— Защо искаш да се върнеш във Вирджиния?
— Винаги съм го искал.
— Знам. Просто искам да разбера какво се надяваш да постигнеш там, което да не можеш да направиш тук. Надявам се, осъзнаваш, че ще липсваш на семейството. Никой не може да заеме мястото ти.
— Медисън може. Ти също, ако пожелаеш.
— Нито един от нас не може да се справи с твоята работа толкова добре, колкото теб.
Джеф усещаше, че Джордж го гледа и се опитва да проникне в мислите му… в сърцето му.
— Все още искаш да знаеш защо, нали?
— Ти нямаше ли да искаш същото, ако аз ти кажех, че ще продам ранчото и ще избягам на някое място на хиляда мили оттук, където няма да имам никакви семейни връзки? Семейството има нужда от теб. Всичко зависи от теб. Ще ни бъде необходимо малко време, за да решим какво да правим, ако ни напуснеш. Не съм единственият, който ще поиска да разбере причината за напускането ти.
— Аз съм на трийсет и седем, Джордж. Не мога да продължавам да пренебрегвам живота си.
— И какво правеше цели петнайсет години? — попита брат му.
— Чаках.
— Какво чакаше?
— Всичко. Чаках един живот, който никога не можех да имам. Роуз казва, че през по-голямата част от живота си съм се държал като абсолютен глупак. Права е. Най-после разбрах какво се опитваше да ми кажеш преди много години. Всичко е свършено, няма го, изчезнало е. Нищо няма да го върне. Разбираш ли, аз си мислех, че ако всички се върнем, ще успеем някак си да си възстановим този живот. Бях глупак. Вече знам това. Предполагам, че толкова силно съм го искал, че не съм си позволявал да видя истината.
— И какво ще правиш, когато отидеш във Вирджиния?
— Не знам. Цял живот говоря за ветераните инвалиди, но не съм направил нищо за тях. Може би все още не е твърде късно.
— Кога започна да мислиш за това?
— От доста време. — Той нямаше намерение да казва на Джордж, че Ваялид го беше накарала да се замисли за това. — Сигурен съм, че във Вирджиния ще могат да използват банкер, който иска да задържи парите в щата.
— Ще се опиташ ли да построиш отново Ашбърн?
— Не знам. Вероятно ще се оженя, преди да реша.
— Имаш ли някоя предвид? Не си бил там цели десет години.
Джеф не можеше да каже да брат си, че се връща, без да си е избрал съпруга, но Джордж сигурно го знаеше. Той сигурно знаеше и че вероятността Джеф да си намери жена е малка. Повечето момичета на подходяща за брак възраст бяха твърде млади, за да си спомнят войната или да знаят как тя се отразява върху мъжете, участвали в нея. Техните родители им бяха разказвали, но те самите не бяха я изпитали и за тях тя не беше нещо реално. Войната се бе оказала нереална дори за Джулия Уилкс, та какво оставаше за по-младите от нея момичета.
Джеф беше уплашен, въпреки че никога нямаше да си признае пред Джордж, че се страхува. Той отдавна твърдеше, че смята да се върне във Вирджиния, но едва сега бе решил да го направи наистина. Знаеше, че ще има само една възможност. Ако не се получеше, щеше да прекара остатъка от живота си в Денвър, Чикаго, Сейнт Луис, Сан Франциско или някой друг град, който не означаваше нищо за него.
Трябваше да живее там, където му беше мястото. Трябваше да чувства, че се намира на място, което се нуждае от него. Част от това чувство трябваше да се дължи на жена, която да го иска за свой съпруг не защото е от известно семейство или заради парите му. Да намери такава жена, беше трудна задача, може би дори най-трудната в живота му, но той беше длъжен да опита.
Ваялид може би щеше да бъде тази жена, ако не се беше държал като идиот на бала. Тя не се интересуваше, че е инвалид, че е изпълнен с горчивина. Тя го обичаше такъв, какъвто си беше.
