяма част от теглото си в бързината. Опита се да я заговори. Де Чанс започна да му разказва какво бе научила от сферите със записите. Той загуби ума и дума, слушайки я. Заплетената и объркана история за разбитите мечти и вилнеещата лудост звучеше като най-лошото нещо, разказвано в толкова тъмно и неясно място. Когато тя свърши разказа си, Корби и Линдхолм се вгледаха с безпокойство в тъмнината отвъд полевия фенер.
Тунелът започна забележимо да се спуска надолу и подът бе покрит с вода, която ставаше все по- дълбока. Когато Де Чанс привърши своя разказ, водата достигаше глезените им. Тя бе тъмна и пенлива и в нея плуваха разни гадини, които Корби предпочиташе да не гледа отблизо. Есперката и флотските газеха известно време мълчаливо. Шляпането на ботушите им във водата звучеше неестествено силно в тишината.
— Вие мислите, че великото Устройство е разположено някъде в Медната кула? — попита Корби накрая.
— Мисля, че самата кула е Устройството — отвърна Де Чанс. — Една-единствена гигантска машина, функционираща Бог знае от колко столетия.
— И какво ще правим, когато стигнем там? — поинтересува се Корби. — Ще го взривим ли?
— Не знам. Може би. — Де Чанс потърка челото си, като че я мъчеше главоболие. — Не мисля, че ще бъде толкова просто. Устройството може да се отбранява срещу атаките, ако се наложи. — Тя млъкна внезапно и се закова на място. Мъжете също спряха. Де Чанс се взря в тъмнината пред себе си. — Има нещо там, нещо… странно. То ни очаква.
Корби и Линдхолм насочиха пистолетите си в тъмнината. Стояха така и чакаха. Силовите им екрани бръмнаха отчетливо в тишината. Корби напрегна слух, но не чу никакъв шум от стъпки. Мръсната вода беше спокойна и необезпокоявана.
— Къде се намира то? — шепнешком попита той Де Чанс.
Тя се намръщи.
— То чака. Точно отвъд светлината. Чувсвам го някак… странно, безкрайно.
— Може би трябва да се върнем обратно? — предхвърли Корби.
— Не — настоя Де Чанс. — Трябва да се доберем до Медната кула. Тя е единствената ни надежда. Освен това съществото само ще ни следва.
— Страхотно — възкликна Корби. — Става все по-добре.
— Може да му метнем една граната — предложи Линдхолм.
Корби го погледна.
— В едно ограничено място като това тук? Да не си луд? Ударната вълна ще ни направи на кайма.
— Съжалявам — намръщи се Линдхолм. — Не помислих.
— По-добре е да побързаме — каза Де Чанс. — То се движи срещу нас.
Линдхолм и Корби насочиха пистолетите си в тъмнината. Де Чанс също извади своя, но ръката й се колебаеше да се прицели. Тя активира силовия си екран и се втренчи внимателно в него. Слаба, мъждукаща светлина се появи в дълбочината на тунела, като настойчиво нарастваше, наближавайки групата. Корби едва се въздържа да не изругае, когато формата на съществото се очерта на фона на неговата собствена тайнствена светлина. За форма бе трудно да се говори, то просто нямаше такава, а само пенлива маса от очи и мехури, които изпълваха тунела от стена до стена като вълна от струяща пяна. Огромни хапливи уста
