доведена тук от мъж, който говореше за частни вагони, готови да пропътуват хиляди мили във всеки един миг, сякаш бяха част от ежедневието. Третият мъж пък притежаваше империя, включваща поне три ранча за добитък в три различни щата. Ваялид се чувствуваше толкова не на място тук, дори повече отколкото се бе чувствала в хотел „Уиндзор“.
— Кой ще работи с телеграфа? — попита тя. В стаята нямаше други хора освен тримата братя.
— Аз — отвърна Джеф и се усмихна едва забележимо. — Не се изненадвай толкова. Не обичам други хора да знаят какви съобщения изпращам.
— Докторът на място ли е? — попита Медисън.
— Да — отговори брат му. — Току-що получих потвърждение.
— В такъв случай можете да напишете първото си съобщение, госпожице Гудуин.
Ваялид бе очаквала този миг със страх. Не знаеше какво да напише. Нямаше никаква представа как може да убеди един мъж да направи нещо, което вече бе решил да не прави. Не знаеше какво да напише, след като Джеф и Медисън стояха зад нея и надничаха през рамото й. Напрежението беше толкова силно, че й пречеше да мисли. Джордж беше единственият успокояващ елемент в стаята.
— Как работи това? — попита тя.
— Написваш съобщението на лист хартия и аз го изпращам — обясни й Джеф. — След това чакаме отговора. Когато го получим, написваш своя отговор и започваме отначало.
Ваялид се замисли, но мислите й бяха объркани от присъствието на тримата мъже, които я наблюдаваха безмълвно. Тя беше уверена, че Медисън вече бе използвал всички възможни аргументи да убеди доктор Улмстед. Оставаше само състоянието на Фърн, но Медисън щеше да следи разговора им, а Ваялид не искаше да го тревожи повече, отколкото бе необходимо.
„Скъпи доктор Улмстед,
Моля ви, елате! Направете го заради мен. Никой от местните лекари не може да помогне на госпожа Фърн Рандолф и аз се страхувам за здравето й и безопасността на бебето.“
— Вече му казах това — каза Медисън, очевидно недоволен от съобщението й. — Не можете ли да измислите нещо друго?
— Нека първо да видим какво ще отговори — каза Джордж, а Джеф започна да трака с телеграфния ключ. — Тя не може да го заплашва.
Ваялид съжаляваше Медисън, който знаеше, че съпругата му е опасно болна и вярваше, че има човек, който може да й помогне да изкара бременността без опасност за живота, но не можеше да използва парите си или влиянието си, за да й помогне.
„Бих дошъл, но графикът ми е запълнен. Чикаго следващата седмица. След това в Бостън да събирам средства за клиника. Не мога да дойда поне до шест седмици. Още ли имате индианци на свобода из равнините?“
Ваялид усети как изтръпва, докато четеше отговора. Доктор Улмстед изглежда изобщо нямаше намерение да дойде в Денвър, а тя не можеше да се сети как да го накара да промени решението си.
— Луд глупак! — каза Медисън. — Той се страхува, че може да го скалпират. Не знае ли, че Колорадо е щат от четири години? Може би си мисли, че индианците копаят злато и сребро в мините, режат дървен материал и отглеждат добитъка, който изпращаме на изток, за да храним тези дебели, мързеливи глупаци в Бостън.
Ваялид погледна Медисън. Той говореше също като Джеф и тя се запита дали всички в семейство Медисън презираха янките.
— Вероятно е по-скоро любопитен — каза Джордж. — Повечето хора от изтока са. Трябва да накараш Джеф да ти разкаже какво са го питали хората във Вирджиния при последното му посещение там.
— Хич не ми пука за Вирджиния. Просто някакъв си лекар от Бостън! — беснееше Медисън.
Докато Медисън насочваше гнева си към Джордж, Ваялид даде на Джеф едно кратко съобщение. Докато го четеше, очите му срещнаха погледа й и той повдигна въпросително вежди. Ваялид кимна. Джеф хвърли съобщението в огъня, преди да започне да го предава.
„Трябва да дойдете. Ако не дойдете, тя ще умре. Направете ми тази услуга в памет на приятелството ви с баща ми.“
— Какво каза тя? — попита Медисън.
Джеф поклати глава и продължи да предава съобщението, но Ваялид отговори заради него:
— Помолих го да дойде като лична услуга за мен.
— Вече му казахте това и преди.
— Реших, че няма да навреди, ако го повторя.
След малко дойде отговорът:
„Сигурна ли сте?“
Ваялид кимна и Джеф предаде отговор от една дума.
— Какво отговори той? — попита го тя.
— Нищо.
Дълго време не се получи никакъв отговор. Джеф седеше зад бюрото си, готов да разчете съобщението, когато се получеше. Джордж стоеше до огъня и гледаше спокойно Медисън, който крачеше из стаята все по-нетърпеливо. Ваялид просто чакаше. Тя се чувстваше като герой в драмата, която се разиграваше край нея. Тя не можеше да направи нищо, за да предотврати трагедията, която щеше да се разиграе.
Може би не бе трябвало да споменава за доктор Улмстед. Може би бе сбъркала, като бе дала фалшива надежда на семейството. Може би бе трябвало да се опита да ги убеди да заведат Фърн в Бостън независимо от рисковете.
Но вече беше твърде късно за това. Единствената им надежда беше да убедят доктор Улмстед да дойде в Денвър.
Телеграфът забръмча. Напрежението в стаята беше непоносимо. Джеф подаде съобщението на Медисън.
„Съжалявам. Клиниката е по-важна. Така ще спася много жени.“
— Проклет да бъде! — каза Медисън. — Той ще дойде тук, та дори да се наложи аз лично да отида в Бостън и да го довлека.
Докато Медисън изсипваше гнева и раздразнението си върху Джордж, Ваялид прочете набързо съобщението, след което написа кратък отговор.
„Каква сума ви е необходима?“
Отговорът пристигна почти незабавно.
„30 хиляди долара.“
— Може да успеем да го убедим да дойде тук все пак — обърна се Ваялид към Медисън.
— Как?
— Той се опитва да събере средства, за да създаде клиника. Трябват му трийсет хиляди долара. Ако успеете да съберете толкова пари, или поне част от тях, според мен…
Медисън се обърна към Джеф.
— Кажи му, че ще му дам десет хиляди долара в брой в минутата, в която прегледа жена ми. Освен това
