— Изправи се и ми го кажи в очите.
Тя скочи на крака.
— Няма да дойда с теб, Джеф Рандолф. Не и сега.
Джеф се беше навел, обви ръка зад коленете й и я бутна напред. Изправи се и метна Ваялид на рамо, сякаш беше чувал с брашно.
— Ще ти бъда благодарен, ако вземеш багажа й — обърна се той към мъжа, който беше предложил стаята си на Ваялид. — Тъй като имам само една ръка, не мога да нося и нея, и багажа й.
Зяпачите бяха напрегнати след последните действия на Джеф, но човекът му намигна.
— Нямам нищо против. Винаги е удоволствие да видя човек, който знае как да се оправя с опърничава жена.
— Пусни ме веднага, Джеф Рандолф! — Ваялид се опитваше безуспешно да се измъкне от хватката му. Тя го удряше по гърба и го риташе бясно с пети. Напразно. Джеф я държеше здраво и беше твърде силен за нея.
— Викай колкото си искаш — каза той, — но ако мълчиш, ще привличаме по-малко внимание по улиците.
— Ако посмееш да ме пренесеш на рамо по улицата, никога повече няма да ти проговоря.
— Така ще имаме повече време да се целуваме — отвърна шепнешком Джеф. — Нали помниш колко много обичам да те целувам.
— Варварин! — изсъска Ваялид, докато Джеф я изнасяше на улицата.
— Винаги си казвала, че получавам онова, което искам — каза Джеф. — Е, никога не съм искал нещо повече, отколкото искам теб. Можеш сама да си представиш на какво съм готов, за да те получа.
Джеф пренесе Ваялид по „Честнът стрийт“, след което зави на север по „Харисън“. Операта „Табор“ се намираше на ъгъла на „Харисън“ и „Сейнт Луис“. Джеф мина покрай тринайсет кръчми, седем магазина за тютюн, шест магазина за дрехи и седем бижутерски магазина и заложни къщи. Надписите, край които минаваше, рекламираха билярдни зали, банки, бръснарски салони, лекари, зъболекари, стаи под наем, а имаше и една реклама на погребален агент.
Джеф видя отражението си в няколко витрини, покрай които мина, но дори тогава му се стори невероятно, че наистина върви по улиците на Лидвил метнал на рамо жената, за която смяташе да се ожени. Чувстваше се като примитивен пещерен човек от времето на викингите. Семейството му нямаше да повярва. Всъщност никой в Денвър нямаше да повярва.
Никога през живота си Джеф не беше правил нещо толкова откачено. И никога не се беше чувствал по-добре. Сега му се струваше, че взетото сякаш по приумица решение на Джордж да се ожени за Роуз е всъщност един добре обмислен план. Той знаеше, че Ваялид щеше да се опита да го убие в мига, в който стъпеше на земята, но не му пукаше. Никога през живота си Джеф не се беше чувствал повече мъж отколкото сега. Баща му може и да не се беше гордял с него — той със сигурност не би определил поведението на Джеф в момента като служба за славата на Юга — но поне веднъж в живота си Джеф не се чувстваше по-низшестоящи от когото и да било.
Докато вървеше по улицата, хората се спираха и го оглеждаха. Някои се ухилваха. Други подсвиркваха или подвикваха. Всички изглеждаха готови да му ръкопляскат. Джеф никога не беше правил нещо толкова впечатляващо през целия си живот. Той не беше свикнал хората да одобряват постъпките му и изпита истинско облекчение, когато стигна до операта и влезе вътре. Служителят на гишето за билети зяпна от изненада.
— Вземи ключа и отвори апартаментите — нареди Джеф и човекът го послуша безмълвно.
— Кого носиш? — попита някакъв непознат.
— Жена ми, щом успея да я изправя пред свещеник — отвърна Джеф.
— На твое място не бих чакал много — каза мъжът:
— Тя си струва чакането — отговори Джеф и последва служителя по стълбите.
Двама мъже, които се мотаеха около гишето за билети, се опитаха да ги последват, но човекът, който носеше багажа на Ваялид, им препречи пътя.
— Оставете ги — каза той. — Ще имате възможност да зяпате по-късно.
