— Кажете му да се качи след пет минути — каза тя и се върна при огледалото в спалнята.
Ваялид не беше свършила и половината неща, които бе замислила, когато на вратата се почука. Усети как пулсът й се ускорява. Седеше си там готова да му се ядоса, а се чувстваше като момиче, отварящо вратата на първия поканил я на вечеря джентълмен. Хвърли един последен поглед в огледалото. Ако не успееше да му се намръщи поне един път, значи беше една глупава жена, която напълно заслужаваше да бъде влачена по улиците.
В мига, в който Ваялид погледна Джеф, всичките й намерения загубиха смисъла си и намръщеното й лице беше озарено от широка усмивка. Тя се опита да я потисне и да каже нещо рязко и отблъскващо, но не можа. Джеф винаги бе имал властта да омекотява действията й и тази вечер не беше изключение.
Той изглеждаше толкова красив, че Ваялид едва успя да отвори уста.
— Влез.
— Сигурна ли си, че не смяташ да ме вкараш вътре и след това да стовариш телешкото върху главата ми?
Ваялид се усмихна отново. Усмивката й сигурно беше глупава. Тя самата се чувстваше глупаво.
— Помислих си за това, но съм гладна и не искам да хабя храната.
Джеф влезе недоверчиво в стаята, готов да побегне, ако се наложеше.
— Без отрова, без скрити оръжия?
Ваялид се усмихна отново, този път от доволство. Той се чувстваше виновен. Много виновен. Чудесно.
— Не, все още обмислям какво да бъде отмъщението ми. Но още отсега искам да ти кажа, че не възнамерявам да ти давам по-голямо предупреждение от онова, което ми даде ти.
Джеф се ухили и усмивката му накара сърцето на Ваялид да забие по-учестено, но не чак толкова, колкото когато той я придърпа към себе си и я целуна страстно. Тя усети как й се завива свят. Пулсът й все още не се беше успокоил, когато той дръпна един стол и й помогна да седне.
— Щеше ли да дойдеш с мен, ако ти бях дал възможност за избор? — попита той, докато сядаше на мястото си.
— Вероятно не. Нямаше да повярвам, ако ми беше казал, че ще ме разнасяш из улиците като чувал с картофи. Все още ми е трудно да повярвам, че наистина го направи.
Джеф се усмихна повторно и тя отново загуби концентрация. Може би все пак беше добре, че той не се усмихваше често.
— Всички в семейство Рандолф държим на думата си.
— Ще се постарая да го запомня. А сега искаш ли да ми обясниш какъв е този апартамент? — Трябваше да говори за нещо, което не беше свързано с единия от тях. Имаше нужда да успокои пулса си и да събере мислите си. — Как така винаги успяваш да намериш луксозни квартири?
— Намираме се в частния апартамент на Хоръс Табор в сградата на операта. Той се премести в Денвър преди две години и сега никой не използва това място. Хоръс никога не ми е отказвал да използвам апартамента му тук.
Ваялид беше чувала за този ексцентричен милионер. Трябваше да се досети, че Хоръс и Джеф се разбираха отлично.
— По-добре яж — каза тя, решена да ограничи разговора до ежедневни теми. — Предполагам, че дори за един Рандолф не е лесно да намери такава храна в град като Лидвил. Малко е далеч, за да бъде изпратена от Тейлър.
— Не съм дошъл тук заради храната.
— Тогава за какво си дошъл? — Думите още не бяха изречени напълно, когато Ваялид осъзна, че току- що се е подхлъзнала.
— Вече ти казах. Обичам те и искам да се оженя за теб.
На Ваялид й беше невъзможно да поддържа скептичното си настроение — или пък желанието си да говори за храната след като Джеф постоянно й повтаряше едно и също. Толкова много й се искаше той да казва истината, че й беше почти невъзможно да не му повярва. Въпреки това не смяташе да се предава — поне засега.
