ще му дам допълнително по хиляда долара за всеки ден, необходим за пътуването му дотук, стига да са по- малко от трийсет. В Чикаго ще го чака частен вагон.
На Джеф му беше необходимо повече време, за да изпрати това съобщение. В стаята настъпи гробна тишина. Всички знаеха, че в този отговор е последният им шанс. След това нямаше да имат друга възможност.
Джеф не си записа нищо. Той просто слушаше. Ваялид усети, че се страхува да диша, да мърда, да направи нещо, което може да повлияе върху резултата.
След това ключът спря да чука. Докато чакаха да видят дали това беше краят на съобщението, напрежението в стаята нарасна.
— Доктор Улмстед казва, че ще дойде — обяви Джеф. — Ще ни изпрати подробности, когато пристигне в Чикаго.
Медисън извика радостно, издърпа Ваялид от стола й, целуна я звучно по устата и тръгна към вратата.
— Трябва да кажа на Фърн!
— По-добре да отида с него — обърна се Джордж към Джеф.
— Аз ще изпратя госпожица Гудуин обратно в училището — каза Джеф.
Джордж се приближи до Ваялид и взе ръцете й в своите.
— Не знам какво казахте, за да промените решението на лекаря. Предполагам, че ще бъде най-добре това да си остане между вас с Джеф, но семейството ви дължи много. Не знам дали някога ще можем да ви се отплатим.
— Няма нужда. Аз не… — Ваялид не довърши от изненада, когато Джордж я целуна по бузата.
— Роуз каза, че сте много щедра. Мисля, че беше права. Накарайте Джеф да ви доведе на гости някой ден. Иска ми се да ви опозная по-добре.
Ваялид гледаше с отворена уста, докато Джордж излизаше от стаята.
— Ти не каза на лекаря, че тя ще умре, само за да го накараш да промени решението си, нали? — попита я Джеф.
Ваялид поклати глава.
— Веднъж видях една жена в същото състояние.
— И какво стана с нея?
— Тя настоя да роди детето си у дома, както винаги.
— Почина ли?
Ваялид кимна. Джеф остана да седи в стола си, загледан някъде в пространството. Тя не знаеше дали трябва да каже нещо, да мълчи, да остане на мястото си или да излезе от стаята. Имаше чувството, че с присъствието си се натрапва.
Въпреки това не й се искаше да си тръгне. Бе очаквала с нетърпение отново да се види с Джеф. При тази им среща не й се беше удало да направи кой знае какво, освен да съчини няколко съобщения, а толкова й се искаше да разбере как е той и дали вече не я е забравил.
Джеф изглеждаше изтощен, сякаш последният половин час бе изсмукал цялата му енергия. Освен това изглеждаше и угрижен. Ваялид искаше да му каже нещо успокоително, да сподели този миг с него, но сметна, че нямаше правото да се намесва точно сега.
— Съжалявам. Веднага ли трябва да се върнеш? — попита я той.
— Не, мога да почакам няколко минути, ако е необходимо.
— Имаш ли нещо против да вървим пеш?
На Ваялид не й се искаше кой знае колко. Разстоянието не беше голямо — може би около километър, — но навън бе студено. Поне все още земята не беше покрита със сняг и лед.
— Не, нямам нищо против.
— Разбира се, че имаш. Навън е адски студено.
— Взех си палтото и ръкавиците.
Ваялид се ядоса на себе си. Ето, че сега и тя се държеше като една от онези безмозъчни жени, които си мислеха, че ако прекарат и пет минути с някой хубав мъж, това ще застраши здравето им. А точно този мъж най-вероятно щеше да каже нещо много грубо и остро, преди още да бяха напуснали сградата.
Двамата облякоха платата си мълчаливо, Джеф заключи и тръгнаха. На Петнайста улица цареше тишина. Сградата на кметството, разположена от другата страна на улицата, беше тъмна. Всички се бяха прибрали у дома си, магазините бяха затворени, но светеха газови лампи. Звукът от стъпките на Ваялид и Джеф отекваше в тишината.
От различните кръчми, иззад някои от пресечките, дори откъм приземните помещения на театър „Палас“ се чуваха гласове и музика, но Ваялид и Джеф бяха единствените хора на улицата. Беше студено и Ваялид придърпа яката на палтото си плътно около врата си и пъхна ръце дълбоко в джобовете си.
— Някога съжалявала ли си за нещо, което си казала? — попита я внезапно Джеф.
— Често. Не винаги мисля, преди да кажа нещо, а понякога дори и да мисля, пак казвам нещо неподходящо.
— Аз пък никога не мисля — каза той, сякаш думите бяха нещо, от което той искаше да се отърве с гнева си. — А когато го правя, мисля само какво да кажа, за да нараня най-силно събеседниците си.
— Ти си откровен, понякога дори груб, но не мисля, че се опитваш да нараниш хората.
— Грешиш. Направих всичко по силите си да накарам Джордж да се отърве от Роуз. Когато двамата се ожениха, аз се опитах да го принудя да избере между нея и мен.
Ваялид си помисли за жената, която бе срещнала само преди няколко часа. Трудно й беше да си представи, че има човек, който не се възхищава на Роуз.
— Мислех, че всички я обичат.
— Не можех да забравя, че баща й беше полковник от армията на Съюза. През всичките тези години й го припомнях, държах го като меч опрян в гърлото й.
— Как нещо, което се случи тази вечер…
— Държах се също толкова лошо и с Фърн — прекъсна я Джеф. — Никога не й позволих да забрави, че баща й е бил един дърдорко, нито пък, че някога тя носеше панталони и че все още ругае като мъж.
Внезапно тя разбра.
— Ти се чувстваш виновен.
Бръчката на челото му стана по-дълбока.
— Когато ми каза, че тя ще умре, всичко ми се стори толкова различно. Беше добра съпруга на Медисън. Остави се да забременее с толкова много деца, въпреки че сигурно още от първия път се е страхувала, че може да се случи нещо лошо. Възпитаваше синовете си с желязна ръка. Грижи се те да имат всичко необходимо, за да бъдат щастливи, но е сложила черта, която не им позволява да прекрачат. Ако тя умре, с нея ще си замине и много добро. А аз никога не съм й го казвал. Тя все още си мисли, че я мразя.
— А ти мразил ли си я някога?
— Не. — Джеф спря, очевидно разтревожен от откритието, което току-що бе направил. — Някога си мислех, че я мразя, но обектът на омразата ми не е била Фърн, а всичко останало.
— Тогава трябва да й го кажеш. Уверена съм, че тя ще се зарадва да го чуе.
— Няма да ми повярва. Нито тя, нито който и да е от останалите.
— Защо?
— Защото никога не съм казал добра дума за някого. През целия си живот съм бил жесток и зъл.
— Едва ли през цялото време.
— Откакто се помня.
— Все някога трябва да си бил различен.
Той спря с отнесен поглед.
— Някога, преди войната, когато бях на шестнайсет, когато си мислех, че светът никога няма да се промени, когато си мислех, че аз никога няма да се променя…
— И какво стана тогава?
— Изхвърлиха ни от Вирджиния. Баща ми ме принуди да се запиша доброволец в армията на Конфедерацията. След това изгубих ръката си, прекарах две години в плен и станах свидетел на унищожаването на Вирджиния. След това се върнах в Тексас, за да разбера, че и двамата ми родители са
