мъртви, а моето оцеляване зависи от едно малко ранчо и няколко мръсни крави, които мразех.
— Но и ти, и семейството ти, сте се справили великолепно.
— Така е, но аз вече не съм онова шестнайсетгодишно момче. Аз съм един напълно различен мъж. Един мъж, когото не харесвам особено много.
Той ускори крачка и Ваялид го последва по-бавно. Трябваше да забележи това преди. Никой мъж не се нахвърляше на целия свят, както правеше Джеф, ако не се сърдеше най-вече на самия себе си. Ваялид обаче осъзна, че това беше нещо, което тя не можеше да промени. Яростта бе част от Джеф от твърде отдавна и единствено той можеше да промени това.
Ваялид обаче беше сигурна, че той можеше да се справи. Не всичко от онова момче бе заличено. Все нещо беше останало от него. Еси Браун бе усетила това. Ваялид имаше чувството, че чертите на онова момче се опитваха да излязат на повърхността дори в този момент. В противен случай Джеф едва ли щеше да се чувства обезпокоен за неща, които бе направил преди толкова много години.
Той спря и се обърна. Ваялид ускори крачка, за да го настигне. Студът проникваше през палтото й и й беше трудно да сдържа зъбите си да не се разтракат. Докато излизаха от централната част и тръгваха към жилищната част на града, откъм планината задуха леденостуден вятър. В далечината покритите със сняг върхове блестяха на лунната светлина. Ваялид се уви още по-плътно в палтото си и си помисли колко топло беше в кабинета на Джеф.
— Не трябваше да те карам да вървиш пеш — каза той, когато тя го настигна. — Студено ти е.
— Вече наближаваме.
Той свали ръкавицата си и сложи ръка до бузата й.
— Ще замръзнеш. Както винаги, пак не мислех за никого, освен за себе си. — Той свали балтона си и я наметна.
— Ще умреш от студ. — Протестът й обаче беше слаб. Балтонът на Джеф топлеше толкова добре.
— Споменът за всичко, което съм казвал, ще ми държи топло. — Той сякаш наистина не усещаше студа. Битката, която Джеф водеше със себе си, изглежда, поглъщаше изцяло вниманието му.
— Трябва да й кажеш.
— Какво и на кого?
Ваялид се запита къде ли се бяха отнесли мислите на Джеф.
— На Фърн. Ти току-що ми каза.
Джеф се разсмя.
— Ти не знаеш колко съм горд. Никога няма да мога да й кажа подобно нещо.
— Ако не го направиш, ще се удавиш в съжаление. Щом така и така ще умираш, поне нека от смъртта ти да има някаква полза.
Джеф се обърна и я погледна втренчено.
— Честна до болка, така ли?
— Не можеш да си единственият, който си пада по мелодрамите.
Изражението му се промени напълно само за част от секундата.
— Значи си мислиш, че всичко това е мелодрама и аз съм си го измислил, за да спечеля съчувствието ти?
Инстинктът я накара да го хване под ръка. Ако беше мислила, никога нямаше да направи това. Това, изглежда, шокира и него.
— Да вървим. Без палтото си ще измръзнеш и тогава аз ще се чувствам виновна.
Джеф не се помръдна и Ваялид каза:
— Съжалявам. Не трябваше да използвам думата мелодрама, но е глупаво да си мислиш, че не можеш да казваш какво изпитваш. Ако го чувстваш достатъчно силно, трябва да го кажеш.
Джеф тръгна бавно до нея.
— И какво трябва да кажа според теб?
— Нямам представа. Можеш да започнеш с онова, което каза на мен.
— Не искам тя да си помисли, че й го казвам, защото се страхувам, че може да умре.
— Тогава може би ще трябва да намериш възможност да й направиш комплимент за всичко, с което се е справила добре — направила е съпруга си щастлив, дала му е четирима синове, грижила се е добре за домакинството — не знам. Ако наистина искаш да кажеш нещо, подходящите думи сами ще дойдат.
