изправи лице в лице срещу връхлитащия звяр. Сега сякаш беше по-едро отпреди. Загнилата белезникава плът пасваше на структурата му, а зъбите в ухилената злобна паст изглеждаха ужастно остри.
Човекът изтегли пистолета от кобура. Нямаше нужда да поглежда — знаеше, че ръката му трепери. А стомахът направо го болеше от нервното напрежение. Пот се лееше от челото. Но въпреки, че умираше от страх и го бе обхванал ужас, не беше се паникьосал. мът му беше чист. Знаеше, какво трябва да прави и беше готов да го направи. Може би това бе всичко, от което наистина се нуждаеше — простата, недвусмислена увереност в неговия живот, нещо което да разбере и за което да се залови.
Звярът го наближи. Усещаше зловонието му във въздуха и чуваше запъхтяното дишане. Нямаше смисъл да стреля. Досегашните опити излязоха несполучливи. Сабята и силовият екран се оказаха повече от безполезни. На съществото бе израстнала нова ръка на мястото на отрязаната от Кристъл. Той не можеше да се обърне и да побегне. Чуждото скоро щеше да го хване и убие, а после да продължи с преследването на спътниците му. Стегна се, стисна здраво пистолета и усети, че ръката му вече не трепереше. Трябва да спечели време, не за себе си, за другите — да избягат и предупредят Империята за чудовищата на Уулф IV.
Винаги бе мислил къде ли ще умре и си представяше смъртта на някоя чужда планета, под някое чуждо слънце. Усмихна се на приближаващата се опасност и се прицели внимателно със своя деструктор в преближаващото се чудовище. Тънките паякообразни нишки на моста пламнаха от връхлетялата ги енергия и се разкъсаха. Звярът запищя остро докато падаше надолу към паважа на улицата.
Капитанът също полетя, но успя да сграбчи нишката, като захвърли и сабя, и пистолет. Мрежата се изплъзваше от ръцете му като че бе намазана с масло. Стегна хватката, докато пръстите го заболяха, но накрая успя да спре падането. Внезапното дръпване почти извади ставите на рамената, но няка си се задържа. Скъсаната част на мрежата се разлюля и запада надолу, като скоростта й нарастваше под тежестта на тялото му. Стената на отсрещната сграда се понесе светкавично към него. Той мигновено зърна най-близкия прозорец. Мрежата се плясна в преградата, а човекът влетя вътре през отвора.
Трябваше да се пусне от нишката — тя се изтръгна оп пръстите му. Инстинктивно се сви на топка, стовари се на нещо твърдо, но гъвкаво, което пое удара, и така докато се сблъска в друга преграда. дарът бе толкова силен, че му изкара въздуха от белите дробове; от болка му пречерня пред очите…
Бавно си възвърна съзнанието и физическата форма. Заби поглед в тавана и дълго лежа по гръб. Така го намериха Кристъл и Уйлямс.
Те с труд си проправяха път през купчините развалини, които изпълваха помещението. Докторът коленичи до него и започна чевръсто да го преглежда.
Хънтър се усмихна на Кристъл.
— Какво става с чуждото?
— Трясна се в земята и се разби на парчета — отвърнаКристъл отсечено. — Късмет. Така успяхме да го поизучим.
Капитанът щеше да се изсмее, но ребрата изведнъж го заболяха силно. Той едва намери с помощта на Уйлямс да се изправи и седне. Едва тогава се огледа наоколо.
— Тази стая, доколкото виждат очите ми, също е цялата на парчета — продължи Кристъл. — Връхлитайки вътре, вие сте потрошили почти всичко.
— Добра работа сте свършили — намеси се Уйлямс. — Те са поели удара на себе си и са погасили скоростта ви. Инак падането щеше да ви убие. Капитане, по едно чудо сте останали жив!
— Не мислете, че не го осъзнавам — призна Хънтър, с кимване на глава заповяда на Уйлямс да се отдалечи и се изправи сам. Известно време се олюляваше, но накрая главата му се оправи. — Какви са последствията, Докторе?
— Силно натъртване и някои разкъсвания на тъкани. Може едно или две ребра да са пукнати. Не откривам сътресение на мозъка. Мисля, че трябва да се върнем на катера, там ще ви прегледам по- обстойно.