Служителят вървеше бързо по стълбите, като от време на време хвърляше поглед през рамо, сякаш за да се увери, че няма халюцинации. Ваялид мълчеше, но тялото й беше напрегнато. Мъжът отключи вратата на апартамента и се отдръпна.
— Можеш да оставиш багажа в спалнята — обърна се Джеф към придружителя си. — Благодаря. Без теб нямаше да се справя.
— Щеше да намериш начин — каза човекът с широка съзаклятническа усмивка. — Вие младежите винаги намирате начин. Ела — обърна се той към служителя от операта. — Имаш билети за продаване. Аз пък трябва да се върна при жена си.
Когато вратата зад тях се затвори, Джеф позволи на Ваялид да се плъзне от рамото му на пода в средата на елегантна дневна. Преди краката й да бяха докоснали дебелия вносен килим, Джеф вече я беше прегърнал и я целуваше. След това той я остави и отскочи назад, преди тя да успее да го удари.
— Ще ти изпратя някой да донесе гореща вода. Когато се преоблечеш, можем да вечеряме. — Той прескочи дивана, за да избегне ноктите й. — След това ще говорим за мината ти. Но преди това трябва да обсъдим плановете за сватбата ни.
Ваялид се покатери на дивана, но Джеф го заобиколи и се стрелна през вратата.
— Предпочитам да се оженим преди Роуз да се върне в Тексас. Тя обича да ходи по сватби.
Джеф се втурна през вратата и я заключи. Ваялид заудря и зарита по нея, като същевременно го наричаше с имена, каквито не беше чувал от времето на службата си в армията и му обещаваше да му направи неща, които сериозно щяха да застрашат общото му здравословно състояние.
Джеф само се разсмя. Той се смя толкова дълго, че му се струваше, че никога няма да може да спре. Но това нямаше значение. Беше му хубаво и той се чувстваше по-щастлив от всякога. Когато отвореше тази врата, Ваялид щеше да го убие. Щеше да го ругае и да отказва всичко, което той поискаше от нея. На Джеф обаче му беше безразлично. Той я обичаше и тя също го обичаше. Щеше да се ожени за нея. Останалото просто нямаше значение.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА
Ваялид беше обзета от гняв заради безсилието си. Ритна вратата за последен път и се нахвърли върху багажа си. Резултатът беше, че само успя да си нарани пръстите, което пък я вбеси още повече. Видя се в огледалото — косата й беше разрошена, лицето й беше зачервено, а дантелата на яката й изкривена и разкъсана. Това я вбеси още повече. Никога нямаше да се възстанови от унижението да бъде пренесена на рамото на Джеф през целия град като непокорна съпруга. Трябваше да избяга в някоя тъмна, безлунна нощ, тъй като никога вече нямаше да може да погледне хората в този град в очите. Никога нямаше да си получи мината и всичко това само по вина на Джеф Рандолф.
Беше се държал като мародерстващ варварин, нападнал село, за да си открадне жена, понесъл плячката си гордо като отличителен знак за постиженията си. Не би посмял да се държи по този начин с една южняшка красавица. Какво тогава го караше да мисли, че Ваялид харесваше такова отношение, въпреки че беше янки? Тя скърцаше със зъби от раздразнение.
Животът й се беше разпаднал от мига, в който се беше запознала с Джеф. Не, от деня, в който беше напуснала Масачузетс. Не, от деня, в който беше започнала онази ужасна война. Нямаше значение кога беше започнало всичко; важното беше, че Джеф го беше разрушил. Ваялид беше напуснала Денвър, за да избяга от него, но той я бе последвал, за да извърши последното си безчестие.
И на всичко отгоре той имаше наглостта да твърди, че я обича и че иска да се ожени за нея! По-скоро на Кейп Код щеше да завали сняг на обяд през август, отколкото тя да се омъжи за Джеф Рандолф.
На Ваялид обаче й беше много трудно да бъде ядосана, когато обектът на гнева й не беше в стаята. Още по-трудно й ставаше, когато се сетеше, че той току-що бе решил най-належащия й проблем, като я бе настанил в частен апартамент в един град, в който дори кучетата трябваше да се бият, за да си намерят място за спане. Невъзможно й беше да се ядосва на този глупак, защото го обичаше, въпреки че беше готова да замени сребърната си мина срещу възможността да го удуши.
