— Каквото и да е онова там, навън, то не е само — каза Корби. — Ще са нужни повече същества, за да се справят с мините.
— Усещам… нещо — изрече Меган Де Чанс, като се намръщи рязко. — Трудно задържам образа му. Улавям прекалено много записи, прекалено много, за да ги преброя. Те се движат, кръжат… Всички те са около нас. Ние сме обградени.
Избухна поредната мина. Тъмнината беше пронизана с ослепителна светлина. Корби зърна тъмни неясни сенки да обикалят тромаво около монолита отвъд периметъра и веднага тропането се върна. Чуваше се нещо като гигантско сърцебиене, което започваше да блъска по силовия екран с ужасяващо търпение, настойчивост и решителност. Боецът няколко пъти облиза пресъхналите си устни и неистово се втренчи в мрака.
— Спокойно, Корби — каза Меган Де Чанс. — Силовият екран ще издържи.
„По дяволите, мислеше си той, сега някой би казал, че съм торба скапани нерви.“
— Тя е права — спокойно произнесе Линдхолм. — Силовият екран е проектиран така, че да издържи всичко, дори деструктор или атомен взрив. Нищо не може да мине през него с груба и брутална сила.
Сякаш в отговор на думите му чукането спря внезапно. Заредената със скрита заплаха тишина отново се възцари в нощта. Меган Де Чанс се размърда неспокойно.
— Спряха да се движат. Стоят там… сякаш очакват нещо… Впрочем долавям нещо друго, нещо по- близо…
Подът под краката им внезапно подскочи и се разцепи с оглушителен трясък. Пукнатини плъзнаха навсякъде. И тримата с мъка се опитваха да се задържат на крака.
— Пробили са тунел под земята — завика Меган Де Чанс. — Идват за нас!
— Някой да намери фенера! — изрева Линдхолм.
— Запуши тази дупка — Корби приклекна, като яхна една издатина на повдигащия се под и напъха деструктора в най-близката пукнатина. Натисна спусъка и взрив изсушаваща земята енергия избухна долу. Оттам нещо изкрещя пронизително и след миг утихна. Линдхолм и Меган Де Чанс последваха примера му. Стрелбата бе съпроводена с повдигане на камъка и… Дълго време цареше само тишина и мрак.
— Те си отиват — размърда се по едно време бавно Де Чанс. — Всички си отиват.
Линдхолм намери най-сетне полевия фенер и го включи отново. Бледата златиста светлина им подейства успокояващо след гнетящата и влудяваща до паника тъмнина. Подът бе осеян с пукнатини и натрошен камък. Таванът не беше в по-добро състояние. Корби и Линдхолм се спогледаха и истерично се разсмяха.
— Отличен изстрел, Ръс.
— Добре де, добре — изрече Корби. — Знаеш как става това. Някои неща никога не се забравят.
ТРЕТА ГЛАВА
ГРАДЪТ
Капитан Хънтър и неговата група към единадесет сутринта достигнаха покрайнините на чуждия град. Яркото сребърно слънце се издигаше високо в бледозеленото небе и неговата светлина отразена от кулите на града беше прекалено силна, за да се гледа. Потоци от сиви облаци се простираха по небето като букви от някакъв чужд език, а студеният все още въздух режеше като бръснач. Хънтър се загръщаше по плътно и то не само заради студа. Известно време той стоеше като се взираше в глада, но все още не можеше да свикне с него. Той се простираше пред погледа му като гигантска загадка, отоговорът на която нямаше да добие смисъл, дори и да го знаеше.
Очевидното отклонение на града го заливаше като вкоченясващо студена вълна. Огромните сгради бяха назъбени и асиметрични, с ости ръбове и изопачени, покрити с миди покриви. Странни светлини светеха в празните прозорци като заплашителни погледи на свирепи очи. Каменни и монолитни обелиски стояха до кулите от блещукащ кристал и виещи се стъклени структури, прекалено заплетени за окото да се спре леко на тях. Имаше отворени врати и прозорци, чиито размери внушаваха, че съществата, които са ги обитавали, са били поне два пъти по-едри от хората. Тънки метални нишки исяха като паяжини между сградите, оформяйки някакво подобие на плетеница високо над земята. Ни звук в застоялия въздух, ни следа от някакво движение, където и да е в града.
