трепереше въпреки загряващите елементи в униформата му. Той погледна тайно Кристъл и Уйлямс, но никой от тях не проявяваше признаци, че го мъчи студът. Капитанът се намръщи. Изследователката бе тренирана да издържа на екстремни колебания на температурата, докторът обаче бе цивилен. Най-вероятно тези скрити в него приспособления бяха причината. Хънтър споделяше всеобщото недоверие към черноборсаджийските присадки, ала сега бе принуден да признае, че понякога вършат работа. Той духна в замръзналите си длани и ги заудря една о друга, опита се да си мисли за топли неща.
Движеха се вече около час, но Медната кула не се бе приближила много. Тя стоеше пред тях, висока и непристъпна, извисяваща се над заобикалящите я сгради със своите проблясващи метални шипове, студени и изострени. Изглеждаше огромна още когато тръгнаха към нея, но едва сега Хънтър бе започнал да осъзнава колко висока и масивна беше тази структура в действителност. Не за пръв път се чудеше какво, за Бога, щеше да прави, когато най-после стигне до нея. Ако изобщо успее.
Ръката му неволно се насочи към деструктора. Не беше особено доволен, когато взе пистолета на Изследователката, след като загуби своя, но трябваше да признае, че се почувства много по-добре с оръжие в ръка. А ако поне половината от това, което бе чувал за Изследователите, бе вярно, тя изобщо нямаше нужда от пистолет. Уйлямс все още притежаваше и пистолет, и сабя, разбира се. Естествено беше той да отстъпи сабята си на Хънтър, тъй като докторите нямаха опит с хладно оръжие, но Капитанът реши да не настоява. Уйлямс и без това бе достатъчно нервен, а без оръжието, което да му придава смелост, той щеше напълно да се разкапе заради своите скъпоценни допълнения.
— Капитане — наруши мълчанието Уйлямс. — Мислех си…
— Да, Докторе? — учтиво се отзова Хънтър.
— Нашето оръжие не е много ефикасно срещу тези чужденци. Няма ли да е по-добре, ако пак се натъкнем на нещо подобно, да инсталираме портативните силови полета да ни пазят?
Тъжна въздишка се надигна в гърдите на Хънтър, но той я потисна.
— Искам да ви кажа, Докторе, че монтирането на екраните изисква време и не мога да си представя как чужденците ще стоят спокойно отстрани и ще ни чакат да го направим. А ние ще ги чакаме да загубят интерес и да избягат? Не, Докторе, не намирам вашия план за много практичен. По-добре да запазим мощността в кристалите на екраните, ако възникне нещо наистина непредвидено.
Млъкна, защото разбра, че докторът не го слуша. Уйлямс се намръщи, прехапа долната си устна и замръзна на място. Кристъл и Хънтър също спряха. Уйлямс се огледа, наклони глава на една страна, вслушвайки се сякаш в нещо, което само той можеше да чуе. Хънтър също се заслуша, но всичко му изглеждаше тихо и спокойно. Погледна Изследователката, ала тя сви рамене.
— Нещо идва — прошепна Уйлямс. — Чувам го. И каквото и да е то, този път не е само.
Той направи няколко крачки в кръг и лицето му постепенно изгуби цвета си.
— Те са навсякъде около нас, Капитане. Чувам ги как прииждат от всички посоки. Твари от всякакъв вид.
— Бъди по-конкретен — заповяда Кристъл. — Какво точно чуваш?
— Твари от всякакъв вид — повтори Уйлямс, гласът му се извиси, той почти закрещя: — Те наближават! Трябва да се измъкваме, докато все още можем. Те идват за нас.
— Спокойно — каза Хънтър. — Изследовател, вие чувате ли нещо?
— Нищо, Капитане. Но ако неговият слух е усилен…
— Да — потвърди Хънтър.
Кристъл изтегли сабята си.
— Мисля, че не е лошо да намерим някакво прикритие, Капитане. Тук сме прекалено изложени.
— Напълно сте права, Изследовател. — Хънтър извади деструктора и бързо се огледа. Имаше много сгради наоколо, обгърнати от сенките на настъпващата нощ, но никаква врата не се виждаше. Някаква постройка вдясно му се стори полуразрушена от експлозия. Едната й част откъм улицата бе откъсната, останали бяха само метални пръчки като счупени кости и неравен отвор на върха на купчина натрошени камъни. Хънтър тръгна натам, останалите го последваха.
