Ваялид изостави всяка надежда да накара Джеф да изтърпи мъченията, които заслужаваше, и се огледа наоколо. Намираше се в елегантна дневна. Високите прозорци бяха скрити от зелени копринени завеси. Масите и столовете бяха тапицирани със зелено кадифе. Дебел килим покриваше пода. Газови лампи осветяваха стаята с мека светлина. Една от вратите водеше към малка трапезария, а другата — към голяма спалня. До спалнята имаше голяма баня. Това не беше обикновена хотелска стая.
Но как Джеф бе успял да намери частен апартамент в град, в който нямаше нито една свободна стая? Вероятно по същия начин, по който бе успял да намери онези картофи, когато никой не бе успял да постигне това. Той беше гений. Единственото нещо, което не му беше ясно, бяха хората — по-точно жените като цяло и южняшките красавици в частност. Ваялид се запита как ли беше успяла да пробие огнения обръч около него — ако изобщо беше успяла и ако той наистина я обичаше.
Пулсът й се ускори. Най-после беше успяла да осъзнае какво означава това. Джеф беше казал, че я обича и че иска да се ожени за нея.
Ваялид се загледа в отражението си в огледалото. Приличаше на уличница и трябваше да направи нещо, за да промени външния си вид, преди Джеф да се беше върнал. Отиде в дневната да вземе куфара си, когато на вратата се почука.
Тя моментално забрави смекченото си отношение. Единственото нещо, за което се сещаше, беше унижението от преминаването през града. Тя отвори рязко вратата.
— Как смееш да се връщаш. Ще те…
Двама младежи стояха пред нея с кофи гореща вода и я гледаха нервно.
— Господин Рандолф каза да ви донесем това.
Ваялид искаше да се изкъпе повече от всичко на света. След като беше прекарала нощта седнала във фоайето на хотела, без да мигне от страх, сега се чувстваше изтощена. Вече можеше да усети как горещата вода измива мръсотията и намалява напрежението в тялото й.
Но водата беше изпратена от Джеф и тя не я искаше.
— Върнете ги.
— Господин Рандолф каза, че трябва да се изкъпете — каза единият от младежите. — Той каза, че ако откажете, трябва да го извикаме.
Ваялид водеше трудна битка със себе си. След всичко, което вече се бе случило, не се съмняваше, че ако откажеше банята Джеф щеше да я принуди да изтърпи още по-голямо унижение. Възнамеряваше да го накара да си плати скъпо за всичко, което й беше причинил, но нямаше желание да се излага още повече. Пък и без това отчаяно й се искаше да се изкъпе.
— Много добре, внесете ги. Искам ключа за този апартамент — каза тя, когато мъжете тръгнаха да излизат.
— Той е у господин Рандолф.
— Сигурно има и друг.
— И двата са у господин Рандолф. Той каза да ви предадем, че ще стои пред вратата. Никой няма да ви притеснява, госпожо.
Ваялид прибави още един грях в списъка с прегрешенията на Джеф. Сметката можеше да бъде изравнена само с мъчения. Двамата младежи скоро се върнаха с още гореща вода. Ваялид изпита желание да се втурне през вратата и да потърси задния изход, но беше сигурна, че Джеф се е погрижил той да бъде заключен. Пък и тя нямаше къде да отиде.
Въпреки че беше сърдита като ядосан стършел, за първи път от пристигането си в Лидвил Ваялид не беше уплашена. Никога нямаше да забрави пътуването си през планините, деня прекаран в безрезултатно търсене на легло, похотливите погледи на хилядите мръсни, изтощени мъже, с които бе пълен градът, и напрегнатата първа нощ във фоайето на „Гранд хотел“.
Реши да се изкъпе. След това щеше да реши какво да прави с Джеф Рандолф.
