може би не създавате най-доброто за училището впечатление. И на всичко отгоре не се прибрахте чак до сутринта след бала.
— Искате ли да знаете къде прекарах нощта и защо?
— Клара Рабин ми даде достатъчно информация.
Ваялид си пое дълбоко дъх.
— Не очаквам от вас да ми повярвате, но Клара Рабин е лъжкиня. През последните няколко седмици тя постоянно разпространява слухове за мен. Не знам защо го прави. Едва ли си мисли, че мога да й навредя по някакъв начин.
— Госпожа Рабин е водеща фигура във висшето общество на Денвър — заяви директорката и на побелелите й от пудра бузи се появиха червени петна. — Тя не харесва хора, които се опитват да надскочат социалното си положение.
Ваялид започваше да се вбесява. Омръзнало й беше да я обвиняват за всичко, което се случваше.
— Всички във висшето общество на Денвър са надскочили социалното си положение. Те не бяха нищо друго освен бедни фермери, собственици на магазини и миньори, които имаха късмета да забогатеят от злато. Те трябва да се чувстват късметлии, че хора като Рандолф изобщо говорят с тях.
— Госпожице Гудуин! Няма да ви позволя…
Ваялид изгуби самообладание.
— Спестете си усилията. Сега, когато разбрах какъв човек сте, не бих останала тук дори ако ми удвоите заплатата. Но позволете ми да ви дам един съвет, преди да си тръгна. На ваше място не бих разчитала твърде много на семейство Рабин. В Денвър има доста хора, които имат лошо мнение за тях.
Госпожица Сетъл се надигна от стола си, надута като жаба.
— Как смеете да ми давате съвети? Госпожице Никълсън, искам да бъдете свидетелка на това.
— Няма нужда никой да бъде свидетел на каквото и да било — заяви Ваялид, която вече се беше овладяла. — Ще се погрижа пътищата ни да не се пресекат никога вече. А сега искам да си получа пълната заплата.
— Ще получите толкова, колкото реша да ви дам. При дадените обстоятелства…
— При дадените обстоятелства вие нарушавате договора ни. Ако е необходимо, семейство Рандолф ще ми бъдат свидетели, че вие сте одобрили всичките ми отсъствия от работа. Останалите причини, които изтъкнахте в подкрепа на уволнението ми, са си чиста злоба и няма да издържат в съда.
— Няма да посмеете да заведете дело.
— Посмейте да не ми платите и ще имате призовка на бюрото си утре сутринта. Когато приключа с вас, това училище ще бъде част от миналото.
— Какво можете да кажете? — попита госпожица Сетъл.
Ваялид не можа да сдържи една злорада усмивчица.
— Вие с Клара Рабин си измислихте някои неща. И аз мога да направя същото.
Директорката се втренчи ядосано във Ваялид, сякаш се опитваше да прецени решителността й.
— Няма да посмеете.
— Ако вярвате, че имам влияние над Харви Маккий, трябва да повярвате, че ще го наема да се заеме със случая ми. Ако вярвате, че имам влияние над Джеф Рандолф, трябва да повярвате, че ще извикам семейството му да подкрепи всяка моя дума.
Госпожица Сетъл изглеждаше отвратена, но същевременно и несигурна. Ваялид знаеше, че директорката така и не беше преживяла настояването на Харви Ваялид да отиде на бала на нейно място.
— Погрижете се да й бъде платено, госпожице Никълсън. До един час искам да е напуснала училището.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
— Тя не е тук — каза Бет.
— Кога очаквате да се върне? — попита Джеф. Бяха изминали три дни от нощта на бала и той не бе издържал. Ваялид може и да не искаше да го вижда, но той трябваше да я види. Не можеше да спи, да се храни или да работи. Животът му се разпадаше и всичко това заради някаква си червенокоса магьосница от Нова Англия.
— Няма да се върне.
— Какво искаш да кажеш? — попита Джеф.
— Че няма да се върне. Госпожица Сетъл я уволни.
Джеф изгуби ума и дума. Не беше очаквал подобно развитие на нещата и сега се разкъсваше между гнева си към госпожица Сетъл и тревогата си за Ваялид.
— Кога си тръгна?
— В деня след бала.
Нея я нямаше от толкова дълго, а той дори не знаеше. Заслужаваше да бъде пребит. Ваялид нямаше пари, нито къде да отиде. Възможно беше да се е върнала в Масачузетс. Изпълнен с гняв излезе от сградата, мина по пътеката и влезе в главната сграда на училището. Изглежда, че точно сега беше междучасието, тъй като момичета бяха изпълнили коридорите и тичаха в различни посоки.
— Къде е кабинетът на госпожица Сетъл? — попита той една ученичка.
— Там — каза момичето и посочи към затворена врата в края на коридора, след което изчезна тичешком. Джеф нахълта в кабинета, без да чука, мина край зяпналата го секретарка, отвори със замах вътрешната врата и завари Клара Рабин и госпожица Сетъл. Двете жени спряха по средата на разговора си.
Без да обръща внимание на Клара, Джеф отиде до бюрото на директорката и застана точно пред нея.
— Къде е Ваялид Гудуин и защо си я уволнила?
Госпожица Сетъл се втренчи с отворена уста в него. Клара се окопити по-бързо и само блясъкът в очите й показваше, че усмивката й не е искрена.
— Не мога да повярвам, че се интересуваш от местонахождението на някаква си възпитателка — каза тя. — Не, след като тя ти обърна гръб на бала.
— Изчезвай, Клара! — изръмжа Джеф. — Дойдох да говоря с госпожица Сетъл, а не да слушам клеветите ти.
— Аз дойдох тук първа — и не възнамерявам да си тръгна, преди да съм свършила.
— Не ме интересува дали ще си тръгнеш сама, или ще се наложи да те изхвърля, но ти си тръгваш, и то веднага.
— Господин Рандолф! — каза госпожица Сетъл и се надигна от стола си. — Няма да позволя…
— Седни! — Джеф стовари дланта си върху бюрото на директорката и тя моментално седна обратно на стола си. — Вън, Клара! И ако разбера, че имаш пръст в тази работа, ще имаш да се тревожиш за много по- сериозни неща от някакъв си недовършен разговор.
Клара Рабин го изгледа гневно, но Джеф съзря и страх в погледа й. Точно както беше подозирал. Клара беше замесена във всичко това.
— Ще дойда по-късно, Елеонор — каза Клара, опитвайки се да се оттегли с колкото достойнство беше възможно. — Може би тогава няма да ни прекъснат.
Гневният поглед на Джеф я накара да не се бави повече и тя излезе от кабинета на директорката. Джеф се обърна към госпожица Сетъл.
— Сега — каза той и се наведе над бюрото, докато лицето му беше само на няколко сантиметра от нейното — искам да знам защо е била уволнена госпожица Гудуин.
— Работата й не беше задоволителна.
— И как така?
— Тя неведнъж се показа неспособна да изпълнява задълженията си.
— Кога?
— Няколко пъти.
— Кога? — повтори Джеф и отново удари с длан по бюрото.
