— Аз мога — каза Ваялид. — Знам идеалното място.
Джеф погледна часовника си. 12:21 през нощта. Той не знаеше къде бяха отишли Харви и Ваялид. Бе очаквал да я намери в спалното в училището. Щеше да почака още малко. Трябваше да я види.
Джеф се беше държал като глупак и го осъзнаваше. Беше позволил на Филип Рабин да го ядоса, да се възползва от страховете му и да предизвика една натрапчива мисъл в съзнанието, му. След това, когато бе видял Ваялид с Харви, не бе успял да мисли за нищо друго, освен за това, че тя не го искаше заради ръката му. Верен на придобития с годините навик, веднага си бе извадил заключения само въз основа на предположения. Езикът му беше довършил грешката, като бе изрекъл най-обидните неща, за които Джеф се бе сетил.
Докато бе излизал от хотела, твърде ядосан, за да говори с хората, които подминаваше, ръката му се бе пъхнала в джоба на палтото му и бе напипала някакъв плик. Той си бе спомнил, че това е бележка от госпожица Сетъл, която не му бе останало време да прочете. Той я бе пъхнал в джоба си и бе забравил за нея. Прочете бележката на светлината на една улична лампа и съдържанието й го накара да се почувства глупак. Отчаяно искаше да намери Ваялид, да й обясни, да я помоли за прошка. Обичаше я. Не знаеше как се бе случило това, но я обичаше. Джеф смяташе, че и тя го обича, но не знаеше дали го обича достатъчно, за да му прости онова, което бе извършил тази вечер. Трябваше да разбере.
Отново погледна часовника си. Не можеше да стои тук и да чака. Трябваше да отиде да я потърси.
Отново позвъни на вратата на Харви. Никой не му отвори. За втори път идваше тук и за втори път никой не му отваряше.
Не можеше да разбере къде може да е Ваялид. Не знаеше защо не се беше върнала в училището, нито пък защо Харви все още не се беше прибрал. През ума му преминаваха най-различни ужасни предположения, но си наложи да не им обръща внимание и да вярва на Ваялид.
Тя не би останала цяла нощ с Харви. Просто знаеше, че не би направила подобно нещо. Но ако беше така, къде бяха те?
— Все още не се е прибрала — каза Бет. — Много се тревожа за нея.
— Не е ли изпратила съобщение?
— Нито дума.
Джеф погледна часовника си. 4:07 сутринта. Трябваше да приеме фактите. Ваялид нямаше да се прибере. Тя не беше болна. Бе проверил всички болници в Денвър. Не беше успял да я намери и в нито един хотел в града. Очевидно не искаше да го вижда.
През последните няколко часа надеждата му беше започнала да се изпарява. Ваялид не можеше да изчезне просто така. Би трябвало да знае, че не бе мислил онова, което й бе наприказвал. Би трябвало да знае, че щеше да поиска да я види, когато се овладее. Би трябвало да знае, че нямаше да си легне, преди да говори с нея. Но тя не го обичаше и не се интересуваше от него.
Джеф тръгна назад по пътеката. Когато стигна до пътя, той зави по посока на Четиринайста улица. Време беше да се прибира. Време беше да разбере, че всичко беше свършило. Вече нямаше никаква надежда. И не можеше да обвинява никого, освен самия себе си.
— Фърн каза, че ще те намеря разгорещен.
Джеф вдигна очи и видя, че Джордж е влязъл в залата му за тренировки. Джордж сбърчи нос.
— Това място смърди като кравешки обор. А ти разправяше, че Тексас вонял.
— Че то си е вярно — каза Джеф и се изправи. — Това е всичко за днес, Ед. Ще се видим утре по същото време.
— Помислих си, че може би ще успея да те убедя да дойдеш в ранчото за уикенда — каза Джордж.
Джеф огледа брат си.
— Там не ме искат, особено пък сега, когато цялата къща е пълна с роднини. В такива случаи обикновено всички се надяват, че ще работя и в почивните дни.
