обичат почти като собствени деца.
Веднага след това откритие дойде и друго; Фърн мразеше кравите. Беше ги мразила в продължение на години, без дори да подозира за това. Тя бе разчитала на тях, защото те й даваха независимост. Беше се сравнявала с тях, защото това беше необходимо, но дълбоко в себе си тя се отвращаваше от огромните, вонящи, упорити, шумни и глупави животни. Щеше да бъде безгранично щастлива, ако никога в живота й не й се наложеше да види отново крава.
Това откритие обърна всичките й представи с главата надолу. Мястото й в обществото и причината, която я караше да става всяка сутрин, бяха свързани с това стадо. Сега всичко това го нямаше. Нито едно от старите уравнения не й вършеше работа вече. Целият й живот се разпадаше.
И всичко това само заради Медисън Рандолф.
Ако той си бе стоял в Бостън, всичко това не би се случило. Ако тя не го беше завела до къщата на Конър, това не би се случило. Ако той я бе закарал у дома й и я бе оставил там, това не би се случило.
Сега вече беше твърде късно.
Но защо беше твърде късно? Досега бе успявала да забрави всеки мъж, когото бе срещала.
Но още от мига, в който Медисън бе слязъл от влака, тя мислеше само за него. Начинът, по който той се държеше с нея, вниманието му и интересът му към нея караха образът му да танцува пред очите й и Фърн запомняше всяка негова дума, действие или изражение. Тя го попиваше като жива вода.
И сега се беше пристрастила.
Нищо в живота й вече не беше същото. Той го бе променил. Но какво щеше да прави тя сега? Баща й не би приел промяната.
Фърн не знаеше дали и тя самата би я приела.
Чувстваше се изплашена и безпомощна — нещо непознато за нея. Никога преди не беше изпитвала такива чувства. Винаги имаше какво да прави и сега също трябваше да има нещо, но тя не се сещаше какво.
— Какво става? — попита Роуз. — Май че не си готова да се върнеш у дома си.
— Не ми се иска много. Нямам сили.
— Това не е типично за теб.
— Така е. Винаги съм била активна, яздех и бях уверена в себе си, а сега лежа в леглото, облечена в розова нощница.
Роуз се усмихна.
— Предполагам, че половината жени в града ти завиждат. Никоя от тях не е носена на ръце от красив млад мъж.
— Това вече е нещо друго.
— Така си и мислех.
— Нищо подобно не би се случило, ако Медисън не беше дошъл тук.
— Сега може би не, но рано или късно все щеше да се случи.
— Сигурна ли си?
— Никой не може да те накара да чувстваш това, което не искаш да чувстваш, да бъдеш това, което не си, или да искаш онова, което не ти харесва. Всички ние имаме причини да се крием от самите себе си, но рано или късно се случва нещо, което разрушава стените, които сме издигнали около нас, и тогава откриваме истинското си аз.
— Аз не съм открила нищо. Зад тази стена няма нищо и никога не е имало.
Медисън си наля чаша кафе и остави кафеника над малкия лагерен огън.
— Трябва да призная, че се забавлявах през последните няколко дни — каза той на Джордж. — Но след сто мили езда бих предпочел една гореща баня и хубава вечеря, вместо да се храня с топъл боб и да спя върху седлото си.
Около Абилийн се бяха настанили твърде много фермери и градът нямаше да може да просъществува като център на търговията с добитък. Поради тази причина Джордж бе тръгнал да разучи новия път за прекарване на добитъка, който град Елуърт бе прокарал, за да привлече тексасците с техните стада. Медисън бе тръгнал заедно с брат си и прекарваше времето си в опити да уточни откъде е минал Хен в нощта на убийството на Трой. Той търсеше хора, които може би бяха забелязали Хен, бяха говорили с него или бяха разпознали коня му. Джеймз нямаше новини от приятеля на Том Уайт и отчаяно търсеше свидетел.
— Май не ти се иска да се върнеш в Тексас? — попита Джордж.
— Нито за миг. Какво ще правя там?
— Би могъл отново да станеш част от семейството.
Медисън предположи, че би трябвало да очаква брат му да повдигне този въпрос някой ден. За Джордж семейството стоеше на първо място. Не че според Джеймз в това имаше нещо лошо, но брат му, изглежда, смяташе, че нищо друго няма значение.
— За мен няма място в това семейство. Това е една от причините, които ме накараха да напусна Тексас. Знам, че според теб трябва да забравим за различията между нас и да си заживеем щастливо отсега нататък, но това няма да стане. Хен и Монти никога няма да ме разберат, нито пък аз тях. Между нас не съществува обич и никога не е съществувала. — Мразех начина, по който те се нахвърляха срещу живота и всичко в него, а най-вече срещу мен — продължи Медисън. — Те не вярваха на нищо, написано в книгите. Няма смисъл да се опитваме да създаваме нещо там, където не съществува нищо.
— Ти напусна уютното си гнезденце, за да се погрижиш Хен да не бъде обесен — отвърна Джордж. — Това трябва да означава, че имаш някакви чувства към семейството си.
— Може и да не съм най-любящият брат, но не съм съвсем безчувствен.
— Сигурно си знаел, че бих наел най-добрия адвокат, който може да се намери. Щях да го измъкна от затвора, ако се наложеше.
— Трябваше сам да се погрижа за този случай.
— Не те ли тревожеше как щяхме да реагираме ние?
— Не мислех, че Хен ще ме разбере, но смятах, че ти би разбрал.
— Аз никога нямаше да си тръгна.
— Не съди за другите по себе си.
— И Роуз ми каза същото, но не е никак лесно.
Медисън реши, че семейството дължеше на Роуз повече, отколкото той си мислеше. Джеймз не бе смятал, че е възможно някой да успее да промени член на семейство Рандолф, но тя очевидно го бе направила. Той се зачуди дали само Роуз притежаваше тази способност, или и всяка друга жена, която обичаше съпруга си толкова много, можеше да постигне същото.
Той се наруга, когато образът на Фърн изплува в съзнанието му. Тя бе последният човек, от когото семейството се нуждаеше. Някоя като Саманта би била естественият избор. Или Сара Кебът. Или Феб Уоткинс. Или цяла дузина жени, които той познаваше — очарователни, грациозни, красиви, желаещи да се омъжат и да живеят със съпруга си и децата си.
Защо тогава постоянно си мислеше за Фърн?
Вероятно от своенравност. През целия си живот той бе избирал по-трудните пътища. Бе настоял да бъде изпратен на пансион, когато всички останали момчета учеха у дома си. Беше напуснал ранчото, за да се опита да започне нов живот на север в разгара на една горчива, кървава война. Беше решил да си извоюва място в ограничения кръг на висшето общество в Бостън. Беше започнал да се конкурира с финансовите барони, които революционизираха американската индустрия. Беше съвсем естествено да се интересува от най-недостъпната жена, която бе срещал през живота си.
Да, той се интересуваше от нея. Единствено Бог знаеше защо. Медисън не разбираше това, също както не разбираше защо му бяха толкова приятни тези няколко дни, през които не слизаше от седлото от сутрин до вечер, яздеше по прашни пътища и опознаваше един тип хора, които постепенно започваше да уважава.
— Роуз каза ли ти и нещо друго?
— Да. Каза, че сигурно си искал отново да станеш част от семейството, защото в противен случай никога не би напуснал Бостън след всичките тези осем години.
