подготовка, не бяха никак преувеличени.
Едно крилато същество се спусна от небето точно към него, като пляскаше лениво и се канеше да го клъвне по лицето с дългата около метър човка. Атаката го накара да се намръщи. Беше избрал Медната кула за сборен пункт, защото от нея се виждаше целият град, но сега желаеше да бе избрал нещо, което се намира съвсем наблизо. Вече бе изгубил представа откога тичаха, а целта все изглеждаше далечна.
Нещо мръдна в съседната уличка и Изследователката насочи пистолета си натам.
— Кристъл, не! — блъсна ръката й Хънтър в последния миг. — Това са приятели!
Жената свали деструктора — а Меган Де Чанс и придружаващите я флотски изскочиха пред тях. Едва успяха да си кимнат за поздрав, не им остана време да разменят някоя и друга дума. Тичаха вече заедно, като Кристъл и есперката водеха колоната. Хънтър погледна двамата мъже и лицето му помръкна — униформите им бяха разкъсани и пропити с кръв. Умората и изтощението бяха изрисували дълбоки сенки под очите им и бяха направили движенията им тежки и тромави. Нямаше да издържат още дълго. Усмихна се тъжно и горчиво — едва ли самият той изглеждаше по-добре.
Но трябваше да тичат и да тичат до необходимото място, иначе единствената разумна алтернатива беше да легнат и да чакат смъртта. Хънтър погледна есперката и помръкна. От изнуреното й лице ясно се виждаше, че е доста по-зле от останалите. Тя беше слабото звено на Ескадрилата. И от особено значение. Надяваше се жената да не рухне. Никой от тях нямаше достатъчно сили да я носи.
В този миг Есперката заговори и Капитанът я заслуша внимателно. Често прекъсваше фразите, за да си поеме въздух. Обясни историята на града и какво се бе случило в него. Така Кристъл и Хънтър най-сетне разбраха истинската природа на чужденците и значението на Медната кула. Възникнаха стотици въпроси, но така и не успяха да зададат нито един.
Грамадата на Медната кула внезапно изникна пред тях в края на улицата. Хънтър съсредоточи цялото си внимание към нея. Хората с последни сили тичаха по улицата, докато накрая спряха в подножието й. Двамата флотски се обърнаха към преследвачите и стреляха с деструкторите си. Няколко същества, пищейки, се свлякоха на земята. Енергийните лъчи просто ги бяха прерязали. Останалата част от тълпата се заблъска в телата им.
Хънтър потърси с очи Меган Де Чанс и Изследователката, които също разглеждаха внимателно Медната кула.
— Хайде, стига сме стърчали тук! Отваряйте тази проклета врата, иначе чужденците всеки миг ще ни докопат.
— Появи се проблем, Капитане — отвърна Изследователката. — Не се вижда нито врата, нито прозорец, нито някакъв отвор…
Хънтър веднага вдигна полевия фенер и за пръв път отблизо разгледа внимателно кулата. Високият меден цилиндър, безупречно гладък, без никакви други особености освен масивни и остри шипове, разположени радиално около върха, се извисяваше високо нагоре, опирайки се в нощното небе. Диаметърът му достигаше около петнадесет метра и нямаше никаква следа от отвор в блестящата стена, нито пък някакъв знак, че съществува нещо подобно. Капитанът се приближи плътно до кулата и я погали с длан. Под пръстите си усети нещо неестествено мазно, без никакъв намек за грапавини.
— Чудесно — изрече той тихо. — Дръпнете се назад и се пазете от летящи метални парчета.
Веднага насочи деструктора си перпендикулярно към стената. Но енергийният лъч проби само малка дупчица и това бе всичко, което успя да постигне.
— Великолепна работа — иронизира го Корби. — Сега какво ще последва?
Хънтър трескаво мислеше.
— Експлозивите. Колко гранати са ни останали?
Самият той и Кристъл имаха по една, Де Чанс — две, а останалите мъже бяха вече използвали всичките.
— Няма да стигнат, Капитане. По принцип деструкторът трябваше да разпори стената като консервена кутия, но нещо не стана и едва ли някакви си жалки ударни гранати ще свършат нужната работа.
