успокоите. Не съм дошла тук да ви крада мъжете. Но ако бях дошла за това, вие нямаше да можете да ме спрете. — Ваялид се обърна, за да се отдалечи.
— Не съм ти дала разрешение да ми говориш на малко име — каза Клара Рабин. — И не ми обръщай гръб. Не съм свършила да говоря с теб. — Ваялид не се обърна и Клара тръгна след нея. — Няма да се омъжиш за Джеф Рандолф, независимо колко се мазниш на семейството му. Не можеш да ме заблудиш. Ти не искаш Харви. Той не притежава и една десета от богатството на Джеф. Дошла си тук с Харви само защото си мислила, че Джеф също ще бъде тук и си искала да го накараш да ревнува. Всички го знаят и ти се присмиват.
Ваялид спря и се обърна.
— И откъде го знаят, Клара? — Гласът й беше по-спокоен, отколкото Ваялид чувстваше.
— Знаят, защото аз им казах — заяви предизвикателно Клара.
Внезапно на Ваялид й дойде до гуша. Вече не й се искаше да застава срещу Клара Рабин или когото и да било. Искаше й се просто да се махне от салона, преди да се беше разплакала. Искаше й се да си тръгне. Трябваше да се прибере вкъщи. Не знаеше какво щеше да каже на Харви, но не можеше да остане тук нито минута повече.
Ваялид се обърна. Клара се опита да я последва, но приятелката й я сграбчи за ръката.
— Остави я. Мисля, че вече каза достатъчно.
— Мислиш грешно — заяви Клара.
Ваялид не знаеше как бе успяла да намери пътя обратно до Харви. Изобщо не я интересуваше, че ядосаната Клара Рабин я следваше по петите. Искаше й се само да стигне до Харви и да го помоли да я заведе у дома й, преди сълзите й да бяха рукнали.
Харви я видя да приближава, прекъсна разговора си и се обърна към нея. Ваялид го хвана под ръка и застана близо до него, за да може да му прошепне молбата си. В този момент Джеф излезе напред от мястото, на което говореше с Джордж.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
Ваялид се втренчи с ужас в Джеф. Сърцето й за малко да спре да бие. Тя видя изписания върху лицето му шок и как усмивката му изведнъж се изпари. Ваялид знаеше, че трябва да каже нещо, но не можеше да се сети за нито една дума, която да и оправдае. Тя знаеше, че Клара Рабин се намира зад нея, готова да разбере неправилно всяка нейна дума — и да предаде своята версия на всички в залата — и това я накара да остане безмълвна. Ваялид се притисна до Харви и каза:
— Не се чувствам добре. Искам да се прибера.
— Болна ли си? — попита я Роуз.
— Може би първо трябва да полегнеш — посъветва я Айрис. — Пътуването назад може да те накара да се почувстваш още по-зле.
Ваялид отмести поглед към Джеф. В изражението му нямаше нито съчувствие, нито загриженост. Само гняв и обида. Видя как той се затваря в себе си и се отдръпва там, където не можеше да го достигне. Онова, което оставаше в обсега й, беше твърдо и непроницаемо.
— Благодаря, но предпочитам да се прибера.
— Защо ти не я отведеш, Джеф? — предложи Роуз. — И без това нямаше да оставаш.
Ваялид не можа да се въздържи да погледне към Джеф. Надяваше се лицето й да не издава колко много й се искаше той да приеме предложението на Роуз. Отчаяно й се искаше да прекара няколко минути насаме с него.
— Тя е дошла с Харви — отвърна Джеф. — Не бих си и помислил да се натрапвам.
Гласът му беше ледено учтив, но думите му сякаш бяха натопени в отрова. Той нямаше никакво намерение да излиза от хотела с нея. Ваялид никога не беше виждала Джеф толкова обиден, толкова объркан, толкова ледено безразличен. Само като го гледаше, и сърцето я заболяваше. Когато си помисляше, че тя е причината за болката, която той изпитваше, й се искаше да потъне вдън земя от срам.
