— Отнех ви твърде много време. Момичетата ще трябва да се откажат от шестте си любими рокли за една седмица. Уверете се, че не са избрали най-лошите. Ако искате да говоря с госпожица Сетъл за родеото, уведомете ме. И още веднъж благодаря. Проявихте голяма щедрост към всички ни.
— За мен е удоволствие. Винаги съм харесвала Аурелия и Джулиет.
— И Джеф не е бил изпитание за вас?
На Ваялид не й хареса начинът, по който Роуз я гледаше. Тя разбираше защо всички се чувстваха малко неудобно пред тази жена. Никой не можеше да скрие нищо от Роуз Рандолф.
— Когато един мъж е толкова привлекателен и може да бъде очарователен, ако се опита, не е чак толкова трудно да бъде изтърпян няколко дни. Освен това той беше по-уплашен от нас, отколкото ние от него.
Роуз се усмихна с разбиране.
— Вие или сте много смела жена, или харесвате хората с трудни характери.
Ваялид се разсмя.
— Мисля, че харесвам хората с трудни характери, което е доста необичайно, тъй като в семейството ми нямаше такива.
Когато Роуз си тръгна, Ваялид остана сама в дневната още няколко минути. Трябваше да подреди в мислите си всичко, което трябваше да свърши през следващите няколко седмици. Работата нямаше да бъде кой знае колко много, но щеше да й се наложи да накара много хора да работят заедно, а между тях бяха близначките и Бети Сю. Всичко зависеше от това колко добре щеше да се справи Ваялид.
Тя се изправи изпълнена с решителност, че момичетата щяха да се разберат помежду си, та дори да се наложеше да ги сложи на различни етажи през остатъка от срока. Докато децата на семейство Рандолф бяха при нея, тя щеше да има възможност отново да се види с Джеф и нямаше намерение да позволи на три капризни момиченца да я лишат от тази възможност.
— Не мислех, че ще доживея това — каза Роуз на съпруга си, когато двамата се оттеглиха в стаята си, — но мисля, че след цели четиринайсет години Джеф най-после е открил подходящата жена.
— И коя е тя? — попита скептично Джордж.
— Обещай да не се смееш.
— Защо?
— Защото тя е възпитателка от Масачузетс.
— Да не би да имаш предвид онази жена, с която се срещна днес заради близначките, същата онази, която е била затворена с него по време на карантината?
— Същата.
— Как изглежда?
— Има медночервена коса, облича се в рокли с ярки цветове, харесва хората с трудни характери, говори каквото мисли и смята, че Джеф е адски груб, защото вече му е станало навик да бъде такъв.
Описанието й порази Джордж.
— Той никога няма да се ожени за такава жена. Джеф все още смята, че жените трябва да се държат като мама. Във всеки случай, никога не би се оженил за една севернячка. Ако го направи, ще трябва да се откаже от половината от всичко, което е казал през последните двайсет години, а е твърде горд, за да си позволи подобно нещо.
— Мога да се обзаложа.
Джордж изгледа внимателно жена си и на лицето му се появи широка усмивка.
— Никога не се обзалагам с теб, когато изглеждаш като котка, която е докопала паничка с мляко.
Ваялид тръгна забързано надолу по стълбите. Не можеше да си представи какво търсеше Джеф в дневната, но Бет й бе предала една бележка, в която пишеше, че господин Рандолф и очаква. Ваялид беше облечена в сапфиренозелена рокля. Тона беше любимата й дреха, защото контрастираше с очите и косата й. Когато влезе в дневната, с удивление видя, че там я чака Медисън Рандолф, нервно крачейки от единия до другия край на стаята.
— Той не иска да дойде — започна Медисън без много увъртания.
— Извинете, но не разбирам. Кой не иска да дойде? — попита Ваялид, като се опитваше да преодолее разочарованието си и да разбере за какво става дума.
— Вашият лекар. Той каза, че не може да пътува чак дотук само заради един пациент.
— Мислех, че смятате да заведете съпругата си в Бостън.
— Лекарят й казва, че тя е твърде слаба дори за пътуване с влак.
Ваялид изпита разочарование. Доктор Улмстед беше единственият човек, за когото беше сигурна, че ще може да открие какво не е наред с Фърн.
— Съжалявам, но не знам с какво мога да ви помогна.
— Искам да се опитате да го убедите заради мен.
— С удоволствие ще му напиша няколко писма, но не мисля, че разполагаме с време.
— Нямах предвид писма, а телеграми.
— Не разбирам.
— След една седмица той ще бъде в Чикаго за някаква конференция. Искам да го убедите да дойде в Денвър след края на конференцията.
— Предложихте ли му повече пари?
— Повече пари и пътуване в частен вагон, но той все пак отказа.
— Тогава не виждам как аз…
— Но той ви познава. Вие казахте, че е бил приятел на баща ви. Сигурно ще направи повече за вас, отколкото за един непознат.
Ваялид не беше уверена, че старото приятелство ще окаже въздействие върху доктор Улмстед, щом като парите не го бяха убедили.
— Той се съгласи да се намира в близост до телеграф в осем часа тази вечер — каза Медисън. — Искам да дойдете с мен и да говорите с него.
— Не знам как да използвам телеграф — възрази Ваялид.
— Това няма значение. Аз разполагам със собствен оператор.
— Не мога да оставя момичетата сами. Госпожица Сетъл…
— Една от учителките ще ви замести, докато се върнете.
Тревогата на Медисън беше голяма.
— Добре — съгласи се Ваялид. — Щом смятате, че мога да помогна с нещо.
— Добре. Ще дойда да ви взема в седем и половина.
— Къде ще ходим?
— В кабинета на Джеф. Ще използваме телеграфа на банката.
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
Джеф изглеждаше по същия начин, както при последната им среща. Ваялид не бе забравила нито една подробност от външния му вид. Сега обаче беше по-резервиран от друг път. В стаята имаше още един мъж, който толкова много приличаше на Медисън.
— Аз съм Джордж Рандолф — представи се третият мъж, — бащата на ужасните близначки.
Ваялид никога не беше виждала Джеф заедно с Джордж или Медисън, обаче знаеше, че той изпитва страхопочитание към по-възрастния си брат. Освен това Ваялид бе подразбрала, че Медисън има темпераментен характер. Джеф се преструваше на твърд, но тя знаеше, че това е само привидно. Ваялид се запита какво ли беше обяснението на неговото затваряне в себе си. Дали пък не бе решил, че това е единственият начин да се оправя с братята си?
Въпреки объркването и вълнението си, Ваялид не можеше да се сдържи да не сравни кабинета на Джеф с таванската стая, в която му се бе наложило да живее в продължение на пет дни. Разликата я накара да се почувства жалка. Тук я заобикаляха махагон, кожа и излъскан до блясък бронз. На стената дори имаше телефон. Това беше кабинет на човек, който управляваше милиони от Чикаго до Сан Франциско. Ваялид бе
