Но най-важното беше, че Джеф искаше да защитава Ваялид. Никога вече нямаше да позволи тя да няма къде да отиде. Никога вече нямаше да позволи да бъде оставена на милостта на жени като Клара Рабин и Елеонор Сетъл. Щеше да стане госпожа Томас Джеферсън Рандолф и ако имаше защита, която парите му не можеха да й осигурят, той щеше да й я осигури с юмрук.
— Ваялид — каза тихо той. Името й се изгуби в какафонията от гласове и тропането на тежки ботуши по дървения под. — Ваялид — повика я той малко по-високо.
Тя погледна изненадано нагоре и когато го видя, очите й светнаха, а изражението й се разведри леко. За част от секундата тя изглеждаше щастлива, че го вижда. След това всичко се промени и тя го погледна по същия начин, по който госпожица Сетъл вероятно я беше гледала, когато я беше повикала, за да я уволни.
— Какво правиш тук?
Защо беше дошъл — да я отведе у дома, да я помоли за прошка, да се погрижи за нея, да й поиска ръката? Всичко това и още много. Но откъде трябваше да започне. Искаше му се да й каже толкова много неща, както и да научи толкова много от нея.
— Последвах те. Едва ли си очаквала, че няма да го направя.
— След всичко, което ми каза, си мислех, че стоиш възможно най-далеч от мен.
— Искам да ти се извиня. Оставих Филип Рабин да ме подведе. Когато те видях облегната на ръката на Харви и да го гледаш, сякаш е единственият мъж на света, бях извън себе си. Отвътре направо умирах, а същевременно не можех да мисля трезво от гняв.
— Винаги си показвал завидни способности да се ядосваш — каза Ваялид, без да смекчава изражението си. — Нещо, което не може да се каже за останалите ти чувства.
— Знам и съжалявам за това. Ти беше права, когато каза, че използвам гнева си, за да правя всичко както аз искам, да контролирам хората, да им преча да се доближат твърде много до мен. Ти се оказа права за толкова много неща.
— Радвам се, че съм свършила поне едно нещо както трябва. Сега върви да си вършиш работата. Привличам вниманието, а напоследък това започна да ми става навик. — Тя посочи към неколцина мъже, които неприкрито подслушваха разговора им.
— Не се тревожи за това. Идваш с мен.
Ваялид го смрази с поглед.
— И защо ще правя нещо толкова глупаво, като да тръгна с мъж, който не може да ме понася, както не може да понася и никой, роден в радиус от петстотин мили от родното ми място?
— Защото те обичам — отговори Джеф — и искам да се оженя за теб.
Джеф не можеше да разбере какво ставаше в мислите на Ваялид. За втори път му се стори, че видя проблясък на топлина, но той изчезна веднага и на негово място се върна предишното студено, твърдо изражение.
— Не вярвам, че знаеш какво е любов. Дори не съм сигурна, че ще можеш да научиш, но съм напълно уверена, че не ме обичаш. Доколкото мога да преценя, ти не обичаш никого и нищо, освен може би Вирджиния и маниакалната ти представа за истинската южнячка.
— Най-накрая се оказах способен да си призная, че обичам много хора. Просто се страхувах, че те няма да ми отговорят със същото.
Ваялид го погледна недоверчиво, като възпитателка, която слуша лъжите на дете, опитващо се да избегне наказанието за някаква беля.
— И какво те наведе на това откровение?
Беше адски ядосана, толкова ядосана, че не забелязваше стесняващия се кръг от слушатели, толкова ядосана, че забравяше да говори тихо. Джеф никога не я беше виждал толкова непреклонна.
— Ти — каза той.
— Аз! — Смехът на Ваялид беше рязък и циничен. — Да не очакваш от мен да повярвам, че една севернячка, най-низшето и презряно същество, създадено от бога, е накарала великия Джеф Рандолф да промени възгледите си? Някога мислех, че Еси е намерила у теб нещо, за което си струва да бъдеш харесван. Не знам какво е било то, но тя сигурно го е използвала докрай и то вече не съществува. Върви си, Джеф. Имам работа.
— Може и да не ми вярваш, когато ти казвам, че те обичам, но трябва да ми повярваш, когато ти казвам, че няма да си получиш обратно мината, ако просто си седиш тук.
— Ти пък какво знаеш за мината ми?
— Знам, че двама мъже оспорват собствеността върху нея. Знам също така, че откакто е починал чичо ти, от нея не е вадено сребро.
— Това не ти ли се струва странно? — попита Ваялид.
— Дори много. Но ти не можеш да направиш нищо само с думи. Къде си отседнала?
— Тук.
— Мислех, че няма свободни стаи.
— Имах предвид тук — каза Ваялид и посочи стола, на който седеше.
— Прекарала си нощта във фоайето? — попита Джеф и Ваялид кимна. — Това не може да продължава така. Можеш да използваш моята стая.
— Няма начин да имаш стая тук. Вчера чуках на всички врати в града. — Внезапно тя отметна глава назад и вдигна очи към тавана. — Разбира се, че имаш стая. Вероятно държиш една в най-добрия хотел за всеки случай.
— Отседнал съм в частния апартамент на Хоръс Талбот в сградата на операта — обясни Джеф. — Той ми го даде за няколко дни. Искам да се настаниш в него.
— Не.
— Не можеш да останеш тук.
— Защо не?
— Не е безопасно.
— Миналата нощ си беше съвсем безопасно — възрази Ваялид.
— Погледни се. Изтощена си. Дрехите ти не стават за нищо, а косата ти е разпиляна.
— И това го казва мъж, който твърди, че ме обича и иска да се ожени за мен — обърна се Ваялид към насъбралите се зяпачи.
— Обичам те достатъчно, за да ме е грижа за твоята безопасност. Може би не винаги в миналото съм се държал по този начин, но се надявам сега да ми дадеш възможност да ти докажа, че съм искрен.
— Някой друг път. Сега съм твърде изморена.
— Можете да използвате моето легло, госпожо — подхвърли някакъв мъж. — В него няма да има никой друг, освен мен.
— Тя ще използва моята стая — заяви Джеф.
— Не — възрази Ваялид.
— Приемете — посъветва я мъжът.
— Оставам тук — каза Ваялид.
— Няма да позволя бъдещата ми съпруга да прекара нощта в хотелско фоайе под погледите на всички.
— Няма да се омъжа за теб.
— Напротив — каза Джеф, който усети, че решителността й намалява. Той не знаеше защо беше толкова уверен, че това е така, но го вярваше. — Тръгваш с мен веднага. Ще се изкъпеш, ще вечеряш и след това ще си починеш.
— А ти къде ще спиш? — поинтересува се един от зяпачите.
— Да, къде? — подкрепи го втори.
— Във фоайето, ако се наложи — отвърна Джеф.
— Ти не си свикнал на такива условия — каза Ваялид. — Аз съм свикнала. Тъй като и без това вече съм тук, мога да остана още една нощ.
— Идваш с мен.
— Не.
Джеф се намръщи.