Бележката на госпожица Сетъл очевидно не беше обяснила достатъчно ясно ситуацията. Моментът не беше подходящ за обяснения, но тя беше длъжна да опита.
— Вероятно се чудиш какво правя тук, след като…
Очите му проблеснаха гневно.
— Никога не се чудя какво правят янките — сряза я той. — Знам, че са способни на всичко.
Въпреки болката и унижението, Ваялид усети, че започва да се ядосва. Той я заклеймяваше, без да й даде възможност за обяснение. Той отново просто предполагаше, както правеше винаги, когато бъдеше наранен.
— Сигурно не си мислиш, че аз бих…
— Нито пък ме интересуват мотивите им — прекъсна я повторно той. — Защо трябва да търся чест там, където знам, че я няма?
Ваялид побесня. Не знаеше защо Джеф си мислеше, че беше единственият, чиито чувства можеха да бъдат наранени. Омръзнало й беше неговото самопоглъщане. Колкото и да го обичаше, все пак не можеше да не се запита дали някога щеше да бъде способен да мисли за друг, освен за себе си.
— Ти няма да познаеш честта дори ако тя те захапе за отрязаната ръка — каза Ваялид.
— О, значи си забелязала ръката ми? — попита Джеф и размаха ръкава си към нея.
— Че как можех да не я забележа? — отвърна тя. — Тя е смисълът на твоето съществуване. Не мога да си представя по-подходящ символ за целия ти живот. Едно идеално същество, повредено в ранна младост, запазило внимателно променената си форма, за да причинява нещастия на всички останали.
Ваялид сграбчи шала си и избяга от залата.
Джеф я гледаше как излиза, последвана от Харви Маккий. Болката, която изпитваше, беше толкова силна, че сякаш го разкъсваше. Той не искаше никой да разбере, че Ваялид Гудуин не искаше да танцува с еднорък мъж. Не искаше никой да разбере, че той обичаше Ваялид.
Роуз се обърна към него с изпълнени с гняв очи.
— Мислех си, че съм видяла най-лошото в теб, но това, което направи току-що, беше най-презряното нещо, което съм виждала да прави някой Рандолф. Винаги съм казвала, че си разглезен, груб и абсолютно нехаен, но не исках да повярвам, че можеш да бъдеш толкова жесток. За това, което направи, трябва да бъдеш пребит с камъни. Ако не бяхме на публично място, аз самата щях да те ударя.
— Давай. Един от двама ни трябва да се почувства по-добре.
— Спести ми самосъжалението си — сряза го Роуз.
— Надявам се тя да не е сериозно болна — каза Айрис, опитвайки се да запълни неприятната тишина, която последва тази словесна размяна. — Стори ми се, че е в добро настроение.
— Определено изглеждаше, сякаш танците й харесват — намеси се и Монти.
— Че защо да не й харесват, след като толкова много мъже се трупаха около нея?
Значи тя се беше наслаждавала на танците, помисли си Джеф. Не можеше да има друго обяснение. Въпреки всичко, което Ваялид бе казала за брат си, на практика тя не беше по-различна от всяка друга жена.
Джеф се зачуди какво ли щеше да му каже Ваялид, ако не я беше изненадал. Вероятно щеше да измисли някоя съвсем логична причина за това, че не е могла да отиде да бала с него. Но той не й беше дал време за размисъл. Беше твърде шокирана от появата му, за да успее да прикрие истинските си чувства.
Джеф се почувства вътрешно студен и празен. Не си беше позволил да го повярва, но се беше влюбил във Ваялид Гудуин. Отричаше чувствата си към нея още от първия момент, в който ги беше осъзнал. Беше си казал, че я кани на вечеря, защото не иска да хаби хубавата храна. Беше си казал, че я защитава от госпожица Сетъл. Беше си казал още една камара лъжи само за да може да я гледа, да я докосва, да я целува. Но тази вечер, в мига, в който бе излязъл иззад Джордж и се бе озовал лице в лице с нея, Джеф бе осъзнал, че я обича. След това тя се беше отдръпнала от него.
— Няма ли поне да опиташ да се защитиш? — попита го Роуз.
— Какво искаш да кажа?
