знаем, че аз ще спечеля, Следователно от теб се иска да се постараеш добре, така че тълпата да си получи силните усещания, а аз ти обещавам бърза и лека смърт.
— Ти ми го дължиш! — възкликна Линдхолм.
— Разбира се. За какво иначе са приятелите?
Линдхолм се намръщи.
— Ще го запомня. Аз съм тук от по-отдавна. Ние ще се борим на Арената и аз ще те убия.
— Точно така, Свен. След това ще убиеш организатора на мача и още двадесет и седем чиновници от Арената, преди да те издърпат, да ти сложат белезници и да те изпратят в Ескадрилата за Ада. Но аз се върнах и сега ти трябва да ме убиеш отново. Ако можеш.
Сабите им се срещнаха и стоманата издрънча.
Де Чанс стоеше до колене в мръсната вода в тунела под чуждия град, взирайки се безстрашно в познатите фигури, които се подаваха от дупката в стената. Корби и Линдхолм стояха неподвижни между нея и дупката, втренчили празен поглед в мрака. Позната фигура пристъпи в осветения от фенера кръг. Той бе среден на ръст и тегло, със спокоен и ласкав поглед, което те кара да забележиш мъжа сред толкова други. Усмихна се уверено на Де Чанс.
— Здравей, Мег. Изненадана ли си, че ме виждаш?
— Ти не си реален — изрече Де Чанс равнодушно. — Няма никакъв начин да бъдеш тук, на Улф IV. Ти все още си някъде там, в Империята, и правиш това, което най-много ти се удава. Спечелваш доверието на хората и след това ги предаваш срещу шепа разнообразие.
Той тихо се засмя.
— Аз съм толкова реален, колкото ти искаш да бъда, Мег. Вярвай в мен и аз съм тук, толкова истински, колкото паметта ти може да ме пресъздаде. А ти искаше да ме видиш, нали? Дори след всичко, което се случи, една частица от теб никога не е преставала да мисли за мен, никога не е преставала дълбоко в себе си да вярва, че аз мисля за теб. — Той топло й се усмихна. — И все пак това, което направих, не е чак толкова лошо. Ние всички трябва от нещо да живеем.
Де Чанс пристъпи към него.
— Аз те обичах! Доверих ти се. Дадох ти всичко, което имах, за да ми осигуриш каюта на кораба до Света на мъглите. Там щях да бъда в безопасност, свободна най-сетне от Империята, от нейното отношение към есперите. Ти щеше да дойдеш по-късно при мен и да заживеем заедно. Но нямаше нито каюта, нито кораб и когато Силите за сигурност дойдоха да ме приберат, тебе никакъв те нямаше. По-късно дочух някои неща за теб, но тогава вече бях осъдена да отида в Дяволската Ескадрила.
— Разбира се — усмихнато каза мъжът. — Всички го научават прекалено късно. Аз се старая да бъда професионалист в работата си. Франсис Шрайк, хоноруван предател, двуличник по специалност. — Той вирна глава и я фиксира с искрящите си очи. — Ти все още не си сигурна какво точно чувстваш към мен, нали? На мен ли се сърдиш, че те предадох, или на себе си, че ми повярва? Наистина ли си толкова смела и наивна да обичаш някого, който пет пари не дава за теб?
— Аз знам кой е виновен! — Сабята на Де Чанс почти подскочи в ръката й. — Знам много добре кого мразя.
Шрайк поклати снизходително глава.
— Ти винаги си ми имала зъб, Мег. Но нещата тук са съвсем различни. Аз мога да бъда такъв, какъвто ти ме искаш. Мога да те обичам така, както ти винаги си мечтала да бъдеш обичана. Мога да бъда всичко, за което ти някога си мечтала. Само пусни тази сабя и ела при мен.
Де Чанс направи крачка напред, но спря.
— Франсис…
— Ела при мен, Мег. Аз съм твой.
Де Чанс вдигна сабята си и здраво стисна острието с лявата си ръка. Кръв потече, когато острият й ръб се вряза в месото. Болката я прониза, като че ли някой я бе полял с леденостудена, вода и тя се усмихна с непроницаема усмивка на този пред нея.
— Отлично изиграно, но вие не сте Франсис. Вие дори не сте истински. А и аз прекалено силно го мразя, за да бъда удовлетворена от един евтин заместител. — Тя с усилие откъсна погледа си от него и се взря в спътниците си, които стояха все така безмълвни и неподвижни.
