чуждоземците да се докопат до тях.
Изглеждаше, че коридорът продължава до безкрайност с никаква врата или отвор където и да е. Първите звуци на преследването започнаха да отекват зад тях заедно с нечовешки рев. Хънтър не погледна назад. Не искаше да знае колко близо са чуждоземците.
Кристъл изтегли граната от патрондаша и я държеше в ръка, готова да я хвърли. Наи-после завиха зад поредния ъгъл, втурнаха се през един отвор и се озоваха в основата на кула. Познатата им рампа се виеше нагоре по вътрешната стена. Кристъл я гледаше нерешително.
— Ако се оставим да ни преследват, тук ще се наложи да бягаме по рампата нагоре. А върхът на една висока кула е страхотно местенце, за да те притиснат до стената.
— Не мога да не се съглася — кимна Хънтър. — Но ние едва ли ще отидем толкова далеч. Наблизо ли са?
Кристъл погледна назад към коридора.
— Твърде близо са и напредват.
— Да пресметнем. Имате ли още гранати? Добре. Използвай ги, за да забавим малко тези изчадия, след което ме последвай нагоре по рампата.
Хънтър се заизкачва, а Кристъл се обърна с лице към коридора. Зареди граната и я изтъъркаля надолу в тъмнината. В далечината нещо светна със зловеща виолетова светлина и изсъска като пожарен маркуч. Кристъл изръмжа тихичко в отговор, сетне което бързо последва Хънтър нагоре по рампата. Намери го да я чака до една врата, която водеше до следващия етаж. Гранатата избухна и повърхността под краката им се разтрепери. Хор от нечовешки крясъци и вой отекна от коридора под тях.
Хънтър и Кристъл се спогледаха усмихнати, сетне Капитанът поведе Изследователката през вратата в тъмна празна стая.
Пресякоха я и през една отворена врата влязоха в друга стая. Метални серпантини висяха от тавана, въртяха се и се извиваха бавно, въпреки че никакъв полъх не раздвижваше въздуха. Хънтър и Кристъл пресякоха стаята възможно най-бързо, като предпазливо си пробиваха път през серпантините и внимаваха да не ги докоснат. Те изглеждаха напълно безопасни, но Капитанът и Изследователката се бяха научили да не се доверяват на нищо в града, особено пък на неща, които мърдат, когато не им се полага. Следващата стая беше празна и без изход. Хънтър се ослуша, но всичко изглеждаше тихо. Той кимна тихо на Изследователката.
— Стой на вратата! Отваряй си очите за неканени гости!
Кристъл откопча полевия си фенер и го постави долу, след това се премести до вратата, на пост със сабя в ръка и силово поле в готовност. Хънтър насочи деструктора надолу и натисна спусъка. Енергийният заряд взриви широка дупка в пода, от нея плъзнаха във всички посоки множество пукнатини. Капитанът загрижено изчака всичко да се успокои, сетне прибра пистолета в кобура, взе фенера, коленичи и надникна през дупката. Стаята под тях съдържаше много стоманени и кристални форми, машини или скулптури. Той преценяваше височината, колебаеше се, като се опитваше да си внуши, че не е толкова високо, колкото изглежда.
— Кристъл, нещо за чуждоземците?
— Все още нищо, Капитане.
— Тогава прескочи дотук. Ще предприемем едно рисковано спускане на долния етаж и с малко късмет ще отклоним чужденците от следите си. Ще спечелим достатъчно време, за да се измъкнем незабелязано. Тръгвам пръв.
Той постави фенера на пода, изключи силовия си екран и прибра сабята в ножницата. Седна на ръба на дупката и спусна крака надолу. Сега без светлина не можеше да види колко е високо. Не знаеше дали това го притеснява или не. Накрая стисна зъби и се пусна. Падането бе дълго и изнервящо, докато накрая краката му се блъснаха в пода, строполи се в цял ръст, оставайки без въздух като при нокаут. Тъкмо успя да се изправи на крака, когато Кристъл леко се приземи до него с фенер в ръка.
— Добре ли си, Капитане?
— Отлично — побърза да отговори той. — Почти.
