В сърцето на великото Устройство тихо и самотно, кротко и отчаяно седеше нещо, което някога е било Меган Де Чанс. Механизмът я подлагаше на разни трансформации — едната й ръка бе станала гнила и полуразложена, костите на другата — омекнали. Все още в някои от пръстите си имаше усещания. Тя се надяваше, че от нея ще остане достатъчно, за да включи взривателите. Жената погледна часовника си, вграден на това, което бе останало от китката й. Трудно успя да се съсредоточи. Но се надяваше да издържи достатъчно дълго и така да даде на Ескадрилата времето, което им бе обещала. Не беше напълно сигурна, че ще успее.
Променяше се все по-бързо и по-бързо. Обяснимо, щом се намираше толкова близо до Устройството. Човешкият й облик изчезваше на промеждутъци. Дори не се опитваше да определи кои промени се извършват от Устройството, а кои — от собственото й подсъзнание. По кожата й преминаха десетки различни структури, а костите й се променяха на всяка минута. Тя усещаше вътре в себе си да израстват разни странни органи. Ставаше й все по-трудно да мисли. Образите в мозъка й бяха неопределени, размазани и с някакви чужди цветове. Опита се да произнесе на глас името си, но от гърлото й се изтръгнаха различни нечовешки звуци.
Време е!
Закъснее ли малко, няма да може да си спомни какво трябва да извърши. За миг закопня Ескадрилата да се е измъкнала вече, после внимателно се придвижи до най-близката мина. И тогава откри, че не може нищо да направи. Пръстите на дясната й ръка се бяха превърнали в груби и несгъващи се нокти, с които не бе в състояние да завърти настройката. Погледна лявата — видя една безформена месеста лапа.
При това положение експлозивите ставаха безсмислени. Нямаше как да ги взриви. Съществото, което някога беше Еспер Де Чанс, вдигна обезформената си глава и зави от мъка. Звуците по нищо не приличаха на човешки.
Хънтър изскочи от Медната кула и се устреми към тясната уличка. В движение стреля с деструктора си и лъчът изпепеляваща енергия смаза препречващата пътя му огромна тромава твар. Другите трима също стреляха успешно. Чудовищата ревяха и виеха яростно и отчаяно. Миризмата на разлятата кръв ги обезуми напълно, егоистичните нагони надделяха над властта на великото Устройство и те се нахвърлиха едно върху друго.
Кристъл и Хънтър си пробиваха път със саби и екрани. Корби и Линдхолм ги следваха по петите и с пистолетите си поваляха онези твари, които им обръщаха внимание. Пролятата обилно кръв доведе чуждите същества до пълно изстъпление и те със зъби и нокти деряха и разкъсваха собствената си плът, докато Дяволската Ескадрила се провираше през хаоса към тясната алея. Напредваха бавно но сигурно — нещастните създания, които вече не знаеха как да умрат, не можеха да ги спрат.
Нещо високо и ъгловато с плющящи камшици от кости и хрущяли се нахвърли върху Капитана и го принуди да спре. Той посрещна камшиците с екрана си и те се отдръпнаха от светещото енергийно поле. Чудовището ревна от болка и се опита да сграбчи екрана, но острите като бръснач ръбове мигновено прерязаха израстъците му. То несигурно се заклати, спря и тогава Хънтър преряза с един замах на сабята си тънката му шия. Обезглавеното тяло веднага бе нападнато от съседа си. Камшиците се замятаха хаотично. Продълговатата глава се търколи по улицата, а устата й продължаваше да мляска. Друга твар я налапа цялата.
Кристъл въртеше сръчно с двете си ръце сабята с бясна скорост, енергия и злоба, прикривайки дясната страна на Капитана от връхлитащите чужденци. От главата до петите бе покрита с кръв, част от която беше и нейна, а захилената й уста бе като отворена рана върху бялата маска на лицето й. Това бе нейната стихия, в това се чувстваше истински жива, във вихрения център на сражението. Въпреки изключителната си ловкост бе ранена на няколко места, но не усещаше болка. Сега тя беше над болката. Съществуваха само нейната сабя, нейният щит и безкраен поток от жертви.
