забрави? Беше я накарал да си спомни, че е жена. Как можеше да му каже, че бе бягала от женствеността си в продължение на толкова години, че се бе борила с факта, че е жена, и сега вече не знаеше каква е.
— Ще си помислите ли?
— Не.
— Много жалко.
Фърн буквално можеше да види пропастта пред краката си. Знаеше, че трябва да промени темата на разговора или да слезе и да върви пеша до града, но не го направи.
— Защо? — попита тя.
— Абилийн може би никога вече няма да има възможността да открие един лебед, маскиран като грозно патенце. И което е по-важно, вие самата няма да имате възможността да го откриете.
Фърн погледна настрани. Не искаше Медисън да види болката в очите й.
— Недейте! — каза тя. — Знам как изглеждам.
Медисън взе нежно брадичката й в ръка и обърна лицето й, докато я принуди да го погледне в очите.
— Вие не знаете какво смятам за външността ви.
— Моля ви! — Тя се опита да се обърне настрани, но той не й позволи.
— Виждам една млада жена, която бяга от себе си, от това, което е и което иска да бъде, защото се страхува да признае, че е красива, защото това ще я принуди да се изправи срещу нещо, което я плаши.
— Стига! — извика Фърн и рязко извърна глава.
Медисън спря двуколката, хвана Фърн за раменете и я обърна към себе си.
— Би било жестоко да ви оставя да се мислите за грозна и лишена от женственост.
— Само защото съм избрала да нося панталони…
— Ако смятах, че си вярвате, не бих казал и една думичка за панталоните ви — каза Джеймз. — Но не искам да ги обувате само защото се страхувате.
— Не ме е страх. Аз…
— Страхувате се, че някой мъж може да ви целуне и това ви плаши толкова, че се преструвате на грозна.
— Но това е абсурдно. Аз…
— Но аз не мога да бъда подлъган и възнамерявам да ви убедя, че сте красива.
— Как? — попита тя уплашено.
Медисън нежно я придърпа към себе си, повдигна брадичката й и я накара да го погледне в очите.
— Като ви накарам да повярвате, че искам да направя това.
И все така нежно той я целуна по устните.
Въздухът застина в дробовете й и сърцето й започна да бие силно. Светът около нея бе замрял и тя имаше чувството, че се намира някъде по средата между рая и ада.
Фърн едва не се разтопи от целувката му. Никой мъж не бе успял дори да разклати решителността й, а Медисън почти я беше унищожил. Никога в живота си не бе изпитвала толкова силно желание да отстъпи.
Меките му като коприна устни докоснаха леко нейните.
Тя усещаше топлината на дъха му да гали кожата й. Възбудата я накара да забрави за парещото слънце.
Устните му я примамиха в една продължителна целувка. Тя усети как езикът му остави едва доловима влажна следа върху долната й устна. Фърн се вцепени и забрави за всичко край себе си. Единственото нещо, което съществуваше за нея в момента, бе Медисън.
Преди да се отдръпне, той я целуна още веднъж. Този път Фърн усети страст, нужда, желание, внезапна настойчивост. Това вече не беше невинната целувка на двама души, които просто се опознаваха. Не беше и целувка от мързеливо любопитство, породена от желанието да я накара да се смята за по-различна. Беше целувка, изпълнена с обещание за страстни изживявания.
Фърн се отдръпна уплашено. Беше се задъхала и погледът й издаваше несигурност.
— Вие трябва да бъдете целувана често — каза тихо Медисън. — Заслужавате да знаете, че сте много привлекателна жена. Това ли е правил Трой? Затова ли вие сте единственият човек в Абилийн, който е казал добра дума за него?
Балонът се спука и Фърн си помисли, че се понася към ада. Тя рязко свали ръцете на Джеймз от раменете си.
— Не — отвърна тя и се отдръпна от него. Фърн потисна страха, който я обземаше всеки път, когато някой мъж я докосваше, дори и когато това ставаше случайно. Трябваше да запази спокойствие, докато събереше смелостта да го спре и да му каже никога вече да не я докосва.
— Ще ми кажете ли защо?
— Не.
— Може би някой ден…
Тя потръпна. Волята й сякаш я изостави, но Фърн се опита да надмогне слабостта си. Трябваше да му каже да я остави на мира, и то още сега.
— Не мога да приема поканата ви — заяви тя.
— Защо?
— Не искам да ходя там. Има и още нещо. — Тя не можеше да го погледне в очите. — Не искам да ме докосвате или да ме целувате. Не искам никой мъж да прави това. Никога.
Медисън не знаеше дали бе шокиран повече от собствените си действия или от думите й. Беше я поканил да дойде на партито подтикнат от някакъв внезапен импулс. Отказът й бе наранил честолюбието му. Той може би я беше целунал, за да я подразни, но се беше получило нещо повече от това. Може би беше искал да я шокира, за да я накара да разбере нещо за самата себе си, но сега той самият бе също толкова шокиран, колкото и тя.
Медисън бе обладан от силен копнеж, който нямаше нищо общо с дразненето или шокирането, а бе свързан с някакво смътно чувство, че в нея имаше нещо повече от елек от овча кожа и испански шпори. Някъде вътре в нея бе погребана една жена, която никой не познаваше, дори и самата Фърн.
Отказът й го разстрои доста. Той бе подозирал, че тя се опитваше да се държи на разстояние от него, но не си беше помислял, че Фърн искаше да постави между тях трайна преграда. Изобщо не му беше хрумвало, че ще се измъчва от подобно нещо, но точно това ставаше.
Фърн беше будна от доста време, но не стана от леглото, а лежеше заслушана в звуците, които се чуваха в къщата, и беше оставила мислите си да се лутат безцелно в главата й.
Тя се опита да ги отклони от Медисън, но образът му, изглежда, бе запълнил всички ъгълчета на съзнанието й и се беше превърнал във фиксидея, която бе завладяла живота й и не искаше да го напусне.
Фърн вече не изпитваше неприязън към него, но това не само че не улесняваше нещата, а ги усложняваше. Бе имала възможността да го мрази със страст, която би изчезнала от само себе си с отпътуването му от Абилийн, но сега тя го харесваше. Фърн се страхуваше да си го признае, но истината бе, че го харесваше много.
Това беше странно чувство, което не я успокояваше. Беше нещо, което бе нахлуло в живота й против волята й и тя не можеше да го контролира. Можеше да крещи на Медисън, да спори с него, да го нарича с най-обидните имена, но през цялото време щеше да знае, че не мисли нещата, които изрича. Можеше да го подтикне да си замине за Бостън и никога повече да не се върне в Канзас, но не искаше да го направи.
Самата мисъл, че никога вече няма да го види, я изпълваше с тревога. Какво имаше в този мъж, че го правеше толкова различен от другите? Защо не можеше да престане да мисли за него.
Единственият смислен отговор на тези въпроси беше напълно неприемлив. Тя нямаше да позволи нито един мъж да има такова значение за нея. Щеше да се отърве от чувствата си, ако успееше да си го избие от ума.
Но как можеше да си го избие от ума, когато все още усещаше устните му върху своите?