Хънтър местеше поглед от една страна постройка на друга, опитвайки се да открие поне нещо привично, на което да се спре, но нямаше нищо, което разумът му да можеше спокойно да приеме. Чуждата архитектура подсъзнателно, на някакво много дълбоко ниво, му причиняваше огромно безпокойство. Тя не следваше каквито и да било човешки правила за смисъл и изпълнение. От абсолютните размери на мястото го побиваха тръпки. Който или каквото и да е това построило града, то мащабите му са значително по- големи от човешките.
— Тук сме вече почти час, Капитане — каза изследователката Кристъл, — а и помен няма от другата група.
— Може нещо да им се е случило — предположи Уйлямс.
— Щяха да се обадят, ако са изпаднали в беда — възрази Хънтър. — Но всъщност, вие сте права, Изследовател. Не може да висим тук цял ден, ще се свържа с тях, за да им съобщя, че сме пристигнали. — Той активира ком-импланта, но очите му останаха впити в града пред него.
— Еспер Де Чанс, тук Капитан Хънтър. Рапортувайте за вашето положение.
Не последва никакъв отговор, само зловеща тишина и то дори без пукане. Хънтър и Кристъл се спогледаха.
— Еспер Де Чанс, тук Капитан Хънтър. Моля, рапортувайте за вашето положение. Виждате ли града?
Той изчака известно време, но отговор отново не се получи.
— Линдхолм, Корби, чувате ли ме? — тишината се проточи. — Изследовател, чувате ли ме по вашата импланта?
— Съвсем нормално, Капитане. Нашата апаратура е в изправност.
— Тогава при тях се е случило нещо лошо.
— Освен ако градът се намесва с някакъм сигнал — каза Уйлямс.
Хънтър се смръщи замислено.
— Еспер Де Чанс, ако по неизвестни ме чувате, но не можете да отговорите, знайте, че възнамеряваме да влезем в града. Близо до центъра му се извисява огромна медна кула. Опитайте да се присъедините там към нас. Ако не сте там до настъпването на нощта, около 1900 часа катерно време, ние ще се върнем на западната граница на града и ще направим лагер. Капитан Хънтър. Изключвам.
Той отново погледна нещастно към града.
— Направихме всичко възможно. Хайде да тръгваме и да погледнем по-отблизо. Пригответе пистолетите, но никаква стрелба, освен ако не се появи определена заплаха.
Капитанът тръгна пръв, но се спря, когато Кристъл размаха ръка.
— Аз трябва да съм начело, Капитане. Нали съм Изследовател!
Хънтър леко се намръщи, но се съгласи. Тя имаше право. Бяха навлезли в нейна територия. Тя ги подкани да я следват с жест и ги поведе надолу по един къс скат към града. Капитанът вървеше непосредствено след жената, а Уйлямс завършваше колоната.
Сега когато се движеха по широките улици между масивните сгради, градът им се струваше още по- огромен и заплашителен. Кули тъмни като нощта, осеяни с остри пурпурни очертания, приличаха на протегнати за молитва ръце. Невероятните мащаби и свръхмогъщите форми на постройките караха Хънтър да се чувства като дете бродещо през един свят на възрастни. Стъпките им отекваха едва-едва; звукът почти мигновено се поглъщаше от извисяващите се от двете им страни стени. Капитанът сякаш понасяше добре тишината, но накрая не издържа.
— Вие сте експерт, Изследовател. Някакъв коментар?
— Само очевидното, Капитане. С изключение на някои екзотични изпълнения, повечето сгради са просто огромни каменни плочи. Съдейки по очукването и потъмняването на материала, смятам, че стърчат така от векове. Сложността и заплетеността на някои структури сочат високо ниво на цивилизацията. Въпросът е, защо жителите на града са запазили примитивните каменни сгради? От преклонение пред миналото? Заради паметта на прадедите си? Още е рано да се определи. Може би те са смятали произведенията от камък за
