оглеждаше?
— Останала е само една. Медисън не вярва на хората тук. Той твърди, че има нещо, което не е наред. Има отличен инстинкт в подобни ситуация и досега винаги се е оказвал прав.
На Ваялид й се искаше да попита Джеф за своята мина. Думите бяха на върха на езика й, но тя рее не се решаваше да ги изрече. Това беше нещо, с което искаше да се справи сама.
— Мината се намира в съседство с твоята — каза Джеф.
— Кое?
— „Сребърна вълна̀“. Това е мината, която мисля да купя. Помислих си, че може да огледам и твоята.
— Мога и сама да се оправя с това.
— Ти също можеш да се огледаш, но вероятно ще открием различни неща.
— Как така?
— Хората казват различни неща на мъжете и жените.
— Да не искаш да кажеш, че няма да ми кажат истината?
— Ще видим.
Ваялид бутна остатъка от вечерята си настрани. Обземаше я ужасното чувство, че мината й се изплъзваше все по-далеч и по-далеч.
— Искаш ли кафе?
— Да.
Тя наля кафе в една чаша и му я подаде, но през цялото време си мислеше само какво наистина възнамеряваше да направи Джеф.
— Искам да ми обещаеш, че няма да правиш нищо без преди това да ми кажеш — каза Джеф.
Забележката привлече вниманието й.
— И защо да го правя?
— Тук може да се направи цяло състояние. Този град е пълен с хора, които са готови на всичко за пари.
— И какво те кара да мислиш, че си в безопасност?
— Не съм. Вероятно съм в по-голяма опасност, отколкото си ти.
Ваялид се напрегна. Тя не си беше и помисляла, че Джеф може да бъде в опасност.
— Защо? Кой те заплашва?
— Хората, които се опитват да ме измамят. Но точно сега ме застрашава опасността да пропусна началото на представлението.
— Какво представление?
— Отиваме на опера. Ние сме лични гости на Хоръс Табор.
— Нямам какво да облека. Тя не се залъгваше, че дамите в Лидвил ще бъдат облечени толкова екстравагантно, колкото дамите в Денвър, но очакваше, че все пак ще могат да направят разлика между ежедневна и официална рокля. А на Ваялид вече й бе омръзнало в обществото да я гледат, сякаш е някаква бедна провинциалистка. — Тази рокля ми е единствената.
— Изглеждаш красива като всякога — отвърна Джеф. — Освен това имаме собствена ложа.
Ваялид бе усетила някакво раздвижване в сградата, но сега вече чу стъпки и звуци от разговор пред апартамента. Публиката вече пристигаше и хората щяха да я видят да излиза от апартамента с Джеф. След това щяха да я видят да седи с него в ложата. Някои от тях щяха да си спомнят как Джеф я е носил на рамо по улицата. Никой нямаше да знае какви са отношенията между тях. Всички щяха да предположат, че му е съпруга — или нещо друго.
Ваялид не можеше да направи нищо. Преди да излезе в коридора, трябваше да реши какво беше готова да изпита заради несигурното обещание на мъжа до нея.
Обичаше го. В това не можеше да има никакво съмнение. Искаше да бъде негова съпруга. Беше опитала да отрече това, да го промени, но сега вече нямаше друг избор, освен да го признае. Искаше да се омъжи за него. Това беше объркало всичките й планове, беше разбило всичките й възгледи, беше отрекло всичко, което бе казвала за мъжете, брака и подчинението, което мъжете очакваха от жените. Но когато теглеше чертата, резултатът беше, че искаше да се омъжи за Джеф.
Беше глупачка, щом искаше да се омъжи за един емоционален инвалид, убеден, че е физически инвалид, и който работеше толкова много, че беше застрашен да се превърне в умствен инвалид. Тя обаче искаше да бъде с него. Можеше да му помогне, но дори и да не успееше, пак искаше да бъде с него дотогава, докато той й позволеше. Това не й даваше основание да се гордее със себе си, но в случая гордостта нямаше никакво значение. Ваялид беше срещала много мъже, някои от които много я бяха обичали. Двама дори й бяха поискали ръката, но тя никога не беше изпитала нещо повече от привличане. След това обаче беше срещнала Джеф и се беше влюбила глупаво и безнадеждно в него. Ваялид вече беше на двайсет и девет и едва ли някога отново щеше да се влюби по същия начин. Ако Джеф беше единственият й шанс, тя беше длъжна да се възползва от него. За последствията можеше да се тревожи по-късно.
Бутна чашата с кафето си настрани.
— В такъв случай по-добре да тръгваме. Не е учтиво да влизаме след вдигането на завесата.
Представлението не приличаше да оперите, които Ваялид беше гледала: някаква сантиментална история за един разбойник, една героиня в затруднение и един герой, който й се притичва на помощ. Докато действието се развиваше, голям брой леко облечени жени постоянно намираха повод да се появяват на сцената. Те трябваше да бъдат приятелки на героинята, но никога не й даваха съвети, нито пък й предлагаха помощта си. Те се задоволяваха само с тичане на сцената, при което вдигаха полите си колкото можеха по-високо. Вниманието им беше концентрирано единствено върху мъжката част от публиката. Техните песни и танци — ако изобщо можеха да бъдат наречени така писъците и подскоците им — бяха само извинение за повече разголващи движения.
Публиката се състоеше почти изцяло от мъже и неистово крещеше одобрението си. Няколкото жени на местата в партера изглежда не бяха в състояние да гледат отвисоко на Ваялид. Всъщност Ваялид не беше сигурна, че те изобщо са забелязали присъствието й.
За Ваялид донякъде беше добре дошло, че представлението не изискваше цялото й внимание. Тя не можеше да спре да мисли за това, че през цялата първа част Джеф седя до нея хванал ръката й в своята. От време на време той се обръщаше, за да направи някакъв коментар за нещо на сцената и стисваше леко ръката й. На два пъти той пусна ръката й, за да прекара няколко минути, галейки с пръсти опакото на дланта й. Дори и през ръкавиците усещането беше наелектризиращо и много по-интересно от всичко, което ставаше на сцената.
Веднъж той я хвана под ръка и в продължение на няколко минути нежно милваше предмишницата й. В този момент Ваялид напълно спря да следи представлението.
През почивката се оттеглиха на чаша кафе в апартамента. Когато заеха местата си за второ действие, Джеф обви ръка около раменете й. Въпреки че той седеше напълно неподвижно, на Ваялид й беше невъзможно да се концентрира върху представлението. Когато пръстите му започнаха да галят раменете й и страничната част на врата й, тя изгубя връзка с действителността. Джеф се наведе, за да й прошепне нещо, и Ваялид подскочи.
— Какво има? — попита той.
— Нищо — каза тя леко задъхана. — Стресна ме.
— Жена като теб сигурно е свикнала да й шепнат на ухото.
— Да, но само малки деца.
— Ще видя какво мога да направя, за да променя това.
Ваялид не разбираше промяната, която беше настъпила в Джеф — не само неговия интерес към нея, но и промяната в поведението му като цяло. Той се държеше, сякаш никога не беше загубвал ръката си, сякаш никога не беше изпитвал съмнения към себе си. Сега в него се виждаше увереност, каквато тя не беше забелязала преди. Най-важното беше, че сега той проявяваше и някаква безгрижност, радост от живота, на каквато Ваялид не беше мислила, че е способен. Джеф Рандолф беше един напълно различен човек.
Зачуди се дали той щеше да се държи по същия начин, когато се върнеше в Денвър. Можеше да му