Ваялид усети, че на Джеф му е неудобно, че се държат под ръка, но той не направи нищо, за да свали ръката й. Нито пък тя.
— Защо досега не съм видял това? — попита Джеф. — Не че не съм го знаел.
Защото е бил твърде зает да мрази — Ваялид си мислеше, че Джеф знае това. Ако тя му го кажеше, нямаше да му помогне с нищо.
— Сега това няма значение. Единственото, което има значение, е, че най-после си го разбрал. Когато й го кажеш, и двамата ще се почувствате по-добре.
Джеф се разсмя и на Ваялид й се стори, че долавя болка в смеха му.
— Не, тя сигурно ще реши, че съм намислил нещо.
Те продължиха да вървят мълчаливо. Огромните огради на богаташките къщи бяха тъмни и откъм тях не се чуваше нито звук. Трева и дървета, напоявани от отбитите води на река Южна Плата се опитваха да скрият голотата на прерията, която до неотдавна бе приютявала бизони и антилопи. Игличките на един голям бор, който се извисяваше над една от оградите докоснаха рамото на Ваялид. Замръзналата земя скърцаше под краката им. Училището вече се виждаше. Разходката скоро щеше да свърши.
Ваялид вече не усещаше студа, а само, че Джеф вървеше до нея. Все още бяха хванати под ръка, но във всяко друго отношение бяха разделени от огромно разстояние. Не можеше да забрави колко много неща ги деляха и пречеха на Джеф да бъде близък с когото и да било, включително и със семейството си.
— Мисля, че не трябва да се тревожиш, че Фърн няма да ти повярва. Може и да казваш неща, които не трябва да казваш, но когато семейството ти има нужда от теб, както например тази вечер, ти винаги си готов да помогнеш, правиш всичко по силите си, като забравяш за всички различия.
— Това не е достатъчно — възрази Джеф. — Те са правили същото, а и много повече за мен.
Нищо не те спира и ти да правиш повече за тях.
— Напротив. Аз съм същото гадно копеле, каквото беше баща ми.
Думите му бяха изречени с толкова много гняв, че Ваялид едва не спря, но Джеф я дръпна и двамата завиха по пътеката, която водеше към училището. Един по един от тъмнината изникваха силуетите на сградите, очертани ясно на фона на осветените от луната планини в далечината.
— Надявам се, че не ти е много студено. — Тя започна да издърпва ръката си от неговата, за да може да му върне балтона. Той обаче не й позволи да го направи, преди да бяха стигнали до спалните помещения. Там Джеф отдръпна ръката си, хвана Ваялид за раменете и я обърна към себе си.
— Не знам защо си губиш времето с мен. За теб съм казвал по-лоши неща, отколкото за Фърн.
— Аз не…
— Въпреки това съм ти благодарен, че го правиш. Може би никога отново няма да събера достатъчно смелост, за да кажа това, така че не ме прекъсвай. Не знам какво у теб е толкова различно от всички жени, които съм срещал. Мислил съм за това с часове и все още не мога да го разбера. Дори започнах да те сънувам.
Ваялид усети как я облива вълна от удоволствие. Толкова дълго бе чакала да чуе от Джеф нещо различно от обичайните комплименти, че думите му бяха като балсам за душата й.
— Някой казвал ли ти е колко си красива? Ти сигурно си мислиш, че най-удивителното в теб е косата ти, но в действителност това са очите ти. Те са толкова тъмносини, че са почти виолетови. Оттам ли си получила името си?
Ваялид кимна и Джеф продължи:
— Те контрастират толкова ярко с косата ти. Но ти цялата си красива, от елегантната ти фигура до мекотата на кожата ти.
Той свали ръкавицата си и сложи ръката си върху бузата й. Ваялид облегна глава върху ръката му, почувства топлината, силата и твърдостта на дланта му. Тя не можеше и нямаше да му каже за мислите, които бяха минавали през ума, за сънищата си през последните няколко седмици. Нито пък можеше да му каже, че комплиментите й успокояваха измъчените й сетива и че ги копнееше за още.