Изкатерването по камъните се оказа доста лесно. Капитанът спря на върха, извади полевия си фенер и го включи. Бледата златиста светлина разкри пред очите им просторна празна стая отвъд отвора. Сените бяха покрити със сребристи метални фигури, които образуваха смущаващи рисунки, граничещи с пълна липса на смисъл. Хънтър погледна към улицата долу. Той все още не виждаше и не чуваше нищо въпреки допълнителната възможност, която височината на чакъления хълм му предоставяше. Започна да си мисли дали Уйлямс в своята изнервеност не се е уплашил от собствената си сянка. Но в този момент до ушите му достигна лек шум, като шепот, като нещо много отдалечено в пространството. Той се завъртя и се взря в посоката, от където се чуваше шумът. Някъде далеч в мрака нещо се движеше. Хънтър се наведе и се скри зад един голям камък. Кристъл вече беше намерила прикритие. Уйлямс извади пистолета си, но стоеше на открито, воден в настъпващия здрач от засиленото си зрение.
— О, Господи! въздъхна той и гласът му секна.
— Какво е то? — попита Кристъл. — Какво виждаш?
— Някой е отворил вратите на Ада — отвърна Уйлямс. — И всички демони са нахлули в града.
Хънтър се обърна към Кристъл и погледите им се кръстосаха. Капитанът се взря отново в тъмнината, облачета бяла пара се носеха в студения въздух от дъха му. Сега, когато бяха спрели на едно място, му беше още по-студено. Точно в този миг той зърна за пръв път това, което се движеше срещу него, и леден ужас го накара да настръхне. Огромна вълна от подскачащ, бягащ и пълзящ живот се надигаше, заливайки широката улица, и се насочваше право към скрилите се хора, ужасяващ поток от кошмари и уродливост. Имаше твари, стъпващи на два крака, и други, които тичаха на четири, а и такива, които подскачаха във въздуха, като че бяха безтегловни. Имаше същества с вълчи зъби и нокти, които се хвърляха и разкъсваха съседите около тях. Имаше такива, които изглеждаха, като че бяха обърнати отвътре навън, и някои, чиито форми изобщо нямаха никакъв смисъл.
Исполински насекоми пълзяха покрай сградите като бръмбари върху капака на ковчег. Кривещите се сенки плющяха във въздуха. Чуждите твари пищяха, ревяха и бърбореха, а имаше и звуци, които приличаха на човешки плач и смях. Те идваха, надигаха се от тъмнината безкрай, пришпорвани от невидим остен, приближаваха се с всяка изминала минута. Хънтър гледаше демоните на града и у него се надигна желание да се обърне и да избяга. Не, той не можеше да ги понася! Как изглеждаха само! Тези противни форми и безумни конструкции бяха истинска заплаха за неговия разум.
Но не можеше просто така да им обърне гърб и да избяга. Той бе Капитан и трябваше да дава пример. Дори и да е скован от страха така, че да не е в състояние правилно да мисли. Старата позната паника терзаеше нервите му, заплашвайки всеки момент да се отприщи. Дишането му се учести и пот изби по челото му, когато погледна деструктора и забеляза, че ръката му трепери. Пое дълбоко въздух и се пребори с паниката. Няма значение, че умира от страх и му е трудно да го преодолее. Трябва да се справи. Усети как лека по-лека напрежението спада. Имаше някаква утеха да знаеш, че по-лошо от това вече не може да стане. Поне очакването бе свършило и никакви изненади нямаше повече да го безпокоят. Той вдигна деструктора, за да посрещне надигащата се маса чудовища. Ръката му все още трепереше, но толкова леко, че само той си го знаеше. Сграбчи Уйлямс със свободната си ръка и го издърпа до себе си. Докторът се дърпаше, стремейки се да освободи ръката си, и в един момент Хънтър си помисли дали пък не иска да го остави да го убият.
Чужденците бързо се приближаваха до купчината камъни и Капитанът откри, че изпитва истински ужас от техния вид. Нито един от тях нямаше строго определена форма. Като някакъв безумен каприз, като продукт на прищевките на множество непрекъснато променящи се памети тези твари сменяха обема си всяка минута. плътта се стичаше по костите като топящ се восък, преливайки се от една форма в друга. Нови очи се опулваха в бълбукащото месо, нови ръце изхвърчаха от най-невероятни места. За миг в паметта на Хънтър проблесна споменът за статуите от камък, които бе видял в откритата равнина — като че бяха направени от части и парчета от най-различни биологични видове, напълно несъвместими един с друг. Дали все пак не бяха някакво предупреждение?
— Бъдете готови. — Гласът на Хънтър прозвуча сравнително спокойно. — Доктор УЙлямс, изчакайте да се приближат достатъъчно и едва тогава се прицелвайте! Изследовател, вие имате значителен боен опит. Заемате позиция, аз и Докторт ще ви прикриваме отстрани.
— Разбрано, Капитане! — Кристъл обхвана с поглед милионите гнусни изчадия, усмихвайки се