Стаята водеше към коридор. На тавана бяха разположени осветителни тела, но само някои от тях работеха. Коридорът бе изпълнен със сенки, не се виждаше никаква следа, че чужденците са били изобщо някога тук. Хънтър и Кристъл се промъкнаха тихо в мрака с оръжие в готовност и скоро се озоваха в друг коридор. Движеха се предпазливо, трепвайки при всеки шум или помръдване, докато най-сетне откриха вратата, която водеше към улицата.
Хънтър даде знак на Кристъл да загаси фенера и внимателно се взря в тъмата. Улицата беше празна, без следа от чужденците. Той пристъпи навън, огледа се наоколо, сетне кимна на Кристъл да го последва. Тя тръгна, закачвайки фенера на колана си, в случай че им потрябва бързо. Слънцето се бе спуснало ниско над хоризонта и притъмняващото небе се готвеше за нощта. Малко по-нататък Медната кула се възправяше висока и загадъчна на фона на заобикалящите я сгради.
Хънтър се обърна към Кристъл, за да й каже, че трябва да се махат по възможност най-бързо, и замръзна, защото стената зад нея се разпука с трясък и дълги лозови клони, обсипани с бодли, избуяха от камъка и се протегнаха към Изследователката. Тя се хвърли на земята и се изтърколи, за да се измъкне, но преди да се изправи отново, лозата се разля по улицата, образувайки непреодолима преграда между нея и Капитана. Десетки скокливи насекоми, дълги над една стъпка, излитаха от стената и се спускаха към Кристъл, а огромните им челюсти тракаха алчно. Тя включи силовия си екран и ги посрещна с острието на сабята. Хънтър застреля едно от насекомите, взривявайки тъмносивата му черупка, но с нищо друго не можеше да ги помете. Хвърли се срещу виещите се лозови клони, разсичайки ги със сабята. Шиповете се впиваха болезнено в стоманената му туника и се опитваха да разрушат силовия му екран.
Кристъл въртеше сабята и с двете си ръце, а студената усмивка отново се бе появила на лицето й. Огромните насекоми попадаха под острието й, падаха неуязвими надолу. Кристъл силно се разсмя. Ето това бе, за което се бе готвила, това, което бе целта на живота й — да бъде една перфектна, непобедима убиваща машина. Чужденците я наближиха и настъпилото клане я доведе до изстъпление.
Тогава Хънтър използва последната от останалите му гранати, хвърляйки я върху лозата. Взривът проби дупка всред виещите се клони и той със сила се спусна през нея, без да обръща внимание на издраскванията по голите му лице и ръце. Изследователката бе обкръжена от всички страни от осакатени насекоми и изглеждаше, сякаш не тя е мишената. Капитанът я сграбчи за ръката и я блъсна към улицата. За миг Кристъл му се опъна, но треската й за убийство се поуталожи и тя затича заедно с него към Медната кула.
Корби вдигна пистолета и стреля наслуки в тъмнината. Яркият енергиен взрив за миг освети залата с паметите и проби бронираната гръд на една твар, която се опитваше да премине през стената. Тя изпищя, когато тъмнината настъпи отново — невероятно кресливо гласче за такова огромно създание. Корби се огледа диво наоколо и затърси опипом есперката, знаеше, че е някъде тук — беше спряла да повръща, но все още се чуваха конвулсивни спазми. В този миг ръцете му се натъкнаха на нещо твърдо и непоклатимо и сърцето му спря.
— Спокойно — изрече бързо Линдхолм. — И си дръпни ръцете. Ако се лутаме напосоки в тъмното, ще свършим, убивайки се един друг. Пусни силовия си екран, това ще ти даде малко светлинка, докато извадя фенера от раницата.
Корби активира екрана си и бледата лъчиста светлина около китката му прогони част от тъмнината. Линдхолм огледа бързо бронирания чужденец, който лежеше отпуснато в разбитата стена, и затършува в раницата на Корби за фенера му. Корби сграбчи Де Чанс за раменете и я вдигна отново на крака. Тя се наклони уморено към него и стисна ръката му, търсейки опора. Гаденето бе престанало, оставяйки я бледа и омаломощена. Корби я погледна загрижено. Лицето й бе изпито и напрегнато, а очите й не се движеха. Някъде наблизо от всички страни напираха чужди писъци и крясък. Те се приближаваха. Линдхолм включи най-сетне фенера и залата с паметите отново изникна пред очите им.
— Трябва да се измъкваме оттук, Свен — каза Корби. — Есперката не е добре, а чужденците всеки момент ще са тук.
