ГЛАВА 14
На Фърн й се прииска да си върне думите обратно. Медисън изглеждаше съкрушен.
Не, той никога не изглеждаше съкрушен. Може би разочарован или разтревожен, но не и съкрушен. Нищо на света не можеше да пречупи този човек. Ако не одобряваше мнението на някого, той просто се опитваше да го накара да го промени.
Но сега Джеймз изглеждаше наранен и Фърн бе изненадана от реакцията му. Единственото обяснение бе, че той я харесваше много. Но от начина, по който Джеймз й говореше, това й се струваше доста невероятно.
И въпреки това трябва да беше вярно. В противен случай Медисън не би й казал какво харесва у нея. Неговата представа за любезен разговор би накарала краката на всяка жена да се подкосят, но Фърн нямаше такова намерение. Тя просто искаше да се чувства красива, желана и харесвана.
Вниманието й бе привлечено от един мъж, който вървеше бавно по улицата. Той не се спря, но продължи да поглежда по посока на пейката. Тя беше благодарна, че не бе позволила на Медисън да я учи да танцува. Беше сигурна, че щеше да се разпространи из целия град още преди полунощ.
— Роуз казва, че Монти е луд по кравите — каза Фърн. — Аз никога не бих харесала мъж, който предпочита кравите пред жените.
Медисън се отпусна, но ръката му остана далече от врата на Фърн.
— За какво говорех? — попита той.
— Че заради луничките си не приличам на изкуфял търговец на добитък, въпреки че не ми е ясно с какво едно такова сравнение е по-добро от това да бъда сравнявана с юница.
Джеймз се разсмя непринудено.
— Подхвърлих това само за да стане весело. Помислих си, че може би ставате твърде самодоволна.
Фърн се втренчи в него.
— Казвате ми, че кожата ми приличала на стар пергамент, че никоя уважаваща себе си жена не би се разхождала в моите дрехи, че всичко, което съм изрекла, помислила или извършила през целия си живот, е неправилно и след всичко това имате дързостта да ми заявите, че може би съм станала твърде самодоволна. Това ме кара да мисля странни неща за жените, с които се срещате.
Медисън се разсмя отново и я придърпа назад към пейката.
Беше й приятно да усеща допира му, защото й действаше като магия. Този път той беше по- настоятелен. Ръката му обви раменете й и пръстите му нежно започнаха да опипват кожата под ризата й.
Фърн не бе и подозирала, че кожата може да бъде толкова чувствителна на най-слабия допир, на най- малкия натиск, на най-дребната промяна в топлината. Струваше й се, че всяка част от съзнанието й се е концентрирала върху рамото й.
— Вие сте особен мъж — каза Фърн, докато се опитваше да определи дали действията му бяха обяснение в любов и дали тя не бе полудяла, като си мислеше, че бе доловила нежност в гласа му. Нямаше опит с мъжете и единствено инстинктът й я ръководеше сега. Джордж не се държеше с Роуз по този начин, а никой не се съмняваше, че той боготвореше жена си.
Тялото на Медисън не се помръдна видимо, но разстоянието между тях сякаш се скъсяваше. Тя почти можеше да долови как погледът му омекна. Пръстите му й казваха неща, които устните му не бяха посмели да изрекат.
Тогава Фърн осъзна, че на него му бе също толкова трудно да признае, че изпитва силни чувства, колкото на нея й бе трудно да признае, че е жена и като такава са й присъщи всички женски нужди и желания. Той може и да не знаеше, че за него тя означава много, но тя вече го знаеше. Можеше да го прочете в очите му.
Обви я с ръка и започна да я придърпва към себе си.
— Казах също и че харесвам здравия ви разум. Мисля, че ми харесвате най-много, когато сте малко сърдита и не можете да решите дали искате да ме ударите или да ме стъпчете.
— Че кой мъж би предпочел такава жена? — попита тя.
Медисън очевидно беше сбъркан, но Фърн се надяваше, че той ще си остане такъв поне за известно време.
— Не знам — отвърна той. — Със сигурност не и типът мъже, към който си мислех, че спадам. Изглежда, че Канзас събуди защитните ми инстинкти.
— В Бостън никой ли не се нуждае от защита?
— Не и колкото вас.
— Аз ли? И от какво трябва да бъда защищавана?
— От себе си, от баща си, от този град. Както и от нещо, за което не искате да ми разкажете. Какво е то? Баща ви може и да ви претоварва с работа, но би ви защитил.
Фърн отново забеляза същия мъж. Той се връщаше в обратна посока и този път сякаш вървеше по- бавно. Тя беше съвсем сигурна, че той ги наблюдава. По гърба й премина тръпка. Беше благодарна, че Медисън бе до нея. Присъствието му я успокояваше.
— Не мога да ви кажа — заяви тя.
— Защо?
— Някои неща не могат да бъдат обяснени толкова лесно.
За момента изражението на Джеймз сякаш казваше, че той няма да зачете желанието й да не говори, но погледът му внезапно омекна и Фърн осъзна, че той й предлагаше безкрайно разбиране.
— Време е да започнете да бъдете жена и да се гордеете с това. Баща ви вероятно няма да одобри това, но ще свикне. Той може дори да започне да се гордее, че има дъщеря като вас.
Фърн усети огромно желание да се хвърли на врата му и да заплаче, но успя да го потисне. Мъжете никога не плачеха и не обичаха плачещите жени.
— А вие? — запита тя, опитвайки се да насочи вниманието към него, докато успее да се овладее.
Вместо отговор, той я хвана за раменете и я обърна така, че лицето й да не бъде скрито под сянката.
— Защо плачете?
— Не плача.
— Добре, защо тогава не плачете?
— Вие си противоречите — каза тя и се опита да се засмее.
— Вие също.
— От жените не се очаква да говорят смислено. Не го ли знаехте?
— Не исках да кажа нещо, с което да ви нараня.
— Не го направихте. Вече ми се беше насъбрало доста.
Вместо да й задава повече въпроси или да я уверява, че всичко ще се оправи, Медисън я придърпа към себе си и обви ръце около нея. Нежно привлече съпротивляващото се тяло, докато рамото й полегна върху гърдите му.
— Най-лошите рани са онези, причинени от нещо, което таим вътре в себе си — каза той и я целуна по челото.
Разбирането в гласа му я накара да се отпусне. Медисън знаеше какво изпитва Фърн, защото и той изпитваше същото. Джеймз разбираше, че съпротивата й нямаше нищо общо с желанието й да изглежда силна, а се дължеше просто на волята й да оцелее. Съмненията й нямаше да се разсеят с времето. Те винаги щяха да останат в нея и да я нараняват.
Но ако Фърн можеше да намери щит, който никога да не я изостави, никога да не се износи, да бъде толкова силен и здрав, че нищо да не може да го пробие, може би нямаше да я боли толкова много.
Тя не знаеше какъв би могъл да бъде този щит, но ако някога успееше да го открие, се надяваше той да има нещо общо с това, че ръцете на Медисън я прегръщаха. Никога през живота си Фърн не се беше чувствала толкова защитена и в такава безопасност.
Той бе нежен с нея заради нараняванията й, но дори и когато усети лека болка, все още й се искаше Медисън да я притисне по-здраво и по-близо до себе си. Искаше да е толкова здраво свързана с него, че нищо да не може да ги откъсне един от друг.
Усети как ръцете й бавно обвиха кръста на Медисън — направиха го сами, без съзнанието й да им го