Двамата бойци се биеха, опрели гръб до гръб, и поваляха всичко живо, попаднало в техния обсег. Бившият гладиатор се бореше според характера си тихо и ефикасно, причинявайки максимум щети с минимум усилия. Това беше системата на Арената — пази силите си, докато е нужно. Корби подскачаше, сякаш танцувайки, и пробождаше целите, изригвайки потоци заплахи и проклятия. Най-много го ядосваше мисълта, че бяха останали без гранати. Някакво сребристо създание с твърде много крачета се метна отгоре му от близката стена. Той го отблъсна настрани с екрана си и започна да го боде със сабята, докато звярът не падна на земята.
Най-сетне Капитанът и хората му достигнаха алеята. Натискът на чудовищата отслабна веднага — високите сгради пазеха фланговете. Но нещо плоско и люспесто се спусна отгоре. Корби със светкавичен изстрел на деструктора се опита да отбие нападението, ала успя единствено да пробие дупка в мембраната на крилото му. Кристъл довърши работата с попадение в главата и чужденецът отпуснато падна на земята. Двамата бойци го стъпкаха с крака и го оставиха на прииждащите озверели негови събратя. Те се струпаха около трептящото тяло и така запушиха уличката.
Хънтър погледна напред и дъхът му секна — огромна тълпа зверове бе блокирала изхода, а няколко от тях тичаха към хората. Трябваше да спрат. Корби надникна над рамото на Капитана и като видя какъв е проблемът, бурно изруга.
— Сега сме в капан, нали? — спокойно запита Линдхолм.
— Май наистина е така — съгласи се Хънтър. — Трябва да си извоюваме път за отстъпление. Това е всичко. До площада остава половин километър и ще е жалко, ако не успеем да се доберем до катера.
Дяволската Ескадрила изгради плътна стена от силовите си екрани и уверено замарширува към идващите чужденци.
Останалото от Меган Де Чанс пълзеше бавно по пода. Тялото й можеше да се движи единствено така. След него оставаше влажна ясна следа. Искаше да последва Ескадрилата и да предупреди Капитана, че не може да осъществи взривяването, но дори тази проста задача не беше по силите й. Влиянието на великото Устройство нарастваше и тялото на новоприетото създание започна да се разпада. Плътта се стичаше като стопения восък на горяща свещ. Четината на трансформираните пръсти се сипеше по пода.
Единственото, което още действаше, бяха имплантите. Някъде в мъждукащото съзнание проблясна искра и то се опита да се съсредоточи за връзка с компютрите на катера… Нещо, което би могло да се нарече усмивка, изкриви лицето му. Една последна надежда имаше то, едно последно оръжие, което да хвърли по кулата.
То активизира комимплантата и се свърза с компютрите. Няколко мига му бяха необходими да мине на дистанционно управление и да насочи катера по нов курс. Съществото тихо се засмя и се сви на кълбо до най-близката стена. Много повече време му отне търсенето на начин да натисне спусъка с това, което бе останало от пръстите му, но все пак енергийният лъч успя да пробие дупка в стената на кулата. Сега то можеше да гледа навън в тъмнината.
Една ярка звезда се размърда, започна бавно да наедрява и скоро катерът се насочи право към Медната кула.
Чужденците бяха обградили плътно Ескадрилата; те напираха от двете страни, поваляйки тези, които нямаха място в пробуждащия се свят. Бойците от флота се биеха с горчива увереност; като опитни и много преживели хора осъзнаваха добре, че тази битка не можеше да бъде спечелена. Нападателите можеха да бъдат ранявани, разкъсвани, временно отблъсквани, но нямаше начин да бъдат убити — раните им заздравяваха след секунди. Съществата се бореха и разкъсваха едно друго, ала сега това ги настървяваше срещу хората.
Хънтър видя един взрив от деструктор да разкъсва обвивката на Медната кула и за миг си помисли, че
