разряди разсичаха въздуха. Един кристал се въртеше бавно в средата на това кълбо и проблясваше с ритъма на бдително око.
— Ето го! — възкликна Меган Де Чанс. — Предполагам, че е някакъв вид реле. Взривете кристала и ако имаме късмет, цялата кула ще се срине.
— Късмет — с отвращение повтори Корби. — Не съм усетил с нищо, че сме имали късмет, откакто се приземихме на тази дяволска планета!
Хората се заеха да изпразват раниците си, събирайки на едно място всички мини и гранати. Купчината за съжаление изглеждаше твърде малка в сравнение с необятността на кулата. Кристъл подреди експлозивите така, че да причинят максимална вреда. Сетне настрои часовниците. Погледна Хънтър, но лицето й бе посърнало и мрачно.
— Капитане, може би ще имаме един проблем.
— О, великолепно! — подхвърли Корби. — Още един проблем се появява. Точно от него се нуждаем сега.
— Затваряй си устата, Корби! — сряза го Хънтър. — Какъв е проблемът, Изследовател?
— Мините, Капитане. Часовниците дават възможност за закъснение само от тридесет минути.
Хънтър се намръщи.
— Какво е минималното безопасно разстояние?
— Не знам, Капитане. Но за това време е невъзможно да напуснем кулата.
Докато слушаше, Хънтър погледна есперката. Жената сви рамене; един бърз и неопределен жест, който го разтревожи силно.
— Не мога да кажа нищо конкретно, Капитане. Великото Устройство въздейства на всичко живо, но до определена степен. Не може да се опише с думи какво ще стане, когато го разрушим.
— Катерът скоро ще бъде тук — напомни тихо Линдхолм. — С него ще напуснем за броени минути града.
— И ще бъдем разкъсани на малки парчета — допълни Хънтър. — Ние трябва да се отдалечим на безопасно разстояние, в случай че защитните механизми са повече. Всъщност възможно е само едно решение на този проблем. Някой трябва да остане и да взриви експлозивите ръчно. Останалите през това време ще бъдат далеч.
Корби поклати енергично глава.
— О, не. Аз никога не съм бил доброволец и не възнамерявам тепърва да ставам. Нали така, Свен?
— Точно така — подкрепи го Линдхолм. — Не вярвам в подобна самоубийствена мисия. Сигурно има друг начин за спасение.
— Няма — отвърна кратко Есперката.
— Не търся доброволци — прекъсна спора Хънтър с тих и спокоен глас. — Оставам. Това е моята Ескадрила и моят дълг.
— Не, Капитане — противопостави се Де Чанс. — Аз трябва да остана.
— Аз съм Капитан — настоя Хънтър. — Този път няма да измамя доверието.
— Колко благородно — каза с пресипнал стържещ глас есперката, — но никак не е разумно. Погледнете ме, Капитане, погледнете ме!
Тя повдигна дясната си ръка. Дланта се бе превърнала в едър извит кокалест нокът. Кожата бе покрита с гъста четина. Лицето й вече почти преставляваше карикатура. Жената гледаше Хънтър с чужди очи.
— Промените са твърде големи, Капитане. Смятате ли, че ще мога да живея така? Вие виждате очевидните, външните промени, но има и вътрешни. Те се задълбочават. Моята есперност ме прави податлива на влиянието на кулата. Изчезвайте бързо, колкото се може по-бързо! Давам ви час време. После включвам часовниците. Мисля, че това ще ви бъде достатъчно.
Хънтър само кимна вместо отговор; за известно време не смееше да се довери на гласа си.
— Ще разкажа на колонистите за тебе, Мегън. Обещавам ти.
Обърна към Кристъл.
— Изследовател, води групата надолу!
Всички тихо се сбогуваха с Есперката и се заспускаха по рампата. Жената седна на пода. Известно време чуваше стъпките на бившите си спътници, но скоро звукът постепенно замря и остана само монотонното бръмчене на великото Устройство, което сякаш й нашепваше толкова много неизказани мисли. Чувстваше се ужасно уморена и безучастно се взираше в припламванията на електрическите разряди…
Изследователката водеше Екадрилата надолу през кулата. Нямаше вече нито внезапни нападения, нито защитни механизми. Те достигнаха пробития от тях отвор и Хънтър направи знак на хората си да изчакат, докато той огледа положението навън. Взря се предпазливо в мрака и стомахът го присви болезнено. Докъдето му стигаха очите, Медната кула бе заобиколена от живо море. Размерите на тварите варираха на височина и дължина. Те чакаха мълчаливи и подредени в редици. Не мърдаха, не говореха, не се бореха помежду се. Великото Устройство ги бе повикало и те бяха пристигнали под въздействието на тихия му глас.
Хънтър се върна обратно в кулата.
— Отново има проблем, приятели.
— Още един ли? — възкликна Корби. — Този път какво?
— Погледнете един по един навън — отвърна Хънтър — и сами ще разберете. — Той търпеливо ги изчака да се върнат. Всички, дори и Изследователката, изглеждаха мрачни. — Чудовищата сега са кротки — продължи най-сетне. — Но излезем ли навън… всички бесове ще се развихрят!
— Какво всъщност чакат? — изуми се Линдхолм. — Те дори не се бият помежду си.
— Влиянието на кулата се засилва — предупреди ги Кристъл. — Капитане, трябва да съобщим на Мегън, че се нуждаем от повече време. Ние сме хванати в капан. Нужно е да се сетим, как да се измъкнем от тази бъркотия.
— Съществува такъв начин — отговори Хънтър. — Но ще трябва да синхронизираме действията си до секунда. Катерът скоро ще пристигне. Свободното място е точно толкова, колкото му е нужно за приземяване. С дистанционното управление ще отворим херметичната камера и ще се хвърлим веднага вътре.
— Тези гадове вън могат да бъдат доста бързи — намеси се Корби. — Какво ще стане, ако някой се спъне и падне?
— Стига приказки — сряза го Хънтър.
— Мразя тази планета — продължи Корби. — Наистина я мразя.
— Съществува още един проблем — изрече бавно Линдхолм. — Теоретично мястото за кацане е достатъчно, но в действителност е нужно голямо умение да се извърши приземяването с помощта на дистанционното управление. Нищо чудно корабът да се разбие. Необходимо е по-голямо свободно пространство.
— Тогава ще го създадем — решително отсече Кристъл, усмихна се и извади сабята си.
— Не — спря устрема й Хънтър. — Този път чудовищата са прекалено много. Започнем ли да се бием, те просто ще ни залеят с масата си. Има доста по-практичен начин. На около половин километър оттук забелязах широк площад, напълно подходящ за кацане. Приземявам там катера и ние се втурваме натам. Стига да сме достатъчно бързи и съобразителни, ще успеем да се измъкнем.
— Правилно ли съм те разбрал? — подсвирна Корби. — Ще трябва да си пробиваме път половин километър през тълпата чудовища?
— Точно така — отвърна Кристъл. — И не забравяй, че времето по часовника на Еспера тече неумолимо. Останем ли още малко тук, нищо няма да е в състояние да ни спаси.
— Мразя тази планета! — отново изруга Корби.
— Не е чак толкова отчайващо, колкото изглежда — успокои го Хънтър. — Вдясно, между онези две сгради, може да видите тясна алея. Връхлитаме светкавично върху чужденците, пробиваме си път и продължаваме по нея. Там няма много място и могат да ни гонят по един или двама в редица. Излизаме на площада и се качваме на катера. Край на приказките! Хайде, да вървим, докато нервите ни са още в ред.
