В такива моменти му се искаше куршумът да го беше убил. Дали някога щеше да избяга от вечното чувство, че е непълноценен мъж?
Опита да се убеди, че Ваялид нямаше друга причина да му откаже, освен онези, които му беше изложила. Може и да не харесваше причините за отказа й, но те бяха основателни. Защо не можеше просто да приеме всичко, което му бе казала, и да остави нещата така, както си бяха? Защо трябваше да продължава да се самоизмъчва?
Причината беше, че с всеки изминат ден тя му харесваше все повече, а се страхуваше, че се отдръпва. През целия си живот беше отхвърлял хората, преди те да са отхвърлили него. Но трябваше да признае, че беше срещнал една жена, за която повече от всичко на света искаше да го приеме и беше ужасен, че може да му откаже. Отхвърлянето на поканата му за бала беше първият отказ на Ваялид, но беше и първият опит на Джеф да направи нещо повече от това да я целуне.
Страхуваше се, че когато се стигнеше до по-сериозна връзка, Ваялид щеше да предпочете някой като Харви Маккий, който постоянно изникваше изневиделица. Тя го харесваше. И защо не? Богат и обичан от всички, Харви си имаше две ръце. Нямаше причина Ваялид да не харесва някой като Харви повече от някой като Джеф. Нямаше какво друго да й предложи, освен лошо настроение, избухлив характер и липсваща ръка.
Джеф си каза поне веднъж да бъде разумен. Най-после бе приел факта, че семейството му го обичаше заради самия него. Въпреки всичко, което беше наговорил, онази нощ те всички се бяха обърнали без колебание към него. Никой не си беше помислил, че е по-малко мъж от Джордж, Тейлър, Медисън или Монти.
Ваялид беше казала, че е най-способният мъж, когото познавала. Надяваше се това наистина да е така. Искаше му се да е така. Един такъв мъж не можеше постоянно да търси начини да се самообвинява. Един такъв мъж би живял, без да се опитва да кара хората да се чувстват виновни. Джеф можеше и щеше да постъпи точно така. Не искаше да разочарова Ваялид.
Джеф лежеше неподвижно, докато треньорът го масажираше. Знаеше, че беше претоварил тялото си, но това нямаше значение.
— Знам, че не обичаш да ти казвам какво да правиш — каза треньорът, — но нали за това ми плащаш. А и нямаше да съм си свършил добре работата, ако не те предупредя, че ако продължаваш така, ще се повредиш.
— Знам си възможностите.
— Може би, ако става дума за банката, но когато опре до вдигането на тежести, ти се претоварваш много. Все едно, че искаш да се накажеш за нещо, да видиш какво може да те пречупи.
Може би Джеф правеше точно това. Точно сега той не се харесваше особено. Може би това беше начинът, по който се самонаказваше за това, че харесва Ваялид.
— Поне си вземи един ден почивка утре — посъветва го треньорът. — Тялото ти има нужда от възстановяване.
— Ще видим — отвърна Джеф. Работата му помагаше да не мисли за Ваялид, но дори денонощната работа не можеше да освободи напрежението или да пропъди чувството, което понякога сякаш щеше да се взриви вътре в него. Единствено тежките физически натоварвания му даваха няколко часа облекчение.
— Луиз иска да знае кога пак ще я посетиш.
Джеф се бе питал кога ли треньорът му щеше да му зададе този въпрос. Не се беше виждал с Луиз, откакто тя го беше накарала да си тръгне. Знаеше, че треньорът му си падаше по нея и постоянно се мотаеше около къщата й. Джеф не знаеше колко дълбоки са чувствата му, но се надяваше да не е влюбен в Луиз. Беше добра жена, но Джеф не можеше да си я представи само с един мъж, та дори и с мъж, който искаше да се ожени за нея.
— Тя все още ли ми пази нощите? — попита Джеф.
— Не знам как разпределя времето си.
Не, не му ги пазеше. Това не беше неочаквано за Джеф. Още по-добре.
— Кажи й, че не знам кога ще отида.
Джеф нямаше желание да се връща в леглото на Луиз. Ваялид заемаше цялото му съзнание и не оставяше място за други жени.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
Ваялид гледаше госпожица Сетъл, без да знае какво да й отговори.
— Но аз не мога да отида на бала с господин Маккий.
— Осъзнавам, че това ще ви постави в социална среда, в каквато нямате опит — каза с официален тон директорката, — но това е само една вечер. Аз смятах да бъда там като представителка на училището, но няма да ми бъде възможно.
— Но защо точно аз? Не може ли да отиде някоя от учителките, някоя, която е по-добре запозната с висшето общество в Денвър?
— И аз предложих същото. — Госпожица Сетъл погледна неодобрително към Харви. — Но господин Маккий настоява да отиде с вас и с никоя друга.
— Че кой мъж не иска да бъде видян с една от най-красивите жени в Денвър? — каза Харви. — Пък и аз никога не съм крил колко много харесвам компанията ти.
Госпожица Сетъл придоби още по-строг вид.
— Не знаех, че се познавате с господин Маккий, но той ми казва, че няколко пъти се е виждал с вас в училището.
— Той урежда наследството на чичо ми.
— И аз така разбрах. — Директорката не промени изражението си. — Надявам се, че проблемът с наследството ви ще бъде уреден по задоволителен начин в най-скоро време.
— Има няколко проблема — каза Харви, — които вероятно ще отнемат повече време.
Госпожица Сетъл не изглеждаше твърде доволна от отговора му.
— Ако хората си помислят, че сте хвърлила око на господин Маккий, това ще навреди на репутацията на училището. Но според мен присъствието ви само на един бал няма да бъде достатъчно основание за слухове, особено след като обясня на всички, че отивате на моето място.
— Няма да позволя никой да мисли, че съм хвърлила око на Харви… на господин Маккий. — Ваялид започваше да се ядосва.
— Е, хората ще си го помислят. — Съпругата на господин Маккий почина преди една година. Не може да се очаква, че той ще остане неженен още дълго време и всяка жена, видяна с него, ще стане обект на клюки.
— В такъв случай се учудвам, че искате от мен да го придружа на бала.
— Уверявам те, че никой няма да си помисли нищо непочтено — каза Харви. — Повечето от хората, които ще бъдат на бала, те познават от училището. Когато им обясня, че госпожица Сетъл е болна, те ще разберат.
— Оценявам загрижеността ти, но трябва да те помоля да избереш друга.
— Твърде късно е за това — отговори й директорката. — Вече му казах, че ще отидете. Освен това няма време да търсим друга. Балът е утре вечер.
Ваялид не знаеше какво да каже. От нея се искаше да се приготви за най-големия бал на годината само за един ден. Невъзможно. Нямаше нито една рокля, която дори да прилича на бална дреха. Но това не беше най-лошото. Ваялид не можеше да отиде на бала с Харви, след като беше отказала на Джеф.
— Благодаря, че сте се сетили за мен, господин Маккий, но не е възможно да отида на бала с вас. Вече казах на господин Рандолф, че не мога да отида с него и сега не мога да се появя с вас.
— Господин Рандолф ви е поканил на благотворителния бал! — каза госпожица Сетъл колкото изненадана, толкова и сърдита. — И защо го е направил?
— Не знам, не го попитах.
— И вие му отказахте?
— Да.
