Фърн

— Не. Аз…

— Медисън те е поканил, нали? Той каза, че ще ходи, но мъжете не винаги си спомнят за такива неща. Особено когато трябва да прегледат оборите или да проверят прашните пътища.

— Да, но…

— В един момент си помислих, че съм сбъркала. — Роуз погледна изпитателно Фърн. — Ако у вас нямаш нищо подходящо за обличане, можем да отидем да потърсим по магазините. В Абилийн продават ли вечерни рокли?

— Не знам. Никога не съм си купувала рокля.

— Никога ли? — запита Роуз и очите й се разшириха от изненада.

— Нито веднъж — отвърна Фърн. — Аз не нося рокли.

— Каза ли за това на Медисън?

— Казах му, че няма да отида с него.

Роуз остана невъзмутима.

— Той ми каза, че ще отидеш.

— Медисън никога не чува онова, което не иска да чуе, особено ако аз го казвам.

Тишина.

— Ще отидеш ли?

Фърн вече беше решила да откаже, но се чу да казва:

— Може би…

— Но не можеш да го направиш без рокля.

Очевидно и Роуз не беше по-различна от останалите.

Фърн не знаеше защо си бе мислила, че не е така. Предположението й вероятно се дължеше на това, че Роуз винаги се отнасяше с разбиране към нея. Фърн се надяваше, че Роуз ще я разбере и този път.

— И защо да не мога? Ако мъжете могат да носят панталони, защо жените да не могат?

— Знам, че на теб и Медисън ви стана навик да правите всичко напук на желанията на другия — каза Роуз нетърпеливо — но партито на госпожа Маккой не е място за лични свади и подобни караници биха разгневили всички. Хората отиват там, за да се отпуснат и да се забавляват. Ако не можеш да направиш това, не трябва да ходиш. Освен това ти вече знаеш мнението на Медисън за облеклото ти.

— Чувала съм мнението му за много неща.

— Очевидно, не си слушала добре. Мъжете от семейство Рандолф имат много добри качества, но отстъпчивостта не е едно от тях.

— Изобщо нямам намерение да го пречупвам — заяви Фърн.

— Добре. Няма да ми хареса, ако спечелиш обичта му само за да го отхвърлиш накрая.

— Да спечеля обичта му! Кой, аз ли?

Фърн не можеше да свърже мислите си. Как бе възможно някой, особено пък Роуз, да си мисли, че тя се опитваше да накара Медисън да се влюби в нея? Дори ако можеше да го направи, тя не би се опитала. Не искаше да привлича мъжете. Не и след онази нощ…

— Никога не съм се и опитвала да спечеля обичта му. Освен това, ако той настоява да облека рокля, значи не го интересувам твърде много.

— Напротив, точно това, че иска да облечеш рокля може да означава, че твърде много се интересува от теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Той може би си мисли, че роклята би разкрила някаква част от теб, която е била скрита от момента, в който си обула панталони.

— И каква е тази част?

— Ще трябва да попиташ него.

Фърн почувства, че я облива топлина. Медисън сигурно я харесваше поне малко, защото я беше целунал, беше й казал, че е красива, беше й заявил, че ще й повтаря това, докато тя не повярва в него. Фърн не бе посмяла да му повярва, но ако Роуз казваше, че той я харесва, може би наистина беше така.

Но в продължение на твърде много години Фърн си бе казвала, че е грозна, за да повярва сега в противното, затова бе удивена от нуждата да чувства, че й се възхищават.

„Мамка му! И ти си като Бети и всички останали. Вън реки ругатните ти, тена ти, мазолестите ти ръце и испански те ти шпори, ти си само една суетна жена.“

Това нямаше значение. Тя искаше очите на Медисън да грейват, когато я видеше. Искаше го толкова много, че чувстваше как мускулите на стомаха й се свиват, но нямаше смелостта да приеме поканата му за партито и да разбере дали Роуз бе права, или грешеше.

По дяволите! Не можеше да повярва, че след всичките тези години й се искаше да отиде на купон.

И какво очакваше да спечели от това?

Надяваше се да спечели Медисън.

Боже опази, трябваше да е полудяла. Не можеше да се е влюбила в него, не искаше да се влюбва в никого!

Но, за бога, тя го обичаше! Беше положила толкова много усилия да спори и да заплашва, че ще обеси Хен, че не беше забелязала какво ставаше със собственото й сърце.

Обзе я паника и тя стана. Трябваше да остане сама.

— Добре ли си? — попита Роуз. — Изглеждаш ми бледа.

— Предполагам, че не съм чак толкова добре, колкото си мислех.

— Защо не полегнеш, докато стане време за обяд? Ще се погрижа никой да не те безпокои.

„Твърде късно — помисли си Фърн — твърде късно.“

— Но аз не знам да танцувам — възрази Фърн.

— Не е необходимо — отвърна Медисън. Той все още не бе приел отказа й да дойде на партито.

— И аз не мога да танцувам — каза Роуз и потупа корема си. — Твърде тромава съм.

— Напротив, ти си все така грациозна — намеси се Джордж.

— Много е мило да казваш това, скъпи, но мисля да си намеря някое тихо ъгълче, където да седна.

— Защо не оставиш Медисън да те научи да танцуваш? — предложи Джордж на Фърн.

— Можем да започнем веднага — каза Джеймз и се изправи.

— Аз мога да ви свиря — предложи госпожа Абът. Всички я погледнаха учудено. — Но не много добре — добави тя.

— Никой няма да ме учи да танцувам! — заяви Фърн и усети как в лицето й нахлува кръв. — Колко пъти да ви казвам, че никъде няма да отида? Но дори и да го направя, не бих се оставила да ме влачат из стаята и всички да ме гледат. Ще се чувствам като глупачка.

Те бяха възприели навика да се събират около масата след вечеря и да обсъждат събитията от деня. Тъмните тапети на цветя и боядисаните дървени стени не правеха обстановката много весела, но бяха по- добри от сковаващата официалност на дневната.

— Е, вие двамата можете да си спорите, докато мен ме няма — каза Роуз и стана. — Трябва да намеря Уилиям Хенри и да го сложа да си легне.

— Можете да се преместите в дневната — предложи госпожа Абът. — Трябва да разтребя масата.

В крайна сметка, Фърн и Медисън се оказаха на верандата и гледаха как Джордж и Роуз вървят по улицата хванати за ръка. Уилиям Хенри тичаше пред тях, сочеше към разни неща и говореше възбудено, но родителите му не обръщаха внимание на нищо друго, освен на тях самите.

Фърн не бе и предполагала, че двама души могат да се обичат толкова. Това я накара да се почувства ужасяващо самотна. Зачуди се дали Медисън би могъл да я обича по този начин. Той прекарваше времето си с нея, интересуваше се от нея, но понякога на нея й се струваше, че той просто си играе с нея.

Фърн се съмняваше дали му бе хрумвало, че тя може да има сериозни причини за поведението си. Медисън не осъзнаваше, че единственият човек, който трябваше да се промени, бе той самият и тя не смяташе да му го каже. Колко глупаво бе човек да е влюбен, особено ако нямаше надежда да му отвърнат по същия начин.

— Можем да започнем сега — казваше Медисън.