— По-добре започни, като й поискаш прошка.
— Не ми казвай какво да правя!
— Все някой трябва да ти го каже. Ти, изглежда, си неспособен сам да осъзнаеш и най-простото нещо.
Джеф се овладя с усилие на волята си. Нямаше смисъл да започва спор само защото Харви му беше казал истината. Пък и това нямаше да му помогне да намери Ваялид.
— Имаш ли представа къде може да е отишла?
— Не.
— Има ли други познати в града? — продължи да пита Джеф.
— Не знам за такива. Имала е чичо, който е починал преди пристигането й в Денвър, но той не е бил женен. Аз уреждам спора около наследството на мината му.
— Каква мина?
— „Малкият Джони“. Той я завещал на Ваялид, но завещанието се оспорва.
— Значи оттам тя се надяваше да получи пари. Горкото момиче. Тя си нямаше ни най-малка представа колко объркани бяха нещата. Джеф се изправи.
— Значи е отишла там?
— В Лидвил ли? — каза Харви. — Не ставай смешен. Това вероятно е най-опасният град в Колорадо в момента.
— Точно затова трябва да отида там веднага.
Лидвил представляваше бунище върху девствената красота на Скалистите планини. Джеф влезе в града от юг по железопътната линия за Денвър и Рио Гранде. Линията вървеше успоредно на река Арканзас, която водеше началото си от един извор на няколко мили от Лидвил. Построен само за няколко дни в една долина на 3350 метра надморска височина, Лидвил се намираше върху богатите на минерали склонове на планината Москито, чиито покрити със снегове върхове се извисяваха на още 1200 метра над града. От другата страна на долината се издигаше още по-внушителната грамада на планината Сауач, чиито върхове Масив и Елбър бяха най-високите в Колорадо.
На около пет мили под Лидвил тясната долина на река Арканзас се разширяваше в красива равнина с дължина поне десет мили. На фона на тази красота потокът от отпадъчни води от мините в Лидвил приличаше на слуз от гноясала рана.
Дърветата по склоновете бяха изсечени напълно и земята беше покрита с огромни камари отпадъци и набързо построени сгради. Широките улици на града бяха кални и гъмжаха от каруци и изтощени хора в мръсни дрехи, повечето мъже. От двете страни на улиците имаше редици дъсчени къщи, половината кръчми, в които можеше да се купи всичко, докарано през планините с влак, каруца или на гръб, за да бъде продадено на цена неколкократно по-висока от тази в Денвър.
Джеф отиде направо в хотел „Кларенден“, най-новия в Лидвил. Той не можеше да се сравнява с нито един хотел в Денвър, но от прозорците на втория етаж се откриваше панорамна гледка към оголените склонове на планината.
— Казвам се Джеф Рандолф. Искам да разбера дали тук е отседнала госпожица Ваялид Гудуин.
Служителят на рецепцията го изгледа, сякаш Джеф беше загубил ума си, и Джеф каза с тих, но заплашителен глас:
— Пътувал съм цяла нощ. Уморен съм, мръсен съм и нямам повече търпение. Отговори на въпроса ми!
— Не мога да ви дам такава информация — заекна страхливо мъжът.
Джеф го сграбчи за яката, издърпа го над тезгяха и го сложи на земята пред себе си. Друг изплашен служител изтича някъде, вероятно за да повика управителя. Джеф завъртя книгата с имената на гостите, за да я разгледа. Ваялид не беше в този хотел.
— Ако в този град дойде жена, къде е най-вероятно да отседне? — попита Джеф, докато служителят си поемаше дъх. Човекът се върна на работното си място, като гледаше да стои по-далеч от Джеф.
— Говори, човече — подкани го Джеф.
— В града няма жени — отвърна мъжът. — Поне не такива, от каквито се интересувате вие.
— Ако една жена, като тази, от която се интересувам, дойде тук, къде ще отседне? — повтори бавно и отчетливо въпроса си Джеф.
— Никъде. Всички хотели, пансиони и задни стаички са пълни. При нас хората спят на смени по трима в едно легло. Едва успяваме на сменим чаршафите. Хората спят дори на улиците.
Джеф усети как стомахът му се свива. Той се надяваше, че Ваялид поне беше успяла да си намери къде да отседне. Мисълта, че може би спеше на улицата или пък делеше легло с други, беше непоносима за него.
— Дай ми списък на всички места в града, където може да се отседне.
Служителят се опули.
— Това е все едно да поискате списък на всички сгради и Лидвил — отвърна той, като гледаше Джеф сякаш виждаше луд. — Тук се дава под наем всяка свободна стая, дори и градинските бараки. На улицата не е безопасно. Всеки ден тук загиват хора.
— Да си виждал една красива жена с червена коса да търси стая тук?
Мъжът поклати глава.
— Не. Ако бях видял такава жена, щях да я запомня.
Управителят се появи тъкмо навреме, за да чуе въпроса на Джеф.
— Тя идва тук вчера, но аз нямах свободна стая.
Джеф подтисна желанието си да удуши този човек.
— Къде й каза да потърси стая?
— Никъде няма места.
— Ти какво й каза? — попита Джеф, като реши, че този мъж определено заслужава да бъде удушен.
— Да се върне в Денвър, където ще бъде в безопасност.
— Съвет, за който съм сигурен, че тя е пренебрегнала.
— Не мога да кажа. Тя си тръгна и повече не се върна.
— Откъде да започна да търся?
— Можете да тръгнете по улицата и да питате във всяка къща. Човек никога не знае. Някой може да я е съжалил. Тя беше хубава жена.
Джеф не искаше да си мисли какви хора биха изпитали такова съжаление. Ако откриеше, че някой е навредил на Ваялид, щеше да го разкъса на малки парченца, та дори да му се наложеше да накара някой да му помогне.
Джеф започна да чука от врата на врата. На много места му казваха, че са виждали Ваялид, но не са могли да й помогнат.
— Сърцето ми се разкъсваше, когато я отпратих — каза му една жена, — но не можех да я взема, като знам какви грубияни има в дома ми. Покрай жени като нея не бих се доверила дори на собствения си съпруг.
Джеф видя мъже, които спяха на места, на които не би се приютило дори куче. Хората идваха в Лидвил, за да забогатеят бързо, и смятаха, че могат да издържат на живот при всякакви условия, докато в мините имаше сребро.
Вече падаше мрак, когато Джеф влезе в „Гранд хотел“ на „Честнът стрийт“ и видя Ваялид да седи във фоайето, сложила багажа между краката си и да оглежда тревожно мъжете около себе си. Облекчението, което Джеф изпита, беше толкова голямо, че за няколко секунди той не можа да обели нито дума и само я гледаше.
Сапфиренозелената й рокля беше измачкана и натежала от кал. Косата й се беше разпиляла и тя я беше прибрала отново. Изражението й беше мрачно, а очите й гледаха предизвикателно. Беше най- красивата гледка, която Джеф бе виждал през живота си.
Знаеше, че иска да се ожени за нея, че искаше да прекара остатъка от живота си, опитвайки се да поправи ужасните неща, които й беше наговорил на бала.
