През целия си живот Фърн бе смятала мъжете само за конкуренти. Тя бе изпитвала презрение към жените, които припадаха от мъжкия допир и за които единствената цел в живота беше да привлекат вниманието на мъжете.
Сега тя знаеше достатъчно и разбираше, че целувката им не беше обикновена. Готовността на Медисън да се бис заради нея и решителността му да я защищава я бяха изненадали твърде много.
Той мислеше, че тя е привлекателна, и бе решен да я накара да се почувства красива, но това не беше по силите му. Никой мъж, нито дори някой като Медисън, нямаше да направи подобно нещо без корист. Той вероятно също бе имал някакви задни мисли.
Може би Медисън се опитваше да флиртува. Може би беше отегчен от срещите с безброй жени. Може би си мислеше за нея като за благотворителен случай, в който той ще се появи в ролята на принц Очарование и ще разнообрази сивотата на живота й за няколко седмици. Малко ласкателства, дребни прояви на внимание, няколко откраднати целувки и той щеше да си замине за Бостън, поздравявайки се за това, че й е подарил няколко безценни дни.
Трябваше да бъде нещо такова. Човек като Медисън Рандолф не би се заинтересувал от жена като нея.
Дали?
Тя отново и отново преживяваше целувката и предизвиканата от нея възбуда. Независимо какво бе изпитал той при първата им среща или какви биха били чувствата му в бъдеще, тази целувка беше истинска.
Но какво точно целеше той?
Сега Фърн не знаеше, но Медисън не обичаше да пази тайни и тя скоро щеше да узнае.
Междувременно трябваше да се измъква от леглото. Роуз и госпожа Абът бяха станали отдавна. Фърн не можеше да чуе какво си приказват, но лесно успя да определи кой говореше. Гласът на госпожа Абът бе студен и рязък. Тя сякаш винаги се оплакваше, дори и когато говореше за дреболии. Гласът на Роуз бе тих, но изразяваше твърдост. Тя не говореше толкова често или толкова дълго, колкото госпожа Абът, но думите й винаги бяха на място.
Фърн се зачуди какво ли би било да бъде на мястото на Роуз и да налага такова уважение и възхищение. Тя знаеше, че Роуз се бе трудила много, за да постигне това, въпреки че го правеше почти без усилие.
„Това едва ли е щяло да се случи, ако Роуз бе решила да обуе панталони и да прави всичко възможно да се държи като мъж. Тя е силна и решителна, но е напълно женствена.“
Но въпреки че Фърн си спомни със съжаление за годините, през които се бе учила да се отрича от всичко женствено, мисълта за мъже, копнеещи за тялото й, и спомена за един мъж без лице, който разкъсваше роклята й, докосваше гърдите й, покриваше врата и устните й и устата си и я притискаше с тежестта си, я ужасяваше. Тя не искаше това. Никога. Може да й се наложеше да се откаже от всяка надежда да се омъжи, но не беше способна да изтърпи всичко това.
Доброто й настроение се изпари и тя реши да стане. Тъкмо бе отхвърлила завивките, когато чу, че някой се приближава на кон към къщата. След няколко минути последва силно чукане по вратата, което накара госпожа Абът да се провикне ядосано:
— Господин Спраул, би трябвало да знаете, че не е прилично да чукате на вратата на една дама в такъв ранен час. Ние още не сме облечени.
Баща й! Фърн усети как тялото й се вцепени. Той бе дошъл, за да я прибере. Медисън и Джордж не бяха в къщата и този път нямаше кой да го спре.
ГЛАВА 12
— Не ме интересува — отвърна Бейкър Спраул. — Дъщеря ми е тук и искам да си я прибера.
— Тя спи — каза госпожа Абът.
Това също не го интересуваше. Фърн се дразнеше, че чуждите хора проявяваха по-голяма загриженост за нея, отколкото собственият й баща.
— Глупости — заяви Бейкър. — На момичето му няма нищо. Вие я разглезвате.
