— Нищо не може да извини постъпката ти.
— Тогава няма смисъл да казвам нищо.
Роуз го погледна объркано и каза:
— Ела да танцуваш с мен.
Джеф беше сигурен, че тя не иска да танцува с него, освен ако не възнамеряваше да го убие по средата на дансинга. Роуз обаче го хвана за ръката и го задърпа след себе си. Джеф вървеше, като че ли беше изпаднал в транс. Внезапно Роуз направи завой и го поведе към едно място, определено за хора, които искаха да останат насаме. Тя седна и потупа седалката до себе си. Джеф седна до снаха си.
— Защо винаги трябва да се държиш като ядосано гнездо стършели? — попита го Роуз.
Не й отговори. Не можеше да й отговори. Той самият се чувстваше, сякаш бе станал жертва на жилата на хиляда стършела.
Роуз го наблюдаваше внимателно. Гневните пламъчета в очите й бяха изчезнали.
— Кажи ми какво не е наред.
Джеф се стресна, сякаш го бяха събудили от дълбок сън.
— Какво искаш да кажеш? — попита той, докато се опитваше да събере мислите си.
— Джеф Рандолф, познавам те от почти петнайсет години. С теб сме се карали, спорили сме, дори не сме се харесвали, но никога не си бил жесток или злобен. Тази вечер беше и двете. Защо?
Той не можеше да й отговори. Дори да й отговореше, това нямаше да промени нищо. Роуз нямаше да разбере демоните, които го измъчваха. Никога досега не беше успяла да ги разбере.
— Ако не искаш да ми кажеш, просто ми го кажи, но аз знам, че нещо не е наред и знам, че то има нещо общо с Ваялид.
— Откъде знаеш?
Роуз се намръщи.
— Поглеждаш само веднъж към Ваялид, която е с друг мъж, държиш се като ревнив любовник и въпреки това ме питаш откъде знам, че нещо не е наред! — Тя издаде звук, който наподобяваше присмех. — Може би си забравил, че се извини на Фърн, Айрис и на мен за всички лоши неща, които си казвал за нас. Ние бяхме готови да повикаме лекар да те прегледа. Бяхме сигурни, че трябва да си паднал на главата си.
Джеф не се усмихна. Не му беше до смях. Не обичаше да позволява на хората да разберат как се чувства отвътре, но точно в този момент не му пукаше чак толкова, че да си измисли някое правдоподобно обяснение. Нищо не се беше променило. Животът му винаги щеше да си остане един и същ. Джеф вече не се интересуваше от почти нищо.
Той се овладя и се изправи.
— Имам работа. Ще те върна при другите.
— Само това ли ще кажеш? Че имаш работа?
— Да.
— Тази жена означава нещо за теб, Джеф. Не се опитвай да го отричаш. Тази вечер нещо се случи — не знам какво точно, — но ако не внимаваш, ще загубиш нещо, което много искаш.
— Джордж сигурно знае, че не танцуваме.
Джеф Рандолф, понякога толкова много ме ядосваш, че ми се иска да те убия.
— Не си прави труда. Аз вече съм труп. А сега трябва да се върнем, преди Джордж да дойде да те търси. Не знам дали той ще повярва, че съм се опитал да избягам с теб, но човек никога не трябва да подценява наивността на един Рандолф.
Роуз хвана Джеф под ръка и го накара да я погледне в очите.
— Ти я обичаш, нали?
— Тя е янки, Роуз. Чиста порода янки, родена и израснала в Нова Англия. Според нея Робърт Е. Лий е най-големият разбойник от войната. Как мога да обичам такава жена?
— Не знам. Предполагам, че си се противопоставил на чувствата си с всички сили, но все пак я обичаш.
Джеф я поведе обратно.
— Бях привлечен от нея. Тя е красива жена.
— Аз не съм глупачка, Джеф Рандолф. Недей да ми говориш, освен ако не искаш да ми кажеш истината.
Джеф обаче нямаше никакво намерение да споделя истината с когото и да било. Може би ако положеше достатъчно усилия, самият той щеше да бъде в състояние да я забрави.
Ваялид изсуши очите си с кърпичката на Харви.
— Благодаря, че ме изслуша — каза тя. — Чувствам се ужасно глупаво, но ми е по-добре, след като споделих всичко това с теб.
Харви я потупа по ръката.
— Иска ми се само да се беше влюбила в мен, вместо в него.
— И на мен — каза Ваялид. — Ти си прекрасен човек. Ще бъдеш идеален съпруг.
— Сигурна ли си, че не можеш да бъдеш ти?
— За глупостта лек няма. Веднъж като оглупееш, оставаш си глупак за цял живот.
— Предполагам, че това означава „не“.
— Съжалявам. Иска ми се да можех. Наистина. Но аз обичам тази нещастна, разлагаща се камара от самосъжаление. Проклета да съм, ако разбирам защо.
— Какво ще правиш сега?
— Ще продължа да работя, никога повече няма да се видя с него и ще се върна в Масачузетс при първа възможност. Не знам. Ако имах достатъчно пари, щях да тръгна още сега.
— Мога да ти дам…
— Вече направи повече от достатъчно за мен. Време е да се връщаме. Госпожица Сетъл ще иска подробности за тази вечер. Трябва да измисля какво да й кажа.
Харви даде знак на кочияша да тръгва. Бяха спрели на две пресечки от училището, за да има време Ваялид да се поуспокои.
— Тревожа се какво ще каже Клара Рабин на госпожица Сетъл — каза Ваялид.
— Ще потвърдя всичко, което кажеш.
— Не бях дискретна. Предполагам, че половината от присъстващите са ме видели как си тръгвам.
— Просто й кажи, че ти е станало зле. Не може да те обвини за това.
— След всички неприятности, които й създадох, тя сигурно е готова да повярва на всичко, което й кажат за мен.
— Елеонор е малко строга, но не е…
Ваялид сграбчи ръката на Харви.
— Това е Джеф! — каза тя и посочи към един мъж, който току-що бе слязъл от файтона пред училището. — Не искам да го виждам.
Харви нареди на кочияша да спре.
— Можем да почакаме тук, докато си отиде.
— Не познаваш Джеф. Той няма да си тръгне. Ако е необходимо, ще стои там цяла нощ.
— Няма начин.
— Ще видиш.
След малко Джеф излезе на пътя, отпрати файтона и се върна да чака при верандата.
— Ще говоря с него — каза Харви.
— Това няма да промени нищо. Трябва да намеря място, където да остана до сутринта.
— Можеш да използваш моята къща.
— Това ще ме съсипе.
— Аз ще спя някъде другаде.
— Това няма да има никакво значение.
— Тогава иди в хотел.
Резултатът ще бъде пак същият.
— Не мога да се сетя за място, където репутацията ти няма да бъде накърнена.
