останеш в хотела?
— Наистина не мога.
— Не мисля, че трябва да ви пускаме да си вървите, без да направим нещо, с което да изразим благодарността си — каза Дейзи.
Роуз се усмихна.
— Джеф ще я покани на благотворителния бал. Тогава можем да я поканим да остане в хотела.
Ваялид се чувстваше изтощена. Денят се бе оказал ужасно дълъг. Първо в ранчото с близначките, после Фърн, посещението в кабинета на Филип Рабин, работата в операционната зала. Към всичко се прибавяше тревогата за това какво щеше да направи госпожица Сетъл във връзка с необяснимото й изчезване. На Ваялид много й се искаше да прекара няколко минути насаме с Джеф, но беше твърде изтощена, за да се разправя с покани за балове и хотели. Тя успя да се измъкне, без да даде конкретен отговор на никого.
— Изглеждаш изтощена — каза й Джеф, докато й помагаше да се качи във файтона.
— И съм — отвърна Ваялид. — Не си спомням някога да съм била толкова уморена, дори и когато Джонас беше още жив.
Харесваше гласа на Джеф. Той й действаше толкова успокоително. Обикновено Джеф беше напрегнат, твърде раздразнителен — тя бе сигурна, че той ще си остане такъв до края на живота си, — но тази вечер беше различен. Сега той не беше раздразнителен и напрегнат. Искаше й се да го попита каква беше причината за тази разлика, но беше твърде уморена и не мислеше, че ще може да го слуша достатъчно дълго, за да чуе отговора му.
— Ще дойдеш ли с мен на бала? — попита я Джеф.
Умората започна да намалява. Ваялид не беше приела предложението на Роуз насериозно и мислеше, че същото се отнасяше и за Джеф. Ваялид не можеше да реши дали той я канеше заради Роуз, или защото наистина искаше да излезе с нея.
Отговори си почти незабавно. Джеф никога не посещаваше обществени места. Той самият й го беше казал. Сега я канеше, защото не знаеше какво друго да направи.
Тя почти се съгласи. Искаше й се да отиде на бала с него. Не можеше да си представи нещо по-приятно от една вечер, прекарана с Джеф, особено ако той се държеше както в момента. Щеше да бъде лесно да приеме поканата му. Не трябваше да казва нищо, а просто да кимне или да измърмори нещо неразбираемо. Дори и най-тихият шепот щеше да бъде приет за съгласие.
Зачуди се дали Джеф можеше да танцува. Вероятно щеше да й се наложи да обуе ботуши, за да защити краката си. Щеше да бъде най-хубавият мъж в залата и всички щяха да й завиждат. Тази мисъл накара реалността да надигне грозната си глава.
— Благодаря, но няма да дойда.
— Защо?
Ваялид не знаеше защо Джеф й бе задал този въпрос. Той трябваше да изпита облекчение от отговора й и да го приеме без възражения.
— Сигурна съм, че знаеш причината.
— Ако беше така, нямаше да те питам.
— Мястото ми не е на бал на висшето общество — обясни Ваялид, като внимателно подбираше думите си, за да не го нарани. — Не познавам други, освен семейството ти. Дори не знам за какво се организира балът.
— Това е просто една танцова забава.
— Сезонът във висшето общество е в разгара си. Родителите на ученичките ми ще присъстват на бала. На тях няма да им хареса да видят възпитателката от училището, в което учат децата им, да се мотае между тях.
— Мислех, че не би позволила нещо такова да те спре.
— Виж, Джеф, аз трябва да си изкарвам прехраната. Това е единствената работа, която имам. Не мога да си позволя да обидя хората, от които завися. А и без това напоследък вече отсъствах.
— Ще говоря с госпожица Сетъл.
— Не! — възрази Ваялид. Гласът й беше по-рязък, отколкото й се искаше. — Вече исках твърде много. Сега е време да се прибирам.
— Но Медисън ще плати всички разходи.