— Поне веднъж ще се съглася с вас, Докторе — Хънтър потърка уморено болящото го чело. — Тъй като предположихме, че градът е изоставен, реших да го докажем сами, но появата на това чудовище промени нещата. Нужно е на всяка цена да се свърем с Империята.
— Което означава до се забави пристигането на преселниците — направи извод Уйлямс.
— Точно така — съгласи се Хънтър. После погледна Кристъл. — Не вярвам да сте видяли сабята и пистолета ми. Изпуснах ги при падането.
— Не сме, Капитане — отвърна Изследователката. — Но с удоволствие ще ви предоставя моя деструктор. Винаги съм предпочитала да се сражавам със сабята. Тя е… някак… по-лична.
Хънтър пое пистолета от ръцете й с жест на благодарност и го пъхна в кобура си.
— Добре, първата ни работа е да потърсим връзка с другата група. Те би трябвало вече да са в града.
— Може и те да са се натъкнали на някое чудовище — каза Кристъл. — И ако не са късметлии като нас…
— Права си — Хънтър се намръщи. — Ще тръгнем към медната кула. Дано последното ми съобщение е достигнало до тях. Ако ги няма там ще трябва да ги изоставим и да се върнем на катера. Империята трябва да бъде предупредена!
— Съгласна съм — отсече Кристъл и добави. — Последният път, когато щях да убия чуждо същество беше на Грендъл.
Бавно и предпазливо тримата се заспускаха надолу по плъзгавата рампа и скоро напуснаха сградата. Те бяха нащрек, и се оглеждаха за всяко движение или звук, но околността беше тиха като добре уредено гробище. Всяка стая, покрай която бяха минали, съдържаше странни форми и машини, но никъде нямаше и помен от живот.
Денят почти беше отминал. Сенките се бяха издължили, притъмняваше и тук-таме на тюркоазеното небе се мяркаха червеникавите вани на залязващото слънце.
— Скоро ще настъпи вечерта — тихо изрече Уйлямс — Не мисля, че трябва да я прекараме в града, Капитане. Бог знае, какво може да броди по нощните улици.
— Ние не може така просто да изоставим другите — напомни им Хънтър. — Те са част от Ескадрилата!
— Ако се налага, можем — отсече Кристъл. — И те са толкова заменими, колкото и ние.
Вечерта се спусна над града. Улиците се изпълниха със сенки. Странни светлини лумнаха ярко в отворените прозорци.
А в тъмното скрито сърце на града нещо ужастно бавно набираше сила.
ПЕТА ГЛАВА
ПЛЯЧКАТА
Линдхолм вървеше надолу по пустата улица с пистолет в ръка, нащрек за всеки признак за движение или живот. Корби го следваше плътно, насърчавайки есперката, доколкото можеше. Лицето на Де Чанс бе равно и безизразно, без чувства, без личност. Очите й не виждаха нищо и тя вървеше безучастно натам, където я водеше Корби. Боецът от Флотата се намръщи разтревожен и разгневен. Откакто осъществи ментална връзка с нещото в града, Де Чанс действаше така, като че мозъкът й гореше.
„Сърди се. Идва за нас. Те искат да станем здравомислещи.“
Тя не отрони нито дума след това. Светлина струеше от очите й, не чуваше мъжете, без значение колко силно й крещяха. Лицето й стана сухо и изпито и тя само се оставяше бойците да я водят. Първо те си помислиха, че състоянието й може да е причинено от сградата, в която бяха влезли, но дори след като я избутаха навън, тя си остана отнесена и тиха. Корби настояваше да побързат. Ако нещо ги преследваше, беше по-добре се движат. Линдхолм неохотно се съгласи и ги поведе. Корби прие — точно сега имаше нужда друг да ръководи и да мисли вместо него.
Той бързо се огледа. Движеха се между две масивни структури от кристал и метал, толкова високи, че Корби трябваше да отметне глава, за да види върха им. В никой от прозорците не се виждаше светлина и единственият звук в тишината беше мекото уверено тупкане на техните собствени стъпки. Нямаше помен от нищо живо до предупраждението на еспера, но Корби все още усещаше в тила си натиска на невидими наблюдаващи го очи.