— Уилям Хенри и Елизабет дойдоха от Тексас.
— Те са твои деца, а не мои.
Джордж се настани в един стол, без да показва, че е засегнат от отговорите на Джеф.
— Те се тревожат за теб. След онова, което се случи миналата вечер не можеш да очакваш нещо друго — продължи Джордж с премрежени очи.
— И ти ли? — попита Джеф, докато сваляше кърпата от бедрата си и навличаше халата си.
— Не съм сигурен, че разтревожен е най-добрата дума, но ще се задоволя с нея. След като петнайсет години си се държал като кучи син, се появяваш на благотворителен бал и обиждаш публично една жена, а след всичко това да очакваш хората да не се чудят какво става с теб. Всички смятат, че с теб се е случило нещо, което те е разтърсило. Но тъй като през последната седмица в Денвър не е наблюдавана сеизмична активност, спекулациите са доста.
— Добре. Няма да ми бъде приятно, ако семейството няма за какво да си говори.
— Имаме достатъчно неща, за които да си говорим, когато в семейството има две бременни жени, към които през пролетта ще се присъедини и трета.
— Изненадан съм, че изобщо сте си спомнили за мен.
— Подценяваш интереса на семейството към теб.
— Много добре осъзнавам ценността си като дразнител. Аз давам на всички един общ дразнител, за да не им остане време да осъзнаят колко малко им пука един за друг.
Ед вдигна една камара кърпи и излезе от стаята. Лицето на Джордж се помрачи леко.
— Когато се извини на Роуз и останалите, реших, че най-после си се справил с яда, който държеше затворен в себе си през всичките тези години. Не знаех какво се е случило, но се надявах, че каквото и да е, те е направило щастлив.
Джеф усети как упорството му намалява. Откакто се помнеше, Джордж все се опитваше да оправя неща, които не можеха да бъдат оправени. От цялото семейство той най-добре разбираше как се чувства Джеф.
— Тогава ще се зарадваш, че не ми се е случило нищо разтърсващо — заяви Джеф. — Вечерта, когато се опитвахме да накараме лекаря да дойде в Денвър, Ваялид ми каза, че Фърн ще умре.
— Страхувах се от нещо такова — каза Джордж.
— Осъзнах, че ако тя умре, аз никога няма да имам възможността да й благодаря за всичко, което направи за Медисън. Същото важи и за Айрис и Роуз. Това беше всичко. Нищо друго освен малко закъсняла честна игра.
Джордж не скри скептицизма си.
— Това не е всичко, но щом не искаш да ми кажеш, няма да те питам. — Той се изправи. — Трябва да тръгвам. Монти организира това родео за Роуз. Трябва да го държа под око, за да съм сигурен, че няма да направи нещо толкова грандиозно, че да ми се наложи да докарам половината Тексас със следващия влак.
— Седни, Джордж. Щом си дошъл тук, има нещо, за което искам да си поговоря с теб. — Когато Джордж се настани отново и стола си, Джеф продължи: — Мисля да се оттегля от банката. Време е да се върна във Вирджиния.
Джеф не обичаше да дава обяснения на Джордж или Роуз. Останалите в семейството приемаха всичко, което той казваше за чиста монета, и толкова, но с тези двамата беше различно. Те изслушваха всяка дума, запомняха интонацията на всеки звук, начина, по който стоеше, дали беше неспокоен или неподвижен, дали ги гледаше в очите или отбягваше погледите им. След това те доста бързо разбираха онова, което Джеф се беше опитал да скрие от тях.
— Не е ли малко внезапно? — попита Джордж.
— Всъщност не е. Надявах се, че цялото семейство ще пожелае да се завърне във Вирджиния. Ти ми повтаряше, че няма да искат, но аз все пак се надявах. Е, най-после осъзнах, че никой освен мен не желае да се връща там. Ако искам да се оженя, най-добре ще бъде да тръгна, преди да остарея толкова, че нито една жена да не ме иска.