— Трябва да ви напомня, че в къщата си имам гости — отговори госпожа Абът, без да прикрива неодобрението в гласа си. — Трябва да останете навън.
Фърн си помисли, че баща й сигурно се опитваше да се промъкне край госпожа Абът и се запита колко ли време щеше да му бъде необходимо да влезе в къщата.
— Дръпни се от пътя ми, жено! Дъщеря ми е вътре и смятам да я изкарам навън.
— Нищо подобно няма да направиш, преди тя да се възстанови — отвърна госпожа Абът. — Тя беше толкова слаба, когато се върна вчера, че трябваше да й помогнем да си легне.
Фърн знаеше, че баща й бе очаквал съпротива от госпожа Абът, но я беше подценил, ако си бе мислил, че може да я пренебрегне. Тя се беше противопоставила на влизането на Медисън в спалнята на Фърн и със сигурност нямаше да допусне който и да било мъж да влезе в дома й, преди те двете с Роуз да са напълно облечени. Госпожа Абът беше слаба и със среден ръст, но Фърн си помисли, че би било доста трудно за когото и да било да я накара да напусне позиция, която решеше да заеме.
— Вие вече я развалихте. Тя вече няма да става за нищо, ако не я набия.
— Господин Спраул — възрази госпожа Абът, — вие не можете да ударите това момиче. Аз не одобрявам начина, по който тя се облича, и коя ли порядъчна жена би го одобрила, но да я биете…
Фърн си спомни колко пъти баща й я беше пердашил. Това не я беше вразумило, а само я бе накарало да издигне повече бариери между себе си и останалия свят. За нещастие, баща й не виждаше това.
— Няма да направите подобно нещо в дома ми! — заяви госпожа Абът. — Опитайте само и шерифът ще ви спипа, преди да…
— Ако успеете да го събудите, след като цяла нощ е играл комар — каза Спраул. — А сега ме пуснете да вляза. Смятам да прибера дъщеря си и ще го направя веднага.
Фърн започна да става от леглото. Госпожа Абът нямаше да задържи баща й твърде дълго. Фърн не обичаше кой знае колко тази жена, но тя се бе грижила добре за нея. По-голямата част от забележките й бяха просто израз на майчинска загриженост.
— Госпожо Абът, какъв е този шум?
Фърн се вцепени. Това бе гласът на Роуз. Фърн не можеше да позволи баща й да се държи грубо с Роуз, не и след всичко, което жената на Джордж бе направила за нея. Особено пък в нейното състояние. Ако нещо й се случеше…
— Това е господин Спраул. Той е дошъл да…
— Значи вие сте бащата на Фърн — каза Роуз с изпълнен с неодобрение глас. — Крайно време беше да проявите малко загриженост за дъщеря си. Очаквах да пристигнете тук преди свечеряване още в деня, в който я донесоха в тази къща.
— Някакво си малко падане не е причина да се втурна след Фърн — отвърна Бейкър. — Очаквах я да се прибере у дома, за да ми приготви вечерята.
Фърн не можеше да повярва на ушите си! Гласът на баща й беше загубил толкова много от силата си, че звучеше почти извинително.
— Ако бяхте попитали, щяхте да разберете, че тя не беше в състояние да ви приготви вечерята, както и да върши каквато и да било работа.
— През живота си не съм оставал в леглото дори за един ден.
— Не всички са такива късметлии като вас.
— Хората обичат да се глезят. Така се чувстват по-важни.
— Сигурна съм, че сте прав, но Фърн беше наранена доста лошо.
Фърн започна да се притеснява за реакцията на Бейкър. Той не бе свикнал да среща съпротива, особено пък от жени. Когато Трой спореше с него, Спраул направо побесняваше.
— Е, тя имаше достатъчно време да се оправи.
— Съвсем не. Мислех си, че сте разбрали това, когато тя не е успяла да се качи на коня си.
— Това се дължеше на прекалено дългото лежане в кревата. Оставете я да се пораздвижи един-два часа и ще се оправи.
