Изследователката вече се бе настанила на пулта за управление и търсеше допълнителни данни. Хънтър се облегна назад в своя колан и продължи да изучава внимателно чуждия град на видеоекрана. Едва сега, когато първият изблик на възбуда се бе уталожил, той откри, че кожата му е настръхнала и че трябва да се насили да преодолее напиращото желание да отмести погледа си настрани. Сенките на постройките бяха уродливи, изкривени, неправилни. Те бяха лишени от здрав смисъл. Имаше нещо наистина обезкуражаващо в тези начупени ъгли и назъбени сенки. Каквито и архитектурни теории да са послужили за основа на изграждането на града, те нямаха никаква връзка с човешките принципи за логика и естетика.
— На какво разстояние се намираме от него? — попита Хънтър и с облекчение отбеляза, че гласът му звучеше сравнително спокойно.
— Четиринадесет-петнадесет километра. Близо сме. Можем да изминем това растояние за един ден.
Хънтър погледна косо към Кристъл, ала не каза нищо. За нея разстоянието може и да е късо, но той беше сигурен, че измеренията тук, в Ада, са съвсем различни.
Петнадесет километра? Капитанът свъси вежди. От времето на усилените тренировки в Базовия лагер не му се бе налагало да изминава такова разстояние. А и тогава ги мразеше. Сви се и насочи отново вниманието си към видеоекрана. Нещо във връзка с чуждия град го тормозеше. Трябваше му само около минута, за да разбере какво точно. Лабиринтът от виещи се улици изглеждаше напълно празен. Нищо в града не се движеше. Хънтър дълго изучава видеоекрана, след което активира комимплантата си.
— Еспер де Чанс, говори Капитанът. Веднага елате при мен в командната зала.
— Добре, Капитане. Тръгвам веднага.
Хънтър щракна комимплантата и погледна към Изследователката.
— Никакви следи от живот, никакво движение. Няма никого в сградите. Какво според вас може да означава това?
— Твърде рано е да се правят заключения, Капитане. — Кристъл измъкна тънка цигара от джоба на ръкава си и се мота известно време, докато я запали. — Градът може да е напуснат по много причини, някои от които да са добри и благоприятни за нас. Но всичко на една чужда планета е потенциално опасно. — Тя погледна към Хънтър. — Ако трябва да съм точна, трябва незабавно да докладваме на Империята.
— Ако обаче направим това — възрази Хънтър, — ще се наложи да чакаме, докато изпратят специален отряд Изследователи. А това би означавало дълго забавяне, преди да дойдат каквито и да било колонисти, както и специалното оборудване, което ще пристигне с тях. А ние се нуждаем от него.
— Да — съгласи се Кристъл, — точно така. Има само една възможност за нас, Капитане. Нужна ни е повече информация, така че трябва да отидем на самото място и да огледаме всичко. Необходимо е да знаем какво се е случило с жителите на града и защо. Ако на тази планета има нещо толкова смъртоносно, че да унищожи населението на цял един град, ще бъде по-добре, ако го открием преди да ни е унищожило.
— Не мога да се съглася напълно — възрази Хънтър. — Именно затова извиках еспера.
Кристъл се намръщи и втренчено се загледа в горящия край на цигарата си. Според нея телепатичните данни са прекалено субективни и не бива да се разчита много на тях.
— В определени ситуации есперите са от съществено значение. Освен това аз имам по-голямо доверие на човешкия разум, отколкото на компютъра.
В този миг вратата зад тях се отвори с характерното свистене и Еспер Де Чанс пристъпи прага на командната зала. Нисичка на ръст, не повече от тридесетгодишна, тази жена притежаваше одухотворено лице, заобиколено с дълга сребристоруса коса. Очите й, зелени и сериозни, както и останалата част на лицето й, не изразяваха нищо. Кимна за поздрав единствено на Хънтър и не обърна никакво внимание на Изследователката. Сърцето на Капитана замря. По традиция еспери и Изследователи не се понасяха особено. Благодарение на телепатията и емпатията есперите се държаха с фантастично упорство за живота, а Изследователите — напротив.
