— Страхувам се, че не мога да се съглася с вас. Ще са й необходими още няколко дни, преди да може да се заеме отново с малка част от предишните си задължения.
Баща й не обичаше да му противоречат. Това беше сигурен начин да го подлудят. Точно затова се бяха сбили с Трой последния път.
— Смятам да я видя на седлото преди залез. Не можете да очаквате от мен да върша и нейната работа.
— Не ме интересува кой ще й върши работата. Фърн остава тук, докато не се оправи достатъчно, за да може да си тръгне.
— Вижте какво, госпожо, не знам коя сте…
— Казвам се Роуз Рандолф и съм съпруга на Джордж Рандолф.
— … но не можете да ми казвате какво да правя с дъщеря си. А сега се дръпнете от пътя ми, преди да съм ви отместил аз.
Фърн се измъкна от нощницата и посегна към ризата си. Не можеше да го остави да докосне Роуз. Ако му позволеше да направи това, никога повече не би могла да погледне Медисън в очите.
— Ако посмеете дори да ме докоснете, съпругът ми ще ви убие! — заяви Роуз. Тя изрече това толкова спокойно, като че ли казваше какъв горещ ден ги очаква. — Искам да кажа, ако Хен не го изпревари.
Настъпи тишина. Пръстите на Фърн застинаха върху копчетата на ризата. Би било истински кошмар Джордж да бъде вкаран в затвора като убиец на баща й.
— Никой мъж не би ме убил за подобно нещо — изтърси Спраул.
— Не мога да говоря от името на другите мъже — отвърна Роуз, — но мога да говоря от името на мъжете Рандолф.
— Не ви вярвам.
Пръстите на Фърн закопчаха последните две копчета и тя посегна към панталоните си. Бейкър не вярваше на никого. Той бе твърдо убеден, че е единственият специалист по всички въпроси в целия свят.
— Господин Спраул, вие си изкарвате прехраната, като продавате стоките си на търговците на добитък, нали?
— Най-вече.
— Достатъчно е да кажа една дума на съпруга си и никой тексасец няма повече да купи каквото и да било от вас.
Тишина.
Фърн не бе мислила за влиянието, което Джордж имаше върху останалите тексасци, но не се съмняваше, че те с най-голямо удоволствие биха разорили някого само за да угодят на семейство Рандолф.
Не можеше да позволи да стане причината за провала на баща си. Не искаше това да се случи и със сигурност не желаеше той да заплашва Роуз, но трябваше да се досети, че ще стане така.
Фърн потърси чорапите си, но следващите думи на Роуз възпряха ръката й.
— Разбирам, че притежавате добитък — каза тя. — Онова стадо, за което искате Фърн да се грижи. Ако веднага не се върнете при него, нещо може да изплаши горките животинки толкова много, че да започнат да тичат, без да се спрат, преди да са се отдалечили поне на няколкостотин мили оттук. Индианците вероятно ще ги намерят преди вас.
Фърн почти можеше да чуе как баща й преглъща. Той може и да се преструва, че стадото му няма значение, но тя знаеше, че Бейкър разчиташе на парите, които то му носеше.
— Понякога е много трудно да се възпре някое стадо да не стъпче полетата на фермерите, особено когато тези полета са изпълнени със сочни зеленчуци.
— Да не би да ме заплашвате? — попита Бейкър. Гласът му все още звучеше ядосано, но Фърн усети, че той вече не беше толкова уверен в себе си. Тя забрави за босите си крака и се отпусна по гръб върху леглото.
— Само ви казвам какво би могло да се случи, ако продължавате да оставяте фермата си без надзор. Ние ще задържим Фърн при нас. По този начин няма да ви се налага едновременно да се грижите за нея и да си вършите работата.
— През живота си не съм прислужвал на жена — извика Спраул, — дори и на съпругата си.
— Вероятно е било много мъдро от страна на госпожа Спраул да се помине възможно най-бързо. Смъртта е била за предпочитане пред живота й като ваша съпруга. А сега моля да ме извините. Имам работа. Довиждане, господин Спраул.
— Довиждане — повтори госпожа Абът и затръшва вратата под носа на Бейкър.
— Никога не съм мислила, че Бейкър Спраул може да бъде толкова безчувствен — заяви госпожа Абът. — Той е направо жесток.
— Вероятно никой не му е казвал кога трябва да спре. Една добра жена със силна воля би направила от него наистина почтен човек.
— Аз не бих искала да опитам.
— Предполагам, че вече е твърде късно.
Фърн усети напрежението да напуска постепенно тялото й и се строполи върху леглото. Досега не бе осъзнавала колко се е страхувала от появата на баща си. Тя щеше да се подчини и да тръгне с него. Бе се подготвила да стане и да напусне спалнята незабавно, но Роуз го бе върнала с обица на ухото. Фърн не мислеше, че Бейкър би дошъл отново. За него парите имаха по-голямо значение, отколкото дъщеря му.
От това я заболя. Беше се залъгвала, че е свикнала със студенината му, и никога не бе търсила от него някакви чувства. Сега Роуз и Медисън й бяха показали, че не беше необходимо някой да й бъде роднина, за да го е грижа за нея.
Още по-удивително беше, че те я бяха защитили, след като тя бе направила всичко възможно да ги отчужди от себе си. Фърн не разбираше как е възможно подобно нещо.
За капак на всичко, на нея не й се искаше да се върне във фермата. Тя искаше да остане с тези непознати и това нямаше нищо общо с нараняването й. За първи път в живота й някой се интересуваше от нея достатъчно, за да го е грижа какво ставаше с нея и как се чувстваше тя.
Медисън я привличаше, защото виждаше в нея нещо, което никой друг не бе забелязал. Това нещо го бе накарало да пожелае да я целуне и да я покани на партито на госпожа Маккой. То бе и причината той да желае да я накара да повярва в собствената си красота. То го караше да се интересува от нараняването й и от това, как другите се отнасят с нея.
Нямаше да забрави това. Никога.
Фърн се съблече и се мушна под завивките.
— Много си мълчалива — обърна се Роуз към Фърн. — Още ли те боли?
— Не. Днес се чувствам много по-добре. Вероятно трябва да си вървя.
— Не можеш да си заминеш, преди да се върне Медисън. Той ми даде изключително точни нареждания по този въпрос.
Фърн се усмихна, но почти незабавно си възвърна сериозното изражение.
— Защо ме прие в дома си? Аз създавах само проблеми на семейството ти.
Роуз се усмихна успокояващо.
— Защото беше наранена и някой трябваше да се погрижи за теб. Ако си спомняш, ти отказа да бъдеш заведена на лекар.
— И все пак, защо ме прие?
— Защото имаше нужда от човек, който да се грижи за теб. Освен това ние те харесваме. Що се отнася до кравите ви, те ще се оправят и без теб известно време. Понякога си мисля, че кравите са единствените създания, за които Бог е отредил вечен живот.
— Не ги ли харесваш?
— За бога, не. Как може човек да харесва една крава, особено пък, ако е порода лонгхорн? Джордж също не ги обича кой знае колко, но от тях си изкарваме прехраната.
Фърн не можеше да повярва на ушите си. Никога не бе чувала тексасец да заяви, че не харесва кравите. От начина, по който тексасците защищаваха животните си, човек можеше да си помисли, че ги
