Смехът на Доди й спечели едно изръмжано:
— Ти нямаш ли си друга работа?
— Нищо, което да не може да почака — отвърна тя. — Не бих пропуснала това за нищо на света.
— Да пропуснеш кое? — поинтересува се Лили.
— Как Зак пие кафе преди десет и половина.
— Върви по дяволите! — тросна се Зак.
— Чакам ти да отидеш преди мен — отвърна Доди. — Предполагам, че поканата, която са ти изпратили за ада, е в златна рамка.
— Човек не го канят в ада — намеси се Лили, — а го изпращат там.
— В такъв случай Зак ще бъде овързан със златни вериги и изпратен там в пламтяща колесница.
— Ти да не си пила твърде много алкохол? — попита я Лили.
Сега беше ред на Зак да се разсмее.
— Не й обръщай внимание — каза той. — Тя просто се опитва да ме подразни.
— Татко казва, че от алкохола се затъпява. Той казва…
— Не е от алкохола — тросна се Зак, — а от липсата на сън. И не ме гледай така — добави той, когато тя отново започна да го оглежда. — Аз не пия.
— Мислех, че всички комарджии пият редовно.
Доди се изкиска. Зак й хвърли един застрашителен поглед и отпи от кафето си.
— Ако искам да си изкарвам прехраната, не мога да си позволя да си размътя мозъка с алкохол. Ако пиех по цяла вечер, щях да заприличам на някой от онези слабоумни глупаци, които идват в заведението ми с надеждата да забогатеят за една нощ.
Тя го гледаше недоверчиво.
— Моето заведение е различно. Тук никой не лъже и никой не се качва горе с момичетата. Освен това, никой освен клиентите не пие. По принцип нямам нищо против алкохола, но просто не обичам пиенето да се смесва с работата.
— О!
На лицето й беше изписана изненада, но тя, изглежда, му беше повярвала.
Невинността й го привличаше. Лили очевидно беше учена, че всичко, свързано с хазарта, е лошо, а най-лошото от всичко е самият комарджия; въпреки това тя, изглежда, бе готова да повярва на всяка негова дума. Това беше много интересно. Всички останали бяха готови по-скоро да се усъмнят в думите му, отколкото да му повярват.
— Затвори си устата — каза Зак. — Някой може да си помисли, че си риба, и да пусне кукичка в устата ти.
Лили затвори уста.
— Сега седни.
Тя седна.
— Искаш ли кафе?
— Вече пих.
— Извинявай, забравих, че си станала да издоиш кравата. Тя как е?
— Кой?
— Кравата. Добре ли е спала снощи, или си я събудила само след три часа сън?
Лили се усмихна.
— Знам, че в Сан Франсиско млякото се получава в бутилки. Видях ги.
— Кравите трябва да са много мънички, тъй като в бутилките няма кой знае колко мляко.
— Той винаги ли е такъв? — обърна се Лили към Доди.
— Не знам. Никога не съм го виждала да става толкова рано.
— И никога няма да имаш отново тази възможност — заяви Зак, докато ставаше от мястото си. Той сграбчи Лили за китката и я изправи на крака. — Хайде. Трябва да хванем свободните работни места, преди някой друг да ги е заел.
— Но ти не си закусвал.
— Току-що го направих. Ти просто не си обърнала внимание, защото танцуваше и говореше за кравите.
— Но ти пи само кафе.
— С това закусвам винаги.
— Така не можеш да възвърнеш силите си.
— Досега не ми се е налагало. Кажи на готвачката да ми сготви нещо с месо за вечеря — обърна се той към Доди. — Чувствам, че ми предстои период на слабост.
Лили издърпа китката си от ръката му и се втренчи ядосано в него.
— Няма да ти позволя да се подиграваш с мен. Наистина не знам много, но не съм глупачка.
Зак усети, че тя беше наистина разстроена. Той не бе имал намерение да я обижда, а просто си бе говорил обичайните глупости по навик. Всички очакваха такова поведение от него. Клиентите му направо обожаваха това. Никой, дори и пияниците, които губеха повече пари, отколкото можеха да си позволят, не приемаше саркастичните му забележки лично. Защо това момиченце от хълмовете на Вирджиния трябваше да бъде различно от тях?
— Дръж — каза Доди и тикна една чаша с кафе в ръката му. Изпий още малко. И докато си пиеш кафето, я питай каква работа може да върши.
Зак не искаше да пие повече кафе, нито пък искаше да опознава Лили. Той изобщо не се интересуваше каква работа щеше да си намери тя, стига след това да го оставеше да се наспи на спокойствие.
Той обаче успя да овладее нетърпението си и желанието си да се престори, че последният половин час беше просто един лош сън. Не беше нейна вината за това, че той й бе отправил покана, без да го иска, нито пък за това, че нейните възгледи за света бяха противоположни на неговите. Той трябваше да й помогне да си намери работа възможно най-скоро и да я остави сама да се грижи за себе си. След това щеше да може да се наспи.
— Не исках да те обидя — каза Зак. — Не обръщай внимание на повечето неща, които казвам. И без това не си струва да ги слушаш.
— Татко казва, че човек не трябва да казва нищо, ако не си струва да бъде казано.
— Сигурен бях, че баща ти ще има какво да каже по този въпрос — каза язвително Зак. — Той явно има какво да каже по абсолютно всеки въпрос.
Лили изглеждаше засрамена.
— Предполагам, че не трябва да ти казвам какво би казал татко.
— Може би не толкова рано сутринта — намеси се Доди.
— Нито сутрин, нито когато и да било — заяви Зак. — А сега спри да изглеждаш така, сякаш всеки момент ще се разплачеш, и разкажи за себе си. Можеш да започнеш с това, защо си решила да дойдеш чак в Калифорния и защо не искаш да се върнеш.
— Сигурна ли си, че не искаш кафе? — обърна се Доди към Лили.
— Не. Татко казва, че… не.
— Сигурно си искала да се махнеш, за да не слушаш постоянно какво казва баща ти — каза Зак и отново седна. — Този човек сигурно говори през цялото време, щом като успява да изрече всичко това, дори ако става в шест сутринта. Добре, започвай да обясняваш — каза той, когато видя, че Лили се колебае.
— Не исках да се омъжа за свещеник — каза тя.
Зак си помисли, че тя е трябвало да се омъжи. Това щеш да бъде най-безопасно за нея, но все пак щеше да бъде срамота тя да се похаби, като се омъжи за някакъв проповедник планините. Той сигурно щеше да я кара да се облича само в черно, да ходи на молитвени срещи цял живот и нямаше да оцени интелекта й или прекрасно открития й характер. Вероятно щеше да настоява да си седи у дома, далеч от всеки, който може да й повлияе зле. На него никога не би му хрумнало че някой може да й повлияе и добре.
— Това ли е всичко, от което се страхуваш?
— На мен ми се струва предостатъчно — защити я Доди.
— Напълно достатъчно е — съгласи се с нея Лили. — Ти би ли искал да бъдеш ранчеро като Джордж и
