— Нищо сигурно няма в тази лудница — съгласи се Кристъл. — Но това е нашият най-голям залог в играта.
— Така е, мисля, че е така — изрече Хънтър. Той отново се включи в системата на компютрите, уточни плана на полета и заповяда да пуснат двигателите. — Корабът е на път към нас. Ако ще разрушаваме кулата, не е лошо да побързаме. Сигурна ли си, че устройството е някъде вътре, Де Чанс?
— Машината не е в кулата, Капитане — отвърна есперката. — Машината е кулата. Цялата кула!
Тя пристъпи през назъбения отвор в стената, като държеше фенера пред себе си. Хънтър и останалите се спогледаха, след това направиха същото. Навън в мрака чуждите твари се разкъсваха един друг свирепо и не се интересуваха повече от Ескадрилата — сега хората принадлежаха единствено на кулата.
Вътре Медната кула имаше огромни разнообразни форми от метал, стъкло и кристал, свързани така помежду си от неизвестните строители, че хората не намираха никакъв смисъл в невероятната им плетеница. Размерите им бяха относителни — изменяха се в зависимост от ъгъла на наблюдаване. Някои части се движеха, други изведнъж изчезваха и отново се появяваха и освен това се чуваше непрекъснато бръмчене, сякаш устройството си мърмореше нещо под носа. Хънтър погледна нагоре и видя конструкциите да се извисяват над главата му, така неизмеримо и главозамайващо високо, че човешкият ум не желаеше да го възприеме. Който и да е бил творецът на това Устройство, неговият мозък е функционирал по принципи, коренно различни от човешките.
— Ето го и него — тихо каза Меган Де Чанс. — Това е машината, която е освободила тези същества от тиранията на строго определените форми. Ето къде те са сътворили своя ад!
— И той още работи, след Бог знае колко векове — допълни Кристъл.
— Устройството е спало твърде дълго време — продължи Де Чанс. — Сега е будно. Знае, че сме тук.
Хънтър потри челото си. Жестоко главоболие започна да го мъчи още с влизането в кулата. Изведнъж му стана горещо и го обля обилна пот, а пръстите на ръцете му неприятно изтръпнаха.
— Как сте, Капитане? — тихо го запита Кристъл.
— Добре — побърза да отвърне той. — Само че дългият и мъчителен ден напомня за себе си.
— Не е само това — включи се в разговора Меган Де Чанс. — Устройството го предизвиква. Започнало е работа по нас. То въздейства върху всяко живо същество, което за известно време е под негово влияние. Колкото сме по-близо до него, толкова по-силен е ефектът.
— Ей, почакай малко! — викна Корби. — Да не искаш да кажеш, че то ще ни превърне в създания, подобни на чужденците? Ако е така, аз веднага се измитам.
— Хайде де, тръгвай! амо да се появиш навън и чужденците ще те разкъсат на парчета — подкани го Меган Де Чанс. — Те не могат да влязат тук след нас. Устройството не им позволява. Сега сме в безопасност. Трябва ни само време… — Тя повдигна лявата си ръка и я погледна. Пръстите й се бяха залепили един за друг и изглеждаха като груба месеста лапа. — Разбира се, някои от нас са по- възприемчиви от останалите.
Хънтър изненадано я погледна и едва сега започна да схваща настъпилите в лицето й промени. Тя определено беше изгубила голяма част от теглото си, костите й бяха изпъкнали навън и подсказваха пълно измършавяване. Жената изглеждаше някак скована, а стойката й… по странен начин различна от нормалната.
Тя беше променена! Останалите мъже не бяха забелязали нищо, защото промените се бяха извършвали бавно и неуловимо но сега направо се набиваха в очи.
— Колко още време ще можеш да останеш тук? — попита я Капитанът тихо и нежно. — Преди промените да са станали твърде… опасни.
— Не знам. Моята есперност ме прави уязвима, но вие имате нужда от мен, за да разкрием слабите места на Устройството. Сигурно ги има, но то е оцеляло столетия наред без външна поддръжка и грижи. Вероятно е снабдено с някакъв механизъм за самозащите. Не съм уверена, че ще съумеем да го повредим с нашето жалко оръжие. Ала трябва да опитаме. — Тя се огледа. — Сигурно някъде наблизо е разположена рампата, водеща право към сърцето на великото Устройство. Предполагам, че най-доброто нещо, което можем да направим, е да заровим в средата на кулата всички останали ни експлозиви. После да се измъкнем с катера, преди да са избухнали. — Жената погледна Хънтър. — Трябва да бързаме, Капитане. Времето ни е оскъдно.
