помогне да се довери на себе си и да повярва, че хората можеха да го гледат, без да виждат липсващата му ръка. Ваялид не знаеше нищо за болката, която беше част от миналото му, но беше сигурна, че ако Джеф превъзмогнеше страха си, че е инвалид, той можеше да се справи с всичко в миналото си. Докато я придърпваше по-близо до себе си, тя се закле, че винаги ще бъде до него, ако й позволи.
Когато завесата падна, Джеф придружи Ваялид до апартамента, преди посетителите да бяха проявили интерес към хората, които бяха заели ложата на Табор. Остатъците от вечерята бяха изнесени, масата я нямаше, а ваната беше изпразнена. На една масичка беше поставена кана с кафе и две чаши.
Ваялид осъзна, че беше сама с Джеф в целия апартамент. Знаеше, че в спалнята имаше само едно легло, а в целия град нямаше друго свободно. Джеф не бе казал нищо, но скоро щеше да се наложи да решат нещо. Вероятно щеше да отложи решението, докато всички посетители излезеха от операта, или поне докато напуснеха площадката на стълбището пред вратата. Но тогава той щеше да си тръгне — или да остане.
Внезапно Ваялид осъзна, че не знае как точно очаква Джеф да постъпи в тази ситуация, как смяташе, че ще постъпи и как искаше от него да постъпи. Тя имаше само няколко минути, за да реши.
— Искаш ли чаша кафе? — попита го тя.
— Да.
Ваялид наля една чаша и му я подаде. Той обичаше кафето си черно.
— Хареса ли ти представлението? — попита Джеф.
На Ваялид й се стори, че той не се чувства удобно.
— Не беше каквото очаквах, но беше забавно.
— Не е като представленията в Бостън ли?
— Не, въпреки че в Бостън не съм ходила често на опера. Просто никога нямах достатъчно време.
Звуците от стъпки пред вратата ставаха все по-слаби, а гласовете — все по-малко. Наближаваше моментът за вземане на решението. Ваялид трябваше да реши как иска да постъпи Джеф.
Не, тя знаеше какво иска от него. Искаше той да остане с нея тази нощ. Искаше да се люби с него. Искаше той да разбере още преди да е чула предложението му за брак, че любовта й нямаше нищо общо с ръката му. Искаше той да вярва, че е повече мъж от всеки мъж с две здрави ръце.
Взела решението си, Ваялид усети как напрежението напуска тялото й.
— Имаш ли друга стая?
— Не.
— Къде смяташ да спиш?
— Има много места, където може да преспи един мъж.
— Имаш ли някое конкретно предвид?
— Засега не, но…
— Искам да останеш при мен.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА
Чашата на Джеф застина на половината път към устата му. Той бавно я свали и я остави върху чинийката. От мига, в който беше решил, че трябва да намери Ваялид, откакто беше решил да я последва в Лидвил, бе знаел, че този момент ще настъпи. Бе искал този момент да настъпи и бе направил всичко по силите си, за да се увери, че той ще настъпи. Но сега, когато бе получил онова, което бе искал, отново изпитваше познатото колебание.
— Мога да спя във фоайето на хотела. Не е необходимо да оставам тук.
— Искам да останеш. — Когато Джеф погледна към спалнята, Ваялид продължи: — Вече не съм малко момиченце. Знам какво искам. Знам също, че в спалнята има само едно легло. Искам да го споделиш с мен. Искам да ме любиш. Искам и аз да те любя.
Най-накрая Джеф щеше да разбере веднъж завинаги дали една жена можеше да го обича истински. Ваялид го беше виждала без риза и не беше потръпнала като Джулия Уилкокс. Ваялид се беше грижила за брат си и беше виждала осакатени тела и преди.
Но Джеф не искаше тя да не потръпва само защото знаеше какво да очаква. Искаше Ваялид да го обича, сякаш тялото му беше цяло. Знаеше, че това е напразна надежда, но все пак го искаше. Твърде много други проблеми водеха началото си от празния ръкав на ризата му. Ако можеше да се отърси поне само от този, може би щеше да успее да се справи и с останалите.
Баща му го бе нарекъл страхливец и половин мъж. Липсата на ръката му го караше да се чувства половин мъж. Той не можеше да забрави загубите, които му бе причинила.
Внезапно му се предоставяше възможност да се освободи от тези демони и това го плашеше. Съмняваше се, че някога щеше да намери кураж да опита отново, ако сега не постъпеше по правилния начин. Да си търси съпруга във Вирджиния, не беше правилният начин. Той не обичаше и никога нямаше да обича друга, освен тази севернячка. Ако тя не можеше да го обича по начина, по който той имаше нужда да бъде обичан, всичко друго губеше значението си.
— Сигурна ли си? Ако остана тук тази вечер, връщане назад няма да има.
— Надявам се да е така. Не искам повече да се тревожиш, че някой, на когото държиш, мисли повече за ръката ти, отколкото за теб. Искам да чувстваш, че имаш правото да бъдеш обичан като всеки друг.
— Обичаш ли ме?
— Отдавна.
— И Роуз ми каза същото.
— Какво друго ти каза Роуз?
— Каза, че и аз те обичам.
— А вярно ли е?
— Да.
— Въпреки че съм янки ли?
Джеф не можа да се въздържи да не се усмихне. Не беше единственият, който изпитваше съмнения. Взе чашата на Ваялид и я сложи на масата, след което се премести до нея и взе ръката й в своята.
— Мисля, че те обичам повече тъкмо защото си янки.
Ваялид затвори очи и поклати глава, сякаш не беше сигурна, че го беше чула добре.
— Ще ти се наложи да ми обясниш какво искаш да кажеш с това. Мислех, че проблемът е точно в това, че съм янки.
— Така беше в началото. Тогава бях ужасен от това, че те харесвам. Но толкова много те обичах, че не можех да направя нищо. Дори изповедта пред семейството ми не ми се струваше толкова трудна, колкото да те загубя. Ще ми обещаеш ли нещо?
— Какво?
— Кажи, че ще се омъжиш за мен, и ще остана тази нощ.
— Само ако след една седмица не си променил мнението си.
— Защо една седмица?
— Бракът не е като любовта. Не винаги е разумно едното да последва другото. Искам да си уверен, че те обичам въпреки ръката ти. Същевременно има нещо, свързано с ръката ти, което ме притеснява. Не искам да се ожениш за мен само защото смяташ, че съм единствената жена, която не се интересува дали имаш две ръце или само една. Искам да се ожениш за мен, защото не можеш да понесеш мисълта да не си женен за мен, защото искаш аз да родя децата ти, защото искаш аз да бъда до теб до края на живота ти. Досега всичко в живота ти е било свързано с ръката ти. Но любовта ти към мен, бракът ти с мен и желанието ти да прекараш остатъка от живота си с мен нямат нищо общо с ръката ти. Преди отново да ми поискаш ръката, искам да си забравил за недъга си и никога повече да не повдигаш този въпрос.
Джеф не знаеше какво да й каже. В продължение на години той се бе питал дали някоя жена ще може да забрави, че е инвалид, а сега Ваялид му казваше, че няма да се омъжи за него, ако той самият не забрави. Не знаеше дали щеше да може. След толкова много години чувстваше, че не може да не мисли за недъга си. Той бе държал този товар, вързан на плещите си толкова дълго, че беше забравил какво е усещането без него.
Възможността да се освободи от проклятието, което едва не бе унищожило целия му живот, обаче