— И така, еспер — започна Хънтър бързо, — държа да получа пълно и внимателно изследване на околността в радиус около тридесет километра. За мен няма значение каква ще бъде усетената форма на живот: растителна или животинска. Интересува ме единствено наличието на интелект.
Меган Де Чанс повдигна вежди, но не каза нищо. Седна с кръстосани крака направо на пода, настани се удобно и притвори очи. Тя изпрати мислите си нагоре и навън и разумът й се разпростря по този свят като вълни по повърхността на спокойно езеро. Единствено излъчванията на Ескадрила обграждаха със светещите си искри катера, иначе навсякъде цареше тъмнина. Продължи да се движи из пространството. Живите същества се появяваха в мозъка й като блещукащи фенерчета и капещи восъчни свещи, но нито едно не гореше с устойчивия пламък на интелигентен разум.
Въпреки това имаше нещо странно точно на ръба на нейните усещания. Светлината му беше силна, но притъпена и някак странно неопределена. Меган Де Чанс започна да я изучава внимателно и предпазливо. Живото създание по своеобразен бавен и пълзящ начин я докосваше. Есперът се опита да се върне назад, но точно когато прекрати контакта, светлината внезапно лумна ужасно ярко. Пламтеше с отвратителни цветове и показваше, че знае къде се намира тя. Тогава жената издърпа около себе си тъмнината, с цел да се предпази от онова ново нещо там навън в нощта, което беше така огромно и могъщо. Но имаше и други в далечината — едно по едно те се събуждаха и светлината им ставаше все по-ярка и по-ярка. И по-ужасна. Де Чанс изтегли есперността си обратно, напласти я в себе си и я заключи на безопасно място дълбоко вътре в разума си. Отвори очи и погледна разтреперана Капитан Хънтър.
— Там има някакъв разум, Капитане. Не прилича на нищо, с което преди съм се сблъсквала. Той е голям, много стар и могъщ!
— Опасно ли е? — попита Изследователката.
— Не знам — отговори Меган Де Чанс. — Вероятно. И не е в единствено число.
Известно време никой не пророни нито дума. Хънтър усети струйка леден хлад да пролазва по гърба му, когато осъзна колко разтревожена беше есперката.
— Добре — каза той накрая. — Благодаря ви, еспер. Това е всичко. Присъединете се към останалите и чакайте. Скоро и ние ще дойдем при вас. Можете да вървите.
Еспер Де Чанс кимна и излезе тихо.
— Това същество трябва да е в града — прецени Кристъл и погледна Хънтър право в очите. — Трябва да отидем там, Капитане.
— Да. Ти имаш повече опит с чуждите Форми на живот от мен, Изследовател. Да предположим, че открием нещо тук. Как е най-добре да постъпим?
Кристъл се усмихна, гледайки цигарата си.
— Да ги намерим, заловим, затворим или убием. Накрая да изгорим телата им, за да бъдем напълно сигурни.
Доктор Уйлямс седеше тихо в сянката на катера, притиснал колене към гърдите си и втренчил поглед в своя нов свят.
Общо взето, картината беше безрадостна — голото и безплодно поле с бездънната си тишина му действаше на нервите. Но знаеше, че беше извадил луд късмет с попадането си в Дяволската ескадрила. Ако Империята беше в състояние да докаже и половината от повдигнатите срещу него обвинения… но не можеше. Неговите пари и влияние се бяха погрижили за това. Е, до време…
Мислеше си, че ще се отърве с няколко години затвор в комфортна обстановка, а можеше да му се размине само с глоба и публично порицание. Но за съжаление прекалено много хора решиха, че не бива да рискуват и да кажат истината пред трибунала. Вместо това използваха връзките си и доктор Уйлямс се оказа пътуващ към границите на Империята, към някаква непозната хубава планета от тъй наречените Адски светове, където неговите тайни щяха да бъдат погребани заедно с него.
Всичко беше направено много чисто — хората, на които се беше доверявал десетки години, под натиска на огромни подкупи и смъртни заплахи го бяха предали и внезапно се беше оказал съвършено сам. Така че трябваше или да потегли с Ескадрила, или да бъде застрелян в гърба при опит за бягство. Уйлямс крещя, бесня и заплашва, но с това никак не си помогна. Той притисна още по-плътно колената си и отправи гневен
