избягвал да поема каквито и да било отговорности и задължения, това не беше никак малко. Уорд можеше и сам да се погрижи за себе си, а Дрю вероятно имаше роднини, които с радост щяха да се погрижат за него. Те можеха да го посрещнат в Санта Фе, както и на всяко друго място. Джейк си имаше достатъчно грижи, опитвайки се да реши какво да прави с Изабел и момчетата.
Мракът вече се бе спуснал, когато пристигнаха на мястото за лагеруване. След като напоиха животните и ги пуснаха да пасат, момчетата се скупчиха в лагера изморени до смърт. Стадото с мъка бе изминало допълнителните пет мили.
Момчетата бяха неопитни и това принуждаваше Джейк да препуска в галоп ту при едно, ту при друго през целия ден. Беше изтощил четири коня. На следващия ден трябваше да забави темпото, нямаше достатъчно коне, за да продължи по този начин.
Сигурно с умората му можеше да се обясни грубото му отношение към Уорд. Можеше да използва един човек в повече, за да му помага със стадото, а вместо това трябваше да се тревожи за още двама. И все пак, не беше в негов стил да се ядосва на човек, който все още можеше да изгуби крака си.
— Храната беше чудесна, мис — казваше Уорд. — От дълго време не съм ял нещо толкова вкусно.
— Това е само защото от дълго време си бил принуден да се задоволяваш с най-лошото — отвърна Изабел, като се изчерви от комплиментите, с които Уорд я отрупваше толкова щедро. — Хубавата телешка яхния е истински празник за нас, свинското започна страшно да ми омръзва.
Уорд хвърли поглед към Джейк.
— Не съм сигурен дали на мистър Максуел толкова му харесва тази яхния. Предполагам, че си мисли колко долара ще му струва загубата на онова теле.
— Името ми е Джейк — изръмжа той. — Яхнията ми харесва, дори много. Изабел става наистина добра готвачка.
Комплиментът не звучеше така добре, както се бе надявал. Искаше да каже на Изабел колко му харесва това ядене. Все още чакаше тя да му прости, че бе приел, че някой друг бе сготвил първото ядене, след като се върнаха от Нюкъвърс Кросинг.
— Дрю, стани и сипи храна на момчетата — нареди Уорд. — Мис Дейвънпорт изобщо няма да има време да се нахрани.
Дрю не изглеждаше никак ентусиазиран от поръчението, но се подчини.
— Нямаше нужда — каза Изабел. — Момчетата могат да се обслужват и сами.
Джейк предполагаше, че Изабел е израснала с някой, който постоянно се бе грижил за нуждите й. Майка му казваше, че така се възпитавали младите дами. Цялото семейство сядало около масата, а на челното място стоял главата на семейството. Това би трябвало да е Джейк. Само че той никога в живота си не бе сядал на челното място на масата. Обаче се обзалагаше, че Уорд го бе правил.
— Оставете тези чинии, мис. Двамата с Дрю ще се погрижим за тях.
— Нищо подобно няма да направите — възпротиви се Изабел, докато потопяваше съдовете в гореща вода. — Трябва да лежите, за да не се отвори раната ви. А Дрю трябва да довърши вечерята си.
Момчето хвърли благодарен поглед към Изабел и се зае с храната си, преди Уорд да измисли за него още някаква работа.
— Дама като вас не би трябвало да върши цялата тази работа — каза Уорд. — Чувствам се като некадърен глупак само да си седя тук и да чакам вие да се грижите за мен.
Джейк си помисли, че сигурно трябва да благодари на щастливата си звезда, че някой се грижи за него. Ако Дрю не бе застрелял онова теле, щеше все още да се намира в онова сухо корито на потока и да се чуди как да оцелее.
— Джейк ще ви каже, че всеки върши своя дял от работата — казваше Изабел. — Всичките момчета помагат със стадото, но Пит и Уил помагат на мен, когато имам нужда от тях.
— И все пак не ми изглежда правилно. Майка ми никога не е вършила такава груба работа.
— Предполагам, че и моята майка не би вършила, ако беше жива, но Джейк ще ви каже, че животът тук е съвсем различен. Всеки трябва да върши своя дял.