— Какво предлагаш? — избоботи Корби. — Да ритаме с подметки ли? Или да почукаме най-учтиво и да помолим някой там вътре да ни пусне?
— Затваряй си устата — сряза го Хънтър. — Има и друг начин. Ще използваме нашите мини. Достатъчно са мощни. Действието им е насочено. Ще свършат работа. Ще поставим една от тях в основата на кулата, ще я настроим със съответното закъснение и ще се пръждосаме на безопасно растояние.
— Може наистина да свърши работа — одобри Линдхолм. — Но си правим сметката без онези гадни твари.
Хънтър се обърна и погледна към съществата. Те бяха спрели на известно разстояние от кулата и наблюдаваха мълчаливо. Вероятно великото Устройство не искаше да се приближават с оглед на собствената им безопасност.
Изследователката извади мина от раницата си, постави я в основата и нагласи часовника на взривателя. Хората бързо изтичаха от другата страна на кулата и зачакаха. Експлозията прозвуча неестествено приглушено, сякаш грамадата бе погълнала част от звука. Веднага се втурнаха да видят резултата — голяма дупка зееше в стената.
— Трябва да стъпваме по-внимателно, когато влезем вътре — предупреди ги Кристъл. — Взривът може да е повредил Устройството.
— Сигурно го е повредил — намеси се Меган Де Чанс. — Но повредата е повърхностна. Усещам силата му. То гори като фар в мозъка ми.
Хънтър погледна първо нея, после двамата мъже, които се размърдаха неловко.
— Тя е в телепатична връзка с Устройството, Капитане — бавно изрече Линдхолм. — Мисли, че то е живо…
— И лудо — прекъсна го Меган Де Чанс. — Определено мога да твърдя, че се е побъркало. Не долавям да знае за нашето присъствие тук, но очаква с нетърпение мига, в който ще влезем в кулата. Аз нямам защита пред неговата сила.
— Това наистина е много интересно — предпазливо каза Хънтър, — но няма ли да кажеш нещо по- определено за него.
— Добре — съгласи се Де Чанс. — Взривът е повредил една от важните му части. Опитайте своята комимпланта, Капитане. Мисля, че вече ще работи нормално.
Хънтър я зяпна учудено, след което задейства комимплантата си. Веднага успя да се свърже с катера и за пръв път през този ден почувства, че отново е цял. Да бъде откъснат от компютрите за него бе равносилно да е лишен от собствената си памет. Предаде на машините наученото досега и нареди, в случай че не се завърнат от града, да бъдат изпълнени серия от основни команди. Провери енергийните запаси на катера и вътрешно се поздрави. Вече имаше пълна представа за това, което им предстоеше да направят.
Прекъсна връзката и се обърна към хората си. А те оживено разговаряха, откривайки, че и техните устройства също работят. Хънтър се изкашля високо.
— Слушайте ме внимателно. Ние сме отново в играта. Наредих на компютрите на катера да приведат в бойна готовност всички системи. Веднага щом корабът може да действа, ще го повикам с дистанционното управление и ще се махнем далеч от този проклет град.
— Звучи добре — съгласи се Корби. — Колкото по-скоро изчезнем от това място, толкова по-добре.
— Не можем да тръгнем — възрази Меган Де Чанс.
— Нека само някой да се опита да ме спре! — възмути се Корби.
— Еспер Де Чанс е права, Капитане — намеси се бързо Кристъл. — За добро или за лошо, сега тази планета е нашият дом. Ние трябва да се настаним на нея. Но докато този град с неговите изчадия съществуват, никога няма да сме в безопасност. С тях не можем да контактуваме, следователно не можем да живеем едни до други необезпокоявани. Те са луди. Както успяхме да се убедим, лудостта им е невероятно тежка. Въпросът е поставен ребром: или ние, или те! Сега ни се предоставя може би единственият шанс да се справим с тях. Ако напуснем в този момент града, едва ли друг път ще ни се удаде възможност да се доберем до кулата.
— Не бъди толкова сигурна — прекъсна я Хънтър. — Каква е гаранцията, че с унищожаването на кулата ще унищожим и тварите?