Джеф трябваше да намери начин да говори с нея. Може би тя не можеше да го обича повече — той се надяваше това да не е така, макар да знаеше, че не го заслужава — но не можеше да напусне Денвър, без да я види още веднъж.
— Не мога да отговоря на въпросите ти — каза той. — Просто знам, че е време да се върна.
Джордж дълго гледа брат си, без да каже нищо. Най-накрая отвори уста:
— Надявах се да промениш решението си. Тръгнахме си оттам преди двайсет години. Оттогава изтече много вода. Нищо няма да бъде такова, каквото го помниш.
— Аз също не съм такъв, какъвто бях тогава. Може би ще бъде по-добре, отколкото си мислиш.
— Тогава трябва да те помоля за нещо.
— Какво?
— Преди да заминеш, се погрижи да разбереш какво точно търсиш. Не можеш да се върнеш във Вирджиния просто защото тя си е там. Трябва да се върнеш, за да потърсиш нещо, което не можеш да получиш никъде другаде и без което повече не можеш да живееш.
— Това ли е всичко?
— Не. Трябва да решиш и какво ще правиш, ако не можеш да намериш онова, което търсиш.
Ваялид стоеше пред госпожица Сетъл и не можеше да повярва на ушите си. Бяха я уволнили. Не, по- точно беше да се каже, че я бяха изхвърлили. Госпожица Сетъл очакваше от нея да се изнесе от училището преди вечеря. Секретарката на директорката, госпожица Никълсън, която бе принудена да стане свидетел на разговора им, се беше свила в ъгъла.
— След като ви дадох една прекрасна работа — и ви я дадох, въпреки че нямахте опит като възпитателка, а само защото господин Маккий даде такава великолепна препоръка за вас, — ми е невъзможно да разбера поведението ви.
Ваялид беше неспособна да отвори уста, за да протестира, преди директорката да продължи тирадата си.
— Така и не спрях да се тревожа, когато се наложи господин Рандолф да остане в училището.
— Това нямаше да се случи, ако не ми бяхте наредили да не поставям табелата с предупреждението за карантината — възрази Ваялид.
Очевидно беше обаче, че госпожица Сетъл нямаше да бъде разубедена.
— Не исках да повярвам на нещата, които Клара Рабин ми каза за вас. Знаех, че дъщеря й завижда на близначките Рандолф. Но когато започнахте да бягате от задълженията си, нямах друг избор.
— И кога съм го правила? — попита Ваялид, шокирана от подобно обвинение, след като беше работила толкова усърдно.
— Постоянно ми се налагаше да намирам друг, който да върши вашата работа, докато вие тичахте след господин Рандолф.
— Никога не съм тичала след него.
— Ходили сте в дома му, в кабинета му, в дома на снаха му. Дори придумахте майката на близначките да организира това родео, за да го виждате по-често.
— Тя ме помоли да…
— След това избягахте — прекъсна я госпожица Сетъл — и прекарахте цялата нощ в очакване на бебето на госпожа Рандолф, сякаш сте член на семейството им.
— Медисън ме помоли да помогна. Той каза, че е говорил с вас.
— Разбирам. Точно за това ви говорех. Вие се обръщате на малко име към хората, които стоят по-високо от вас в обществото.
— Когато ви заобикалят петима мъже и четири жени с името Рандолф, няма как да не използвате малките им имена.
— А за капак трябва да прибавим и безсрамното ви поведение на бала.
Ваялид не знаеше защо попита. Това нямаше никакво значение и нямаше да промени нищо, но тя не можа да се спре.
— Какво безсрамно поведение?
— Не си мислете, че можете да скриете нещо от мен. Клара Рабин ми каза как сте се хвърляли на всеки мъж там. Тя ми каза и за неизвинимо грубото ви поведение, когато тактично се е опитала да ви намекне, че
