поглед към ширналата се равнина.
Доктор Греъм Уйлямс беше висок, строен и хубав мъж над петдесетте, но изглеждаше по-млад с тридесет години. Кожата му беше свежа и блестяща, а гъстата къдрава коса — пламтящо черна. Притежаваше топлата професионална лекарска усмивка и приятни маниери. Половината от сегашните му вътрешности и цялата му кожа бяха присадени от други хора, анонимни донори, разбира се. Грабителите на тела рядко си правят труда да научават имената на жертвите си.
Освен това в тялото си той имаше доста добавки, които хората на Империята не успяха да открият през краткото време на ареста му. За нещастие сега те само частично щяха да са му от полза. Имплантираните енергийни кристали бяха с ограничена продължителност на живот. С изчерпване на запасите енергия цялата висша техника щеше да се превърне в безполезни отпадъци. Той трябваше да ги запази, докато се появи възможност да ги замени с други.
Внезапно се усмихна — това ще стане в бъдеще, а сега, въпреки че никой не го знаеше, той беше най- могъщият човек в Ескадрила. Нека Капитанът още се радва на властта си — скоро, достатъчно скоро щеше да разбере истината. Усмивката му стана още по-широка и ехидна, когато за миг позволи да се проявят част от възможностите му — на дясната му ръка се появиха остри стоманени нокти и по подобие на котешките се скриха отново.
Сетне вниманието му бе привлечено от образците почва, които бе събрал и които, поставени в малки торбички, лежаха в спретнати редици пред него. Беше ги събрал повече за да си намира занимание, но знае ли човек откъде ще се пръкне късметът… Често в почвата се крият невероятни съкровища, особено за този, който знае да търси. На тази планета сигурно могат да се направят много пари и той не възнамеряваше да ги изпуска. Диагностичната екипировка на катера беше, меко казано, примитивна, но вършеше някаква работа. Уйлямс се намръщи и отново стисна коленете си. Не беше свикнал на такъв живот. Като хирург бе познат из цялата Империя и мнозина твърдяха, че е най-добрият… единствено го превъзхождали легендарните лекари на загубения Хедън. Всичко това обаче беше отминало безвъзвратно. Разбира се, преди залавянето си разруши всичко, така че тайните му да не могат да бъдат използвани срещу него самия.
След въстанието на киборга Херъндън Империята беше забранила повечето видове присаждане, но винаги се намираха хора, готови да платят скъпо и прескъпо за незаконното удоволствие. Е, повечето бяха безполезни, но някои можеха да се използват благоразумно. Той извършваше тази услуга и това беше всичко. Ако не го вършеше той, друг щеше да го прави. Наистина няколко от неговите пациенти умряха на хирургическата маса или малко след това, но те знаеха за риска, когато се обръщаха към него. Повечето обаче живееха добре чрез дадените им свръхсетивности и допълнителни приспособления.
При него идваха богаташи, титуловани безделници, преситени от живота хора и декаденти. Бяха от онзи тип хора със скрити комплекси и тъмни желания. На всекиго даваше желаното и в съответствие с услугата беше и заплащането. Цените наистина бяха невероятно високи, но тези хора можеха да си го позволят. А и той си имаше своите нужди.
Не беше негова грешката, а на Империята, че беше станал това, което представляваше сега. Той бе изградил името и кариерата си с работата над Вампира — един вид киборги, които трябваше да бъдат ударната сила на Империята, безмилостни, жестоки и могъщи. Но някой там, по върховете, се беше изплашил от възможностите им и беше убедил самата Императрица да спре проекта. Уйлямс отказа да се раздели със същността на живота си и продължи нелегално да работи. Триумфът му с Вампира щеше да бъде нищо в сравнение с новото, което би могъл да постигне, ако не го бяха заловили. Никога вече няма да се уповава толкова много на грабителите на тела…
Но едва ли скоро отново щеше да се занимава с това. Имаше нов живот, нови възможности. Лекарите винаги са били на специално снабдяване в колонизираните светове. Някой ден ще стане богат и ще стъпи здраво на краката си — тогава ще съумее да употреби богатството и придобитата власт, за да избяга от това мръсно кълбо и да се върне в центъра на цивилизацията. Тогава те щяха да си платят за всичко…
Извън херметичната камера Корби се втренчи в Меган Де Чанс.