Джейк се зачуди как така изведнъж върху него се бе стоварила цялата вина за това, че в Западен Тексас бе пълно с индианци и гърмящи змии, че на фините дами се налага да мърсят ръцете си, като мият съдове. Уорд Дилън бе започнал да му създава много повече главоболия, отколкото можеше да се предположи отначало, и то съвсем не заради ранения си крак.
Чашата за кафе на Джейк бе празна. Понечи да помоли Изабел да я напълни, но не го направи. Стана и си наля.
— Нямаше нужда да ставаш — обърна се към него Уорд. — Дрю можеше да свърши тази работа.
— Вероятно, но не искам да се окажа виновен, че едно дете умира от глад — отряза го Джейк.
Не знаеше дали Уорд просто се опитваше да покаже признателността си, че в момента не чака смъртта под някой хвойнов храст, или пък по принцип притежаваше ужасния навик да принуждава другите да вършат и неговата работа, но на Джейк страшно му омръзна притворният и неискрен начин, по който говореше и действаше Уорд. Изабел и без това изглежда нямаше много добро мнение за него и изобщо не се нуждаеше от друг човек, който да изтъква собствените му недостатъци.
Джейк погълна кафето си наведнъж, изруга, когато то изгори гърлото му, и пусна чашата и чинията си в горещата вода при останалите съдове.
— Утре тръгваме много рано.
Уорд бе искрено изненадан.
— Би трябвало да оставиш един ден животните да се напасат и напият колкото могат повече с вода. Предстоят ти осемдесет мили без капка вода.
— Знам — отвърна Джейк, като се чудеше дали Уорд се мислеше за единствения човек, стъпвал някога в Западен Тексас. — Знам също, че около стотина индианци са минали по пътя преди около две седмици. Обикновено те не се бавят много. Не желая да съм наблизо, когато се върнат.
— Индианци! — възкликна Изабел. — Надявам се, че не са същите, които са убили родителите на Дрю.
Проклятие! Сега пък я беше изплашил.
— Индианци има по целия път до Санта Фе — отвърна Джейк. — Тези не са по-различни от останалите. Просто не искам да се срещам с тях.
— Кога искаш да е готова закуската? — попита Изабел.
— Един час преди зазоряване. Отсега нататък ще пътуваме през нощта и ще почиваме по време на най-големите горещини. И за животните така ще бъде по-лесно.
За Изабел обаче изобщо не бе по-лесно. Първият ден мина без инциденти, но от втория всичко стана по-трудно. Готвенето през деня, когато слънцето я изгаряше и вятърът навяваше боклук в чиниите, не допринасяше особено за подобряване на настроението й или за вкуса на храната.
Дрю, Пит и Уил бяха прекарали по-голямата част от нощта в претърсване на околността за дърва. Между Кончо и Пекос нямаше буквално нищо друго, освен бизонска трева. Изабел бе привикнала на много неща през последните няколко седмици, но Джейк си мислеше, че просто ще обърне фургона и ще се отправи към Остин, ако се наложи да пали огън с бизонска трева.
От един голям клон Уорд си бе направил нещо като бастун. Джейк би бил по-доволен, ако той бе останал да лежи. Уорд повече пречеше, отколкото помагаше. Разбира се, Изабел си мислеше, че Уорд е чудесен. Джейк не разбираше защо жените винаги се впечатляваха от тези неща.
— Наистина трябва повече да почивате — каза тя, когато Уорд настоя да смели кафето. — Когато отново сте в състояние да яздите, ще сте от голяма помощ на Джейк.
— Не мога да си представя да ви оставя да готвите за всички тези мъже, без някой да ви помага.
— Дрю може да ми помага.
— Аз искам да яздя — възпротиви се момчето. — Не съм по-лош от всеки един от тях. — Той посочи към по-малките момчета. — Не искам да кажа, че не искам да ви помагам, мис, но бих предпочел да върша мъжка работа.
Господи, мислеше си Джейк, как тези хора можеха постоянно да дрънкат глупости. Думите се сипеха от устата им, като че ли това бе най-естественото нещо на света.
Повече от всякога това го накара да се чувства като пълен глупак. Той просто не можеше да говори красиви думи. Когато се опиташе, всичко се проваляше. Не беше възпитан като Уорд и Изабел. По дяволите,