— Ти просто не разбираш! — Възпитателките не трябва да искат услуги. Те не трябва да очакват специално отношение. Аз наруших всички правила. Дори въвлякох училището в родео.
— Това беше дело на близначките.
— Но нямаше да се случи, ако бях упражнявала по-добър контрол върху тях.
— Това не е честно.
— Може и да не е, но така стоят нещата. Ти си богат от толкова отдавна, че си забравил какво означава да зависиш от прищевките на другите. Съжалявам. Не исках да кажа това. Виж, просто не мога да отида на бала, така че нека да прекратим този разговор. Трябва да се прибирам.
— Няма ли да дойдеш заради мен?
Ваялид овладя емоциите си, преди да се беше разтопила и да направи нещо глупаво.
— Защо? Ти няма да танцуваш. Никога не ходиш на балове и не харесваш висшето общество на Денвър.
Когато Джеф не отговори, тя продължи:
— Каниш ме, защото така пожела Роуз. Не отричай. Няма да ти се разсърдя. Сега трябва да вървя.
Джеф я придружи до вратата. Искаше да влезе, но Ваялид не му позволи.
— Връщай се в болницата. Тази вечер трябва да си със семейството си. — Надигна се на пръсти и го целуна. — Ти си добър човек. Благодаря ти за поканата.
Джеф беше бесен. Ваялид усещаше това от непреклонното му отношение. Е, наистина съжаляваше, че беше наранила чувствата му, но той щеше да го преживее. Скоро Джеф щеше да осъзнае, че не отхвърляше него, а само възможността да се смеси с висшето общество на Денвър.
Освен това, тя трябваше да си признае, че и малко се страхуваше. Джеф принадлежеше към най- висшия слой на обществото. Ваялид не можеше да бъде уверена, че той няма да се срамува, ако го видят с някаква си възпитателка на най-престижното събитие през сезона. Дори не беше учителка. Мъжете щяха да злобеят зад гърба на Джеф. Не искаше да си помисли какво щяха да кажат жените. Можеше да изтърпи много неща, но не можеше да изтърпи да види Джеф засрамен от това, че е с нея.
Влезе в сградата и веднага се залепи за един прозорец. Гледаше как Джеф се отдалечава по пътеката с бавни и неохотни стъпки. Знаеше, че само трябваше да го повика и той щеше да се върне обратно.
Когато Джеф стигна до пътя, се спря, обърна се назад и погледна към сградата. Ваялид се отдръпна от прозореца. Той стоя там дълго време, без да сваля поглед.
— Ако госпожице Сетъл беше видяла онова, което аз видях току-що, щеше да изхвръкнеш на улицата в същата минута.
Ваялид подскочи от изненада, когато чу Бет да й говори. Тя не я беше усетила да влиза в дневната.
— Какво искаш да кажеш? — попита Ваялид, въпреки че много добре знаеше.
— Госпожица Сетъл не търпи служителите й да имат отношения със семействата на ученичките. Уволни една учителка малко преди да наеме теб, защото реши, че се държала твърде фамилиарно с един от бащите вдовци. Ако те беше видяла да целуваш господин Рандолф, направо щеше да припадне.
— Ние не сме правили нищо непочтено — каза Ваялид.
— Не съм казвала противното. Само те предупреждавам. — Намръщеното лице на Бет бе огряно от широка усмивка. — А сега ми разкажи всичко, което се случи. Госпожица Сетъл за малко да припадне, когато с близначките не се върнахте.
Джеф усети старите, познати страхове да разяждат ъгълчетата на съзнанието му. Не се беше научил да приема какъвто и да било отказ, без да мисли, че нещо с него не е наред. Празният му ръкав беше положен в скута му — безмълвно обвинение, което след всички тези години все още не беше изгубило силата си да го накара да се почувства неадекватен. Дори когато разумът му казваше, че всичко това са глупости, той не можеше да се отърси от натрапчивия страх.