Хънтър кимна трезво.
— Добре тогава, Еспер. Водете ни. Изследовател, вие вървете непосредствено след нея. Стреляйте веднага при най-малката заплаха. Ние, останалите, ще бъдем ариегард. Включете екраните. Деструкторите и сабите в готовност. Да вървим напред!
Меган Де Чанс уверено се насочи към лабиринта от загадъчни форми и стъпи на една обикновена рампа, която водеше право към сърцето на машината. Странни фигури се появяваха и изчезваха около тях. Хънтър започна да се чувства като насекомо, хванато в капан и принуждавано да върши непонятна нему работа за Устройството. Разбираше това, донякъде го въприемаше, но не успяваше да го оцени. Бляскаха светлини, чуваха се звуци, температурата внезапно се покачваше и спадаше. Но във всичко това не откриваше никакъв смисъл.
Рампата се виеше между слоеве от блещукащ кристал, а и въздухът често бе пронизван от разряди на статично електричество. Главоболието на Хънтър стана непоносимо и започна да му се повръща. Без съмнение това до известна степен се дължеше и на напрежението, но той не можеше да определи доколко Устройството имаше пръст и колко време му остава, преди тялото му да започне да се променя като тялото на Де Чанс.
Лъскави метални пипала като гърчещи се змии внезапно се спуснаха отгоре им. Протегнатите ноктести ръце опипваха трескаво наоколо. Ескадрилата вдигна навреме защитните екрани и нападателите бяха отблъснати от силовите полета. Край тях се завъртя истински вихър, идващ сякаш отникъде, пипалата се протягаха, удряха и се отдръпваха с невероятна скорост. Хънтър опита сабята си срещу едно от тях, ала стоманеното острие отскочи, без да остави следа. Останалите мъже стреляха с пистолетите си, но целите се движеха прекалено стремително дори за техните опитни рефлекси. Изследователката се опита с ръба на екрана си да отсече едно пипало. Успя. Останалите обаче започнаха да избягват ръбовете на силовите екрани — изглежда бързо се обучаваха. Кръв хвърчеше из въздуха, когато ноктите попадаха в целта въпреки взетите мерки.
Меган Де Чанс внезапно падна на едно коляно, скри се зад екрана си и затвори плътно очи. Хънтър се хвърли на помощ, но доколкото успя да види, тя не беше пострадала. Изпитото й лице се напрегна силно и така се изкриви, че започна да му изглежда нечовешко — някакъв несъвършен дубликат бе заел мястото на оригинала. Широко отворените очи на Есперката блестяха като кървавочервени езера с дълги разцепени зеници, при вида на които косата на Капитана настръхна.
— В зенита, Капитане. Стреляйте в зенита и ще изключите защитните механизми.
Колебанието на Хънтър продължи само миг, преди да стреля там, където сочеше есперката. Някъде горе, във висините, се разнесе тътен и рампата под краката им се разтресе. Пипалата изчезнаха обратно в лабиринта от машинарии. Хората бавно прибраха екраните си, дишаха ускорено. Хънтър се помъчи да срещне неспокойните очи на Меган Де Чанс.
— Отлично, Де Чанс. На какви други изненади ще имаме щастие да се натъкнем?
— Засега не знам, Капитане, но трябва да вървим по-бързо. Влиянието на кулата нараства. Усещам как се формира. Скоро и вие ще започнете да се променяте като мен. — Гласът й стана дрезгав, напрегнат и се превърна почти в ръмжене. Едната й ръке бе забележимо по-дълга от другата. Тя се усмихна на Хънтър — зъбите й бяха покрити с някакви точки. — Слабото място е близо, Капитане. Аз определих къде можем да поставим нашите експлозиви.
Тя продължи нагоре по рампата, тялото й се движеше в странен нечовешки ритъм. Устата на Хънтър пресъхна, пот се стичаше по лицето му. Той се чудеше какво ще стане с есперката и дали същото го чака в близкото бъдеще? Би ли могъл да живее, ако изглежда като нея? Дали ще иска въобще да живее? Преглътна тежко и си наложи да се съсредоточи върху работата, която трябваше да извърши сега. Нужно бе веднага да се поставят експлозивите и да напуснат града преди взрива. За останалото ще се безпокои след това. Ако има изобщо „след това“.
Стигнаха място, където хиляди проводници се извиваха и гърчеха като гнездо с червеи. Електрически