— Град? — възкликна той. — Чужд град? Не мога да повярвам. Наистина, по дяволите, не мога да повярвам. Нима от всички планети, които Империята може да избира, сме се оказали на населен свят? Мисля, че първо трябва да направим проверка и едва тогава да почнем да действаме.
— Не — отвърна Линдхолм. — Това е същността на нашата работа. Може и да не бъде толкова зле, Ръс. Тези чужденци биха ни научили на много неща за планетата, които така или иначе трябва да знаем. Имам искреното желание да сме приятели с тях, стига и те да го желаят.
— Едва ли е много възможно, Свен — каза Корби. — Сам знаеш отношението на Империята към чужденците. Те или трябва да се поставени там, където им е мястото, или да бъдат погребани. Друг избор не е възможен.
— Но това е нов свят — възрази Линдхолм. — И нещата биха могли да се различават от приетата досега практика.
Корби само подсвирна леко.
— Опитай се само да го споменеш на Изследователката.
— Страхувам се, че наистина не е толкова просто — произнесе тихо Меган Де Чанс. — Според направените снимки други градове няма. А този изглежда напълно изоставен.
— Почакай малко — спря я Корби. — Ти смяташ, че там няма никого?
— Съществува нещо — отвърна Меган Де Чанс. — Усещам присъствието му.
Двамата бойци от флота я изчакаха доста време да продължи, преди да схванат, че тя им беше казала всичко, което смяташе за нужно. Корби ритна с отвращение земята.
— Мистерии! Мразя проклетите мистерии, така да знаете!
— Съмнявам се, че ще съумеем да контролираме нещата.
Мъжете се оглеждаха зорко наоколо, когато Уйлямс ги наближи, усмихна им се и кимна на еспера.
— Съжалявам. Изглежда ви попречих. Аз не смятах, че…
— Не, добре, че дойдохте, докторе — каза Линдхолм. — Това засяга и вас. Изглежда, че има един изоставен чужд град, недалеч от това място, където сме паркирали.
— Прекрасно — отвърна Уйлямс. — Надявам се, че скоро ще започнем да го изследваме.
— Великолепно — измърмори Корби. — Още един гаден кандидат за герой…
Уйлямс не му обърна внимание и съсредоточи чара си върху Линдхолм и еспера.
— Какво успяхте да свършите в нашия нов дом, приятели?
— Малко — сякаш рапортува Линдхолм. — Запустяла страна. Видях впечатляващи гробища.
— Съгласен съм, че не е много привлекателно — изрече спокойно Уйлямс. — Но не бива да я отписваме с лека ръка. Сигурно ще открием скрити достойнства. Геологията не е силната ми страна, обаче ако съм прочел правилно знаците на тези почвени образци, компютрите ще ги намерят за твърде показателни.
Той потупа с длан чантата си. Едва сега Корби го изгледа със събуден интерес.
— Да не би да твърдите, че тук има нещо, заради което си заслужава да се копае? Злато? Скъпоценни камъни? Или нещо подобно?
— Горе-долу нещо такова — усмихна се Уйлямс. — Мисля, че ако проучим внимателно няколко образци, ще бъде от взаимна изгода за нас.
— Скъпоценностите са хубаво нещо — съгласи се Линдхолм. — Но те не могат да се ядат. За един продължителен период от време почвата за нас ще бъде интересна единствено с възможността си да приема нашите семена. Запасите на кораба ще свършат след няколко месеца, и то дори при пестеливо използване. После ще трябва сами да се оправяме. Вероятно тук някъде има растения и животни, които са подходящи за храна, ние обаче винаги ще имаме нужда от наши растения, за да получаваме необходимите ни витамини и микроелементи. Това е най-същественото нещо, докторе.
— Подготвяли са ме за това — изрече Корби.
— Мисля, че все някой от нас трябва да е подготвен — съгласи се Линдхолм.
— Не бих се безпокоил чак толкова за посевите — намеси се Уйлямс. — Вулканите наистина изглеждат драматично, но изхвърляната от тях лава спомага за плодородието на почвата. Пемзата е пълна с фосфати,