— Какво виждат те? Какви лица им показвате?
— Каквото желаят да видят. Няма значение, те скоро ще бъдат мои.
— Вие си мислите така — възкликна Де Чанс. Прибра сабята си, извади деструктора и стреля в него от упор. Блестящият енергиен лъч разкъса червата му. Устата на Шрайк се разчекна, крещейки. Корби и Линдхолм се събудиха и се огледаха объркано, откъснати насила от своите сънища.
— Това е само трик — изрече бързо Де Чанс. — Каквото и да сте видели, то не е действителност. Изглежда сме се сблъскали с чужденец с много силна есперност. Той се опита да ни убие посредством собствените ни страхове и копнежи. — Де Чанс и мъжете се вгледаха в съществото пред себе си. Под въздействието на техния разум формата на чужденеца започна да се размазва и променя, чертите му ту изпъкваха, ту се размиваха в усилията му да бъде трима души едновременно. Бързо загуби контрол, човешкият му облик се смъкна като захвърлено палто. Чертите му се разпаднаха, очите се вдлъбнаха от лицето и потънаха в кожата. Устата се разшири и в нея изпъкнаха хищни зъби. На ръцете му израснаха остри нокти, тялото му се изгърби. Това, което преди беше дрехи, се оказа бронирани люспи и остри шипове на гърба му. Корби и Линдхолм стреляха в него и побягнаха бързо.
— Пуснете пистолетите — викна им Де Чанс. — Аз вече опитах. Има по-добър начин. — Тя се концентрира и фокусира своята есперност в един-единствен изблик на омраза и ярост и го зарлати към съществото. Чудовището се отдръпна назад, изръмжа веднъж, след което побягна и изчезна надолу по тунела в тъмнината. Те го чуваха известно време как бяга, но скоро и този звук затихна и се изгуби.
Де Чанс се облегна на стената, очите й бяха пълни с топла влага. Корби я погледна със съчувствие. От известно време насам тя не бе много добре, но не можеше да се отрече, че сега изглеждаше къде-къде по- зле. Лицето й бе ужасно бледо и покрито с капчици пот.
Очите й бяха хлътнали дълбоко, а тялото й се разтърсваше от силни конвулсии. Корби понече да я докосне с ръка, но я отдръпна, когато Де Чанс го погледна.
— Добре съм. Оставете ме така.
— Защо чужденците не използваха своята есперност срещу нас преди? — попита Линдхолм.
— Не знам — отвърна Де Чанс. — Предполагам, че и при тях има екземпляри с по-силно и такива с по- слабо есперно поле, както е и при хората. Сферата ми показа какво се е случило, когата те са я изпробвали един върху друг, но ще е необходим един изключително силен телепат, за да въздейства на не-телепатите като вас. Или пък чужденците са станали по-могъщи, когато великото Устройство се е събудило. То е ставало по-силно през цялото време. И сега дори…
— Вие сте го събудили — предположи Линдхолм.
— О, да — съгласи се горчиво Де Чанс. — Аз съм тази, която го събуди. Вината е моя. Аз съм виновна за всичко, което се случи тук. — Гласът й се изостри до писък. — Ако не бях част от Дяволската Ескадрила, всичко това нямаше да се случи. Устройството щеше да си спи необезпокоявано и вие всички щяхте да бъдете в пълна безопасност.
— По-спокойно — утеши я Корби. — Никой в нищо не те обвинява. Нали така, Свен? Ако ти не бе задействала Устройството, някой от колонистите с по-силна есперност щеше да го направи и бог знае какво щеше да се случи тогава и колко колонисти щяха да пострадат…
Де Чанс не отговори нищо. Дълго време тримата стояха мълчаливо в своя кръг от светлина, вглеждайки се в тъмнината.
— Има ли вероятност това да се случи отново? — попита Корби накрая. — Ако чужденците могат да се промъкват в мозъците ни, нямам думи с какво бихме могли да се сблъскаме лице в лице. Всички наши кошмари, всеки лош сън, който някога сме сънували, може да ни причаква в някое кътче, използваики всеки удобен случай, за да ни обсеби. За вас не знам, но аз съм имал някои твърде ужасни сънища…
Де Чанс се усмихна криво.
— Повечето от чужденците не са толкова могъщи, дори ако Устройството ги подкрепи. Това, което видяхме, са кошмарите на чужденците, добили плът и кръв.
— Колко остава до Медната кула? — попита Линдхолм.