Горещата вода накара Ваялид да се отпусне. Когато горещината намали напрежението и тя започна да чувства изтощението, решимостта й да убие Джеф намаля. Въпреки това все още й се искаше да намери някакво мъчение за него. Той трябваше да бъде научен, че да носи една дама — пък била тя и от Масачузетс — по улиците, сякаш е навит килим е неприемливо. Трябваше да разбере също и че Ваялид не можеше да бъде унижавана в един момент и обичана в следващия. Обмисляше най-различни мъчения, но вместо да се радва при мисълта как кръвта му изтича по килима или костите му се трошат, откри, че й се иска да го гледа в очите, да докосва тялото му и да целува устните му, за да провери дали бяха все така меки, каквито ги помнеше.
Очевидно беше, че ваната не беше мястото, в което Ваялид можеше да измисли отмъщението си. Трябваше да почака, докато се съвземеше или докато се върнеше на улицата, където да се опитва да накара мъжете, които го гледаха похотливо, да сведат очи. Джеф Рандолф беше извършил толкова много грехове, че заслужаваше много тежко наказание. Ваялид просто трябваше да си наложи да не забравя за това.
Когато Ваялид изми косата си, покри тялото си с ароматна пудра и облече чиста рокля, беше бясна на себе си. Изпитваше благодарност към Джеф за това, че я беше спасил, и макар постоянно да си повтаряше, че иска да му пререже гърлото, не можеше да се отърси от чувството, че трябва да му бъде благодарна за това, дето не й се бе наложило да прекара втора нощ във фоайето на хотела.
Ваялид не бе очаквала Джеф да се почувства виновен за начина, по който се бе държал с нея, но най- малко от всичко бе очаквала той да я последва в Лидвил.
Тя се зачуди каква беше истинската причина за присъствието му в Лидвил. Ако Харви я беше последвал, нямаше да бъде толкова изненадана. Но Харви не я беше целувал пред погледите на всички в училището. Харви не я беше отмъквал постоянно от задълженията й. Харви не я беше обидил пред очите на половината от висшето общество в Денвър. Харви не я беше последвал и не я беше принудил да преспи извън спалното помещение на училището. Харви не беше станал причина тя да загуби работата си.
Джеф не можеше да бъде тук подтикван от нещо друго, освен от вина — толкова силно чувство за вина, че се бе почувствал задължен да й каже, че я обича и че иска да се ожени за нея. Това бяха хубави думи, но те не можеха да й върнат работата. Ваялид се съмняваше, че тези думи щяха да я накарат да се почувства по-добре, след като нямаше пари, възможности за нова работа или познания как да се сдобие с едното от двете.
На вратата се почука и тя прекъсна мислите си. Джеф! Ваялид осъзна, че не е дори наполовина толкова ядосана, колкото й се искаше да бъде. Бе възнамерявала да му каже, че никога вече не иска да го вижда или да го чува, но това й намерение се изпари в мига, в който отвори вратата и видя един младеж, който й подаде огромен букет цветя.
Ваялид не знаеше какво иска да направи. Реши да изчака, за да види какво има да й каже Джеф. Беше достатъчно честна, за да си признае, че се радваше, че той е в Лидвил. Можеше да се ядосва колкото си искаше заради поведението му спрямо нея, но въпреки всичко предпочиташе да се чувства в безопасност.
На вратата се почука отново и Ваялид отвори, готова да каже на Джеф, че няма да говори с него, но вместо него срещу нея стояха пак онези двама мъже. Този път те носеха бяла покривка за маса и прибори от китайски порцелан. Когато подредиха масата, в стаята влезе друг мъж, който донесе вечерята.
Внезапно Ваялид осъзна, че умира от глад. Не беше яла цял ден. Масата обаче беше подредена за двама.
— Къде е господин Рандолф?
— Долу.
— Ще се качи ли?
— Каза, че ще се качи само ако вие го поканите.
Ваялид се изкуши да затвори вратата и да изяде храната сама, но беше твърде честна и почтена жена, за да направи подобно нещо. Знаеше, че няма да се наслаждава толкова много на вечерята, колкото ако Джеф беше с нея. Може и да му беше сърдита и да й се искаше да му направи някои ужасни неща, но вечерята щеше да й се стори безвкусна, ако не я споделеше с него. Ваялид знаеше също, че Джеф бе имал възможността да си остане в банката, да си брои парите и да я остави да изчезне от живота му. Никой нямаше да забележи, нито пък да се заинтересува.