— И кога стигна до това решение? Доколкото си спомням, при последния ни разговор…
— Не мислех онова, което ти казах тогава. Бях ядосан. Мислех си, че си отказала поканата ми за бала заради ръката ми. Аз не можех…
— Какво? — попита Ваялид.
— Мислех си, че си ми отказала да дойдеш на бала с мен заради ръката ми — повтори Джеф.
— Работата изглежда ти е повредила мозъка. — След като те оставям да ме целуваш в коридора на хотел „Уиндзор“ и на стълбите пред училището, ти си мислиш, че съм забелязала ръката ти, така ли?
Джеф изглеждаше сконфузен.
— Когато в продължение на толкова много години си бил абсолютно уверен, че всяка закачка, всяка груба забележка, всеки въпросителен поглед се дължи на това, че си сакат, спираш да мислиш за всичко друго. Когато си прекарал половината си живот с чувството, че си мъж само наполовина, ти е трудно да мислиш за себе си по друг начин.
— Но аз ти казах за Джонас — възрази Ваялид.
— Здравият разум няма нищо общо с това. Когато двайсет години си мислил по един начин, не е лесно да си промениш мисленето. Разчитам на теб да ми помогнеш да се справя.
Той се опитваше да спечели съчувствието й и при това успяваше. На Ваялид почти й се прииска да му се извини за това, че се беше усъмнила в него. Ако Джеф можеше да манипулира хората със същата бързина, с която бе успял да манипулира нея, то нямаше нищо чудно в това, че той беше собственик на най-голямата банка в американския Запад. Ако Ваялид имаше спестени средства, тя щеше да ги вложи в неговата банка до последния цент само за да се почувства по-добре.
Ваялид се опита да си напомни, че Джеф и преди се беше държал любезно и ласкателно с нея, само за да се върне към старите си навици под влияние на напрежението. Тя твърдо вярваше, че не може да познава истинския характер на един мъж, преди да го види как реагира при голямо нещастие. Ваялид беше виждала Джеф в най-лошата му светлина и онова, което бе видяла, изобщо не й харесваше.
— Това е нещо, с което трябва да се справиш сам. Никой не може да ти помогне.
Джеф спря да се храни и я погледна. Стори й се, че той я оглеждаше, за да разбере какво си мисли.
— Това означава ли, че няма да ми помогнеш?
— Това означава, че докато не започнеш да мислиш добре за себе си, няма да можеш да мислиш, че останалите мислят добре за теб. Знаеш какво е моето мнение — казвала съм ти го — и въпреки това си мислиш, че съм отишла на танци с Харви, защото не съм искала да бъда видяна с еднорък мъж.
Джеф дъвчеше храната си мълчаливо. Ваялид не можеше да си представи как той можеше да си помисли, че някоя жена би се притеснявала от ръката му. Беше толкова красив, толкова висок и силен, че дъхът й спираше и тя се чувстваше горда само от това, че го познаваше. Да бъде близо до него, я правеше неспокойна и тя не можеше да си намери място на стола. Не можеше да си представи, че другите жени биха се чувствали различно.
Тя се размърда и коленете им се докоснаха. Докосването беше много леко, почти незабележимо, но сякаш задейства някаква реакция в тялото й. Веднага си спомни за сутринта, когато го беше видяла да вдига тежести само по панталонки. Загуби интерес към храната си. По цялото й тяло се разля гореща вълна. Ваялид обаче беше решила да не оставя тялото си или чувствата си да надвият разума й. Поне веднъж щеше да подходи към проблема Джеф Рандолф разумно и хладнокръвно.
— Какво ще правиш в Лидвил? — Надяваше се, че ако промени темата, ще намали напрежението, което я беше обзело.
— Ще те убедя да се върнеш в Денвър и да се омъжиш за мен.
Трябваше да му признае едно — той беше упорит.
— Какво друго освен това? Ще направиш ли нещо по въпроса с онези мини, които Медисън
